Сивата Сова
Приключенията на Сейджо и нейните бобри (17)

17.
В Месеца на падащите листа

Това щеше да бъде голямо събитие.

Сейджо беше нагиздена с пъстрата си карирана рокля, с най-новия си и най-ярък шал и с красивите, везани с маниста мокасини. Шапиън и Гитчи Мигуон бяха облекли най-хубавите си дрехи от еленова кожа, които носеха само в много специални случаи, а сега ги бяха наново опушили до гъст, кадифенокафяв цвят. Върху известната кошница Сейджо беше нарисувала листа и много пъстри цветя, птички и животинчета, та Чилауи и Чикани да си имат другарчета в това последно пътешествие, което ще направят в нея; а с голямото бяло перо, закачено на дръжката, и всичките нарисувани картинки кошницата нямаше вече вида на стара, а изглеждаше съвсем нова. Вътре с грижовна обич беше наредила легло от сладки дъхави билки и прикачила в малка кожена торбичка, разкрасена цялата с игли от бодливо свинче, двете много скъпоценни чинийки.

Същото кану, което ги бе носило тъй вярно и тъй сигурно, и бе споделяло с тях толкова много приключения, и то не беше забравено. По него нямаше сега никакви следи от пожара. Беше боядисано в яркожълт цвят, както преди, и имаше ново око (не толкова свирепо, колкото предишното — доста весело око, ако човек се повгледаше в него) и чудесна нова опашка. И имаше много горд вид, сякаш знаеше, че това няма да е обикновено пътуване; опашката му се развяваше игриво за окото, когато тръстиките се мяркаха и кимаха край него, като че ли намигаше, сякаш собственикът му беше много доволен от нещо.

Така те потеглиха към Реката на жълтите брези, която бе някъде в синкавата далечина, сред Хълмовете на шепнещите листа, родното място на Чикани и Чилауи.

Шест дена пътуваха те. И колкото по-нататък отиваха, толкова по-тих ставаше въздухът, толкова по-спокойни водите. Всяка нощ дълги върволици диви гъски прелитаха над тях на юг и пляскането на крилете им се чуваше много ясно в тъмнината. Всяка сутрин слънцето изглеждаше по-голямо и по-червено, листата по-ярко обагрени. Защото гората е много красива в дните на сиромашкото лято през Месеца на падащите листи.

Сейджо беше действително истински щастлива — съвсем противно на очакванията й. За да запази това чувство, тя все си напомняше, че малките й, толкова обични приятели, малките й братчета, ще бъдат по-добре, отколкото са били досега и скоро ще бъдат под по-добри грижи, отколкото може да им отдели тя — че те си отиват у дома, при своите близки. Тя знаеше: дните за игра бяха почти свършили за тях, те ставаха по-сериозни. Скоро щяха да започнат да работят, както, рано или късно, се налага да работят всички горски животни и почти всички хора; така е, съгласяваше се тя (не сте ли забелязали колко лесно е да се съгласиш в себе си?), те за това са и създадени: не само да бъдат любимци, а и за работа. И това си беше наистина тъй, само по този начин те щяха да бъдат наистина доволни.

И все пак от време на време сърцето й се свиваше от болка, а очите се премрежваха и замъгляваха, но тя бързо ги бършеше с ръка и си казваше: „Аз само съжалявам себе си. Само от егоизъм. Трябва да правим това, което е най-добро за тях. Щом толкова ги обичам!“ И бодро поглеждаше дърветата и езерото наоколо, надзърташе в кошницата, погъделичкваше смешните, приличащи на кесийки уши и си мислеше колко хубаво би било, ако можеше да види какво ще стане и да чуе какво ще си кажат, когато влязат в бобровия дом!

Дано баща им и майка им и другите бобърчета излязат да ги посрещнат, та да може да ги види всички заедно! И тя се надяваше — о, колко много се надяваше! — че никой ловец никога не ще ги намери!

Последната вечер от пътуването те спряха да нощуват сред боровете в същото онова хубаво кътче, където за първи път видяхме Гитчи Мигуон да обядва преди толкова време край поточето, което вземаше началото си от бобровия вир. И тая паметна вечер, след като се навечеряха и прибраха всичко, когато се стъмни, и весело запламтя лагерният огън, Голямото перо каза, че имал да сподели с тях нещо важно, нещо, което искал да им каже най-накрая.

