Сивата Сова
Приключенията на Сейджо и нейните бобри (16)

16.
Мино-та-кийа

Така те се простиха с града, с неговия шум и блъсканица, с неговите хора, които в края на краищата (така си мислеше Сейджо) като че бяха като другите хора: повече добри, отколкото лоши. Всъщност повечето добри — заключи тя и реши да разкаже на индианците точно какви са наистина тия хора. Те се простиха с Алек надзирателя, който е бил толкова добър към нещастния самотен Чикани и който чувствуваше голямо облекчение да види малкия си пленник отново свободен; простиха се с чудноватия, мълчаливо усмихнат господин Х., който дълго след това беше щастлив от съзнанието, че е доставил радост на няколко дълбоко наскърбени сърца.

И при все че Гитчи Мигуон се опита да му плати за Чикани, той не пожела и да чуе за това и каза, че бил възнаграден от преживяното удоволствие.

Полицаят Патрик, доблестният потомък на О’Райлиевци, ги заведе на гарата и ги изпрати, а сетне разправяше на другарите си:

— Ей с тия две ръце ги изпратих по живо по здраво. А когато баща им ме чу да говоря с малките на неговия език, цялото му лице се озари с усмивка, вярно ви казвам!

И е много вероятно да се е усмихнал. А когато влакът потегли от гарата, двете деца дълго махаха на тоя тъй добър верен и предан приятел, а той остана там, вдигнал каската си високо във въздуха, сякаш даваше сигнал, и плешивата му глава продължаваше да блести в далечината и Шапиън остана твърдо убеден, че има цял един народ, който живее на зелен остров сред голямо солено езеро и нарича себе си „бобри“.

Когато пристигнаха на Заешкия влек, първият, когото видяха, беше Жълтата коса и той скочи на борда да ги поздрави, преди корабът да пристане както трябва. Шапиън тозчас му даде останалите му пари, а Жълтата коса каза за това на Големите ножове, които се бяха събрали там да ги посрещнат, и предложи да им ги върне. Ала един от тях пристъпи напред и държа малка реч и каза, че всички те много се радвали на добрия край на тая история и че мисионерът трябвало да задържи парите и да ги даде на някой беден и нуждаещ се измежду индианците. Гитчи Мигуон благодари на всичките за добрината им към децата и каза, че все ще дойде ден, в който той на свой ред ще помогне на някого, както на всекиго се случва рано или късно да извърши добро дело.

Жълтата коса им каза, че щял да ги придружи до селището, където щял да работи сред хората. Тогава търговският агент, който беше стоял някъде отзад, дойде при тях, стисна ръка на тримата и каза, че и той щял да дойде с тях, та да можел по-добре да се запознае с клиентите си индианци, както би трябвало да ги познават всички добри търговски агенти; но не спомена, никога не би споменал, че и той бе помогнал. И то никога нямаше да се узнае, ако Жълтата коса не беше го видял тогава в училището и не беше споделил това на четири очи с Голямото перо. Междувременно двамата Малчовци бяха в центъра на вниманието, всеки ги галеше и те дори благосклонно се съгласиха да устроят състезание по борба пред насъбралите се Гитчи Мокоман, макар че аз доста се съмнявам дали изобщо ги е било грижа гледа ли ги някой, или не и, струва ми се, че им олекна, когато всичко беше готово за тръгване и ги оставиха на мира в кошницата.

Голямото перо гребеше в собственото си кану, по което още имаше белези от пожара, а Шапиън седеше на носа с друго весло. Този път Сейджо не работеше, тя беше само пасажерка, както Чилауи и Чикани, които впрочем никога не работеха, и повечето време седеше, завряла лице в кошницата с бобърчетата. Жълтата коса и търговският агент пътуваха с други индианци с много по-голямо кану, една от тия огромни лодки от брезова кора с гордо извити нагоре нос и кърма, които й придаваха по-скоро вид на красив боен кон или испански галеон.

На първия влек намериха стария вожд Ни Ганик Або, който бе останал там на стан, за да ги чака. Той поиска да му разкажат всичко, каквото е станало, и изслуша разказа много внимателно, като на всички важни и особено интересни места възкликваше „Хо!“ или „Ха!“, или „Хм!“ с дълбок гърлен глас, а в очите му проблясваше разбиране. След като пообмисли всичко, той каза на Сейджо и Шапиън, че те правят чест на племето си и че за тях, за техните приключения и за Малките говорещи братя, както той нарече Малчовците, ще бъде съчинена песен и тя ще влезе в историята на племето. Той надзърна да види Чилауи и Чикани и каза, че сега и те принадлежат към племето и за тях ще има големи предания. И докато говореше, по мъдрото му старо и сбръчкано лице заигра усмивка — първата усмивка от много дни наред, защото, да си кажем право, той беше доста мрачен старец. След това обви одеялото около кръста си, изправи се с дългата бяла коса върху рамената, направи знак с ръка към слънцето и каза:

— Ха! Мино-та-кийа; кегет ки мино-та-кийа! — Това е добре, наистина е много добре!

И всички индианци, които го гледаха, и Гитчи Мигуон, и Жълтата коса повториха в хор: „Мино-та-кийа!“, и всички имаха много тържествен и развълнуван вид.

И докато пътуваха нататък към О-пи-пи-соуей, дърветата край реката сякаш размахваха клони и кимаха, и с шумоленето на листата си сякаш шепнеха: „Ке-гет мино-та-кийа. Това е хубаво!“; гарваните във въздуха грачеха: „Мино-та-кийа!“, и вятърът шушнеше в тревата: „Си-и-и-и-ий мино та-кийа“; и водата, устремила се по бързеите, буйна и необуздана, го повтаряше до безкрайност по оня странен начин, присъщ на течащата вода; и малките въртящи се струйки, които се стичаха от веслата, го бъблеха на Сейджо при всеки удар: „Мино-та-кийа!“

Гората никога не е изглеждала по-прекрасна, небето никога не е било тъй синьо, слънцето никога не е светило тъй ярко, нито катеричките бяха лудували тъй весело, нито пък птичките са пели тъй сладко, както го правеха сега за Сейджо през време на това пътуване обратно към О-пи-пи-соуей.

И през целия им досегашен живот ни веднъж тя или Шапиън не са били толкова щастливи.

Когато пристигнаха, Голямото перо свика цялото племе и тая вечер в хижата му имаше празненство с танци. Тук беше цялото селище, включително и двама-трима метиси, които минавали оттам (и които в края на краищата не бяха влизали в ничии ловища) и, както винаги, носеха цигулките си. И се заизвиваха бързи и сложни танци, а цигуларите свиреха старовремски джиги и рилове и вплитаха в мелодиите какви ли не чудновати извивки, както само метисите знаят; танцуваха се и индиански кадрили с не по-малко от двадесетина танцувачи едновременно. Веселието бе буйно и неудържимо.

Всички момчета от селището искаха да танцуват със Сейджо, тъй че тя бе много заета, а трябва да ви кажа между другото, че малкото момиче много го биваше да танцува, защото самият аз бях там и го видях, а видях и Шапиън, който не можеше да се нарадва на големия успех на сестра си. Можете да бъдете сигурни, че за него не представляваше никаква трудност да си намери партньорки за танц измежду девойките на селището и някои от младите жени бяха много хубави, което можеше лесно да се види, понеже нямаше криене и закриване с шалове — само на старите жени би могло да хрумне да се закрият с шалове на такова увеселение.

Вън имаше накладен огромен огън, на който непрекъснато варяха чай, а наоколо се бяха наредили старци, които пушеха и си говореха за отколешни времена, докато тълпа дечурлига играеха на гоненица и криеница в треперливите сенки. Гитчи Мигуон обикаляше гостите си, поспираше се да поговори с тях и лицето му, понякога строго, а най-често — печално, имаше много приветлив вид сега, когато се усмихваше на всички и ги поздравяваше. От време на време той се появяваше с голям медник с чай, а Сейджо и Шапиън разнасяха чаши на гостите или танцуваха.

Изведнъж танцуващите освободиха стаята, насядаха в голям кръг покрай стените, сякаш очакваха някакво събитие, и се смълчаха. Не след дълго в кръга се настаниха двама мъже с тамтами и започнаха да ги бият. Тогава през вратата влезе старият Ни-Ганик-Або — човекът, който стои начело на своето племе — с голямо украшение от орлови пера на главата и странни, дивашки шарки по лицето и затанцува под звуците на тамтамите. Под колената му висяха нанизи от кухи еленови копита, които се удряха и хлопаха при всяка стъпка, а в ръката държеше дрънкалка, направена от цяла черупка на костенурка, боядисана в черно и червено, с главата и шията на костенурката за дръжка. И когато танцуваше, кухите еленови копита сякаш звънтяха като медени звънчета в такт с бързия ритъм на краката и ресните на панталоните му се друсаха, орловите пера се събираха и разтваряха в безупречен такт с тъпаните, които неспирно биеха, и както танцуваше, тръскаше дрънкалката. И в същото време пееше с нисък глас странна монотонна песен, в която се разказваше за приключенията на Сейджо и Шапиън, на Чилауи и Чикани, също както в стари времена, когато воините са редели песни за битките. И след всяка строфа група певци подхващаше припева; тая песен имаше чудновата, заразяваща мелодия, която неудържимо увличаше.