И всичко бе тъй тихо, когато децата седнаха до разискрения огън. И Чилауи, както седеше, без да се мръдне, до кошницата, навел глава на една страна по бобърски, като че слушаше; и Чикани, заврял глава в скута на Сейджо, спотаен като мишка, и той сигурно слушаше. Широката и дълбока река, която течеше тъй безшумно и бързо край тях, и тя чу всичко и без съмнение го заповтаря безброй пъти чак до първите си бързеи. Дори огромните мрачни дървета, изправили се тържествено и безмълвно около стана с люшкащи се насам-натам сенки от огъня, като че и те също слушаха това, което той говореше.

— Сейджо, Шапиън — започна Гитчи Мигуон, — това е последната нощ, която ще прекараме с Чикани и Чилауи. Утре те ще се върнат при своето племе, за да заживеят по свой начин. Много приятни бяха дните, които те прекараха с нас. Те донесоха много радост в нашия дом и светлите дни на лятото станаха по-светли, защото те бяха дошли при нас. Аз ги намерих на това място, болни и безпомощни, на умиране. Сега те се връщат тук пак здрави и силни, готови за живота, който ги чака. Приключенията им се свършиха и те ще бъдат по-щастливи, отколкото бяха досега. Мога да ви успокоя само с това: тях никога никой не ще убие.

На това място от Сейджо се изтръгна полугласно възклицание, една чута въздишка, но тя сложи пръст на устните си, за да я върне обратно. Гитчи Мигуон продължи:

— Вие видяхте вожда си да танцува Ши-ши-гуън, Танеца на дрънкалките; това беше Уобино, специално заклинание, и той заповяда никой индианец никога да не ходи на лов за бобри на това място или около него. А бели хора тук никога не идват. Това е мое ловище, но аз никога не ще им направя нещо лошо, нито на тях, нито на семействата им: все едно, че ще убия малки дружелюбни човечета. Защото те направиха децата ми щастливи; ако можеха да разбират, щях да им благодаря. Каквото и да стане, тях никога не ще заплашва опасност. Утре, когато ги пуснете, аз ще надам бобровия вик, звука, с който те се викат един друг. Младите в бобровия дом надали ще чуят, но може би старите ще излязат и ще ги поздравят. Не мога да бъда сигурен, но ще се опитам.

Сейджо силно затисна устата си с ръка, тъй че тоя път не се чу никакъв звук^[1]. Тъкмо в тоя миг някъде от планините се понесе нисък стенещ вик, засили се за малко и пак заглъхна в безмълвието: диво, пълнозвучно, но издаващо самотност ридание — вълчи вой. Гитчи Мигуон замълча, докато замре и сетният отглас, и всички се ослушаха; индианците не се страхуват, от вълците, както някои други, а гледат на тях като на свои събратя ловци и ги наричат Самотници. После той продължи:

— Големия Малчо и Малкия Малчо — той се усмихна на тия имена — никога не ще ви забравят съвсем. Бобрите не са като другите животни, те много приличат на хората и не се променят бързо. Опознаят ли ви веднъж, сприятелят ли се с вас, не забравят. Те ще си останат ваши завинаги. А сега най-хубавото от всичко. — Никой не издаде звук, нито дори вълкът! — Веднъж на годината, в Месеца на падащите листа^[2], когато листата на гората се ронят навред като ярко боядисани червени и жълти снежинки и дивите гъски летят в облаците през небето, вие ще идвате тук, на родното им място, ще оставате за известно време край техния вир, ще наблюдавате вечер и ще ги виждате да плуват, да работят, да играят. Много е вероятно да идват при вас, тъй че ще можете да им говорите, може би дори да ги галите. Може би те не ще си спомнят всичко и много от нещата, които са видели с вас, може да се заличат в паметта им, но вас те никога не ще ви забравят. Казвали са ми го старите мъже, които са много мъдри. На младини и аз съм го наблюдавал. Това са думите ми, деца мои.