Ни-Ганик-Або, човекът, който стои начело на своето племе, затанцува под звуците на тамтамите

Това бе песента, която той беше обещал, и сега тя щеше да се превърне в една от легендите на племето, защото именно с такива песни за различни случки и с бегло нарисувани картини на събития древните индианци съхраняваха в спомените историята на племето. Но търговският агент, който никога още не бе виждал подобни неща, помисли, че това е боен танец, и се обезпокои, ала Гитчи Мигуон му обясни, че това не е никакъв боен танец, а е Уобино, който се играе само от магьосници и за разказване на големи събития. Но ето че с един висок, проточен вик Уобино свърши.

Сега цигулките подхванаха някаква жива мелодия, стаята се изпълни с танцуващи двойки, веселието продължи оттам, където е било прекъснато, и кадрилите и джигите се редяха едно след друго. Жълтата коса танцуваше и се смееше цялата вечер и канеше все най-грозните стари жени, а когато макар и за миг настъпваше затишие, веднага подновяваше оживлението. Търговският агент, обкръжен от цялото това весело множество, съвсем забрави да важничи и открито показа, че умее да се весели, както всички останали, и без да се церемони повече, играеше с не по-малко увлечение от другите. Дори се сприятели с Малчовците, но все още не можеше да им запомни имената, макар Шапиън, който не го мразеше вече, да се стараеше да го научи. Но агентът продължаваше да ги нарича ту Чилаки, ту Чероки, ту Чикару и с какви ли не още имена, сходни по звук, но все погрешни, в което, изглежда, той проявяваше неограничени възможности.

Самите Чилауи и Чикани не бяха в никой случай изключени от тържествата — можете да бъдете спокойни в това отношение. Те нямаше никога да бъдат изключени от нищо, докато имаха тия гласове, с които да викат, и тия крачета, с които да обикалят; а и сега бяха възбудени от музиката, от врявата и веселието, та се носеха безспир из стаята, завираха между танцуващите и „просеха“, щом видеха някой да сяда. Изведнъж Чилауи се намери посред стаята и се изправи там съвсем както стоят хората и танците трябваше да спрат в същия миг, защото никой не искаше да настъпи дребосъчето или да се препъне от него. Една-две минути цялата стая беше на негово разположение и, тъй да се каже, той командуваше положението и изправен там, се оглеждаше, сякаш искаше да каже като Джон Силвър от „Острова на съкровищата“: „Тук съм и тук ще си остана, и можете да бъдете сигурни в това!“. В края на краищата Сейджо трябваше да го махне оттам насила въпреки неговото ритане и писъци. В това време Чикани (светецът!), поживял в града и научил там едно-друго, беше намерил сандък ябълки, които някой бе докарал от търговския пункт, и след като откри, че не може да излапа повече от една, беше започнал да ги пренася и да ги крие, а когато го заловиха и задържаха, устрои истинско цирково представление, съпроводено от нови писъци. С надеждата да ги умири Сейджо започна да им дава комати банок, та да се приберат да спят. Но те не искаха да останат в стаичката си и току изскачаха да изпросят още хляб, тъй че непрекъснато тичаха напред-назад с тия подкупи, а можеше с положителност да се каже, че дори да се тъпчеха цяла нощ, надали биха могли да изядат и половината.

Най-после, уморени от дългото пътуване и преживелиците, те се прибраха окончателно в спалнята си; плътно притиснали нос до нос, вкопчили се с ръчичките си в кожухчетата, те се пренесоха в Страната на дрямката, забравили всичките си мъки, всичките дълги изнурителни дни на самотността.

А след това по цял ден и всеки ден къщичката за игра и езерният бряг кънтяха от викове и смях, както бяха кънтели, преди да ги напусне Чикани. Започваше вече да им се струва, че нищо подобно не се е случвало наистина, че то е било само един страшен сън. Хижата; стояла толкова дни празна и изоставена, отново се изпълни с радост. В размекнатата пръст на брега пак имаше следи от крачка, чиито собственици, както Двукраките, така и четирикраките, са били тъй близо до опасността да не могат да оставят вече следи… никога… никъде.