Те никога не ще ви забравят — каза Голямото перо

И това бяха думи, които изтръгнаха от сърцето на малката Сейджо последните следи на скръбта… може би не съвсем, защото в края на краищата тя беше само малко момиченце и сега се отказваше от всичко, каквото имаше — от тия две мънички създанийца, които обичаше, както може да обича само едно малко момиченце. Но татко й каза, че те не са човечета с къса памет и — помисли си тя: „Аз ще закача кошницата ниско до земята, ще оставя и чинийките, където те ще могат да идват да ги видят, за да не забравят.“ И тая нощ, легнала на постилката от балсамови клони с Големия Малчо и Малкия Малчо, свили се на кълбо в прегръдките й за последен път, тя премисляше всичко, което се бе случило, откакто ги бе получила в онзи паметен рожден ден, как са се веселили заедно и как щастливо са завършили всичките им патила; мислеше си за всичко, което бе казал баща й — как щял да ги повика и може би старите бобри щели да излязат, и така нататък… и й се струваше, че ще е срамота да проспи тая най-последна нощ. Затова остана будна, заслушана в тихото дихание на Чилауи и Чикани, докато най-после отпусна малката си, изпълнена с толкова мисли главица до двете влажни нослета, които пуфтяха и сумтяха, дори похъркваха сегиз-тогиз, и скоро замина заедно с тях в Царството на забравата.

На другия следобед, тъкмо когато слънцето залязваше, по времето, когато дивите бобри се събуждат от сън, те всички бяха до вира на Бобровото племе. Точно оттука Чикани и Чилауи, двете загубили се мънички дребосъчета, бяха започнали своето Велико приключение, чийто край вече идваше.

Тъй или инак, всичко тук си беше горе-долу същото, както когато го видяхме за първи път през май, Месеца на цветята. Вирът бе пълен и преливаше през напълно здравия яз, а бобровият дом все тъй се издигаше като огромна тъмна могила високо над заблатената местност. Но вирът нямаше изоставен вид. Навред личаха следи от скорошна работа и можеше да се помисли, че тук се е трудила група работници със секири и лопати. Но всичко това бе работа на два бобъра, защото малките не влизаха много в сметката през първото лято. Стените на дома бяха дебело измазани с кал, за да пазят от студ, а пред него плаваше грамаден сал от дънери, пръчки и клони — запасът им храна за през зимата. От различни места на брега нагоре към гората водеха гладки, добре поддържани тесни пътеки, а край тях се виждаха много пънове от наскоро отсечени дървета и по тях ясно се виждаха следи от боброви зъби. Повечето от самите дървета бяха изчезнали и сега бяха скрити под сала, само няколко дънера лежаха близо до водата, нарязани отчасти на парчета, и с това издаваха работата на бобрите и къде сега се запасяваха за наближаващата зима.

Тук беше много тихо и спокойно и кръгът от безмълвни дървета се отразяваше ясно в гладката водна повърхност, но върховете им не бяха вече зелени, както бяха, когато ги видяхме последния път, а червени, жълти и кафяви, нашарени от сланата. Навред в смълчаната гора се рееха, кръжаха, шумоляха капещи листа.

Гитчи Мигуон се поотдалечи, а Сейджо и Шапиън занесоха кошницата до самата вода. И там под висока сребриста топола вдигнаха капака.

Шапиън бръкна вътре, погали пълничките телца с копринена козина и рече: „Сбогом, Ничи-ки-уенси; сбогом, Малки братчета“, но не много високо, понеже гласът му малко трепереше, а един мъж трябва да се пази от подобни неща пред жени, нали знаете! След това той стисна двете ръце на сестра си в своите и й каза:

— Не скърби, сестро. Всяка година, когато листата почнат да капят, както сега, аз ще те довеждам тук да ги видиш. Много нещо сме видели и правили заедно и ние ще ги помним винаги, както и те няма да ни забравят. Така каза баща ни. Сега тях ги чака щастието. За цял живот.

— Да — отговори тя шепнешком. — Зная: те ще са щастливи. Затова и аз трябва да бъда щастлива. — И тя му се усмихна. — Благодаря ти, братко.

Тогава Шапиън се отдалечи при баща си и остави Сейджо сама. Тя притисна бобърчетата до себе си, само за миг, и пошепна в малките черни ушенца:

— Сбогом, Чилауи, сбогом, Чикани, мои Малки братчета. Да не се забравяме… никога!

Тя ги изпрати до самата вода, където остана да ги гледа, когато заплуваха. Те поеха напред през родния си вир с топчестите глави една до друга, каквито си бяха винаги: жилавият Чилауи, добродушен, своенравен и пълен с прищевки, и гальовният Чикани, тъжовен, мил и привързан. Още няколко минути и те щяха да изчезнат. И колкото големи и да пораснеха, в едно нежно, любещо сърчице те щяха да си останат две мънички, безпомощни бобърчета.