Чилауи, негодникът, пак стана същият дързък, калпав пират и също толкова своенравен, както преди, или малко повече, ако питате мен. Той редовно изчезваше, както и по-рано, но можеше със сигурност да се каже, че ще бъде също така редовно намиран, и то с цял куп провинения, а когато го хванеха на местопрестъплението, започваше своя обичаен танец и падаше по гръб с голям писък било от възторг за извършената лудория, било просто тъй, от проклетия. Макар и двамата да ставаха вече доста големи, Чикани се беше отказал от състезанието кой ще порасне по-бързо, което бе правило толкова трудно човек да ги различи един от друг, и бе позволил на Чилауи малко да го изпревари. И така си остана, тъй че Чикани все още си беше Малкия Малчо, кротък и нежен в държането, както и преди. Не че беше добричък през цялото време — подобно нещо би било прекалено за него. Но нямаха брой случаите, когато се гушеше в прегръдките на Сейджо, както в миналото, притиснал нос колкото може по-силно в гушката й, на определено местенце, което той си знаеше. И там се свиваше, затваряше очи, пуфтеше, сумтеше и тихичко скимтеше от щастие, също както го бе правил толкова често насън на самотното си малко легло в кухнята на надзирателя. Сега вече никога нямаше да е самотен… и той отваряше едното си око и поглеждаше, за да се увери, че е още тук, че не е само някой от неговите сънища!

Сега всичко беше същото, както преди, и дните бяха изпълнени с работа и вълнения — с плуване и ровене, с въргаляне в тинята, сресване и приглаждане на кожухчетата, с игра на криеница под лодката, с боричкане и строене на мъничкия смешен бобров дом, който не можеше и не можеше да ги запази от дъжд. А после, след като всичката тая работа и игри свършеха за деня, уморените къси крачета провлачаха мокра диря до хижата, а там ги чакаха малки чинийки (същите чинийки!), пълни с варен ориз или мляко, или — в специални случаи — дори и малко сладко, сетне по хубав комат банок на всеки за лека нощ и дълъг сън на мекото, топло легло.

И тъй измина щастливото лято.

Настъпи есента, а с нея Дните на падащите листа, Тихите дни. Беше дошло време да се заведат Чилауи и Чикани обратно в стария им дом. Защото сега трябваше да им се даде възможност да заживеят отново живота, за който са били предопределени, по начина, по който живее цялото боброво племе. През зимата щеше да е невъзможно да набавят достатъчно вода за техните нужди, нито да ги пренасят от място на място, както през лятото. Тъй Гитчи Мигуон извика един ден децата при себе си и много внимателно им обясни всичко това, каза им, че бобрите, които скоро щяха вече да растат^[1], нямаше още дълго да се чувствуват добре, ако останеха да живеят по такъв неестествен за тях начин, и че много скоро ще трябва да ги закарат при родителите им, за да заживеят тъй, както им е наредил Великия дух на Пустошта.

Децата бяха разбрали от известно време, че това ще трябва да стане, макар че никога не бяха го споделили едно с друго. Колкото повече се приближаваше денят на раздялата, толкова по-тиха и по-замислена ставаше Сейджо и прекарваше дълги часове с малките си любимци, които скоро нямаше вече да бъдат нейни; а те, весели и жизнерадостни, играеха с нея все тъй безгрижно, без да се замислят за бъдните дни, които щяха да бъдат щастливи дни за тях.

А Сейджо ги обичаше толкова много, че не помисляше колко самотна може би ще бъде тя, когато те си отидат, а си мислеше колко щастливи ще бъдат, когато видят отново баща си и майка си. „Как може да ми е мъчно?“ — питаше се тя, а сетне казваше високо, с доста треперещ гласец:

— Аз съм много щастлива. Щастлива съм. Сигурна съм, че съм щастлива!

Да, Сейджо, ти беше щастлива, както ся щастливи винаги ония, които не вземат, а дават.

* * *

И тъй, една октомврийска сутрин, в Месеца на падащите листа, когато хълмовете бяха обагрени в червено, кафяво и златно, Чикани и Чилауи — Малкия Малчо и Големия Малчо — се сбогуваха с малката си стаичка и с хижата, където бяха препрали щастливите, безгрижни дни на детството си. Те се разредиха с малкия клатещ се бобров дом, с колибата за игри, пътеката към езерото и всичките места, откъдето се гмуркаха във водата, оставиха ги далече там, на брега, влязоха в старата си кошница от брезова кора, която им бе служила така добре толкова дълго време, и потеглиха на последното и най-важно, пътешествие в живота.

И когато се настаниха върху дъхавите си легла от сладки билки, на тях и наум не им идваше какво велико събитие ги чака.