За Сейджо щяха завинаги да си останат Малчовци.

Когато те наближиха голямата пръстена крепост във водата, Голямото перо издаде проточен ясен звук — вика на бобър, който търси другарите си. Още веднъж звукът като музикална нота проехтя в тишината, и още веднъж. И тогава, съвсем неочаквано, една черна глава се появи на повърхността близо до дома, а после още една — големи тъмни глави и плувнали високо зад тях големи, космати, кафяви тела.

Сейджо почти не дишаше — всичко ставаше, както беше предполагала, без напълно да вярва: бащата и майката наистина идваха на зова на Гитчи Мигуон да ги посрещнат! Всичко се сбъдваше, всичко… О!…

Стояха неподвижно като дърветата, а старите бобри се приближиха бавно към Чикани и Чилауи, обиколиха ги един-два пъти, като ги оглеждаха, душеха и издаваха някакви ниски вълнуващи звуци; след това заплуваха до тях — големи глави и малки глави, събрали се сега заедно! Те плуваха равномерно и бързо напред (ах, прекалено бързо!), направо към дома, и оставяха подире си дълги трепкащи пътеки и веднъж или дваж се чу слаб далечен звук на детински гласчета. И тъмните глави, големи и малки редом, ставаха все по-дребни и по-дребни, отиваха все по-далече и по-далече, докато точно пред входа на бобровия дом потънаха под повърхността една по една без звук и се загубиха.

Големия Малчо и Малкия Малчо бяха у дома си.

А Сейджо стоеше съвсем неподвижна, като малка многоцветна статуйка с карираната рокля и хубавите мокасини, с шала, смъкнал се назад, и с лъскавите си черни плитки, блеснали от залязващото слънце. И тъй си остана тя, загледана в малкия вир с леко отворена червена устица, с черните си очи, грейнали като звезди, докато и последната кафява глава изчезна и докато сетният кръг се стопи върху водната повърхност.

И тъкмо тогава измежду златните шепнещи листа над главата й се разнесе кръшната песен на малка пойна птичка белогушка. И мъничката перната певица извиваше тъй радостно песента си и гласът й като че изпълваше тихата долина, а за Сейджо тая песен беше като вест на надеждата, щастието и обичта: „Мино-та-кийа — Това е добре“ — като че ли пееше тя. — „Ми-ми-ми-и-и… но-но-но-о-о… но-та-кий… но-та-кий… но-та-кий… а!“^[3]

И Сейджо, притихнала сред падащите листа, с очи, все още приковани към тъмната могила, дома на нейните бобри, тихичко си повтори: „Ми-но-та-кий-а“.

Тя закачи кошничката с двете мънички чинийки, с леглото от дъхави треви и с нарисуваните пъстри животинки, листа и цветя на нисък клон близо до земята и я остави там до бистрата неподвижна вода.

После се обърна, разпери ръце и събрала кураж за усмивка, изтича при баща си и брат си.

* * *

А сега образите изчезват и всичко избледнява. Нашето пътуване свърши, това е краят на приказката.

Докато вие слушахте моя разказ, припламващият огън сред вигвама е догорял и са останали само мъждукащите въглени. Зад нас върху стените от кожа падат нашите сенки, големи и тъмни.

Трябва да си вървим.

Ала понякога, когато седите съвсем сами в здрача на лятната вечер и нямате какво друго да правите, може би ще се сетите за тия две индианчета, които са били истински хора и са имали свои страхове и надежди, свои грижи и радости, съвсем същите, каквито имате и вие; ще се сетите за Чилауи и Чикани, двете бобърчета, които са ги обичали и които наистина са живели и са се обичали помежду си, могли са да изтърпят самотата, но са умеели също така и да бъдат щастливи.

Така ще можете да отидете още веднъж, в спомените си, до Хълмовете на шепнещите листа и да видите отново високите тъмни борове, които сякаш кимат и ви викат на минаване край тях; може да направите още едно пътуване с жълтото кану от брезова кора с неговото зорко око и весело развяна опашка.

А може би, ако седите много тихо и без да мърдате, ще сполучите да чуете шумоленето на падащи листа, вълшебния зов на Говорещите води и тихия, едва доловим звук на гласове — гласовете на горските обитатели, големи и малки, които живеят в тая огромна безлюдна страна, която е толкова далеч, толкова дива и въпреки всичко толкова прекрасна — Страната на Северозападния вятър.