Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Sajo and her Beaver People, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и редакция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Сивата Сова

Заглавие: Приключенията на Сейджо и нейните бобри

Преводач: Сидер Флорин

Година на превод: 1975

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Народна младеж“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1975

Тип: повест

Националност: канадска

Печатница: Държавна печатница „Тодор Димитров“

Редактор: Люба Мутафова

Художествен редактор: Петър Тончев

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Художник на илюстрациите: Сивата Сова

Коректор: Емилия Кожухарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1784

История

  1. — Добавяне

7.
Търговският агент

chapter07.png

А после настъпи ден, когато Голямото перо каза, че бобърчетата трябва да бъдат пуснати на свобода. Бяха доста пораснали и станали много живи и силни и децата ги беше малко страх, да не би да се заблудят и те да се лишат от тях завинаги. Но бащата им каза, че малките бобърчета никога не напускат дома си, ако с тях се държат добре, и винаги се връщат в хижата, като че ли тя е бобров дом. Каза им, че много скоро им става самотно и се връщат след един-два часа.

И тъй един славен, прекрасен и пълен с вълнения ден преградата, сложена в долната част на входа в хижата, бе махната и те излязоха. Но не веднага, защото дълго надзъртаха и оглеждаха всички ъгълчета, и душеха, и се ослушваха за безброй миризми и звуци, които изобщо не съществуваха, и направиха два-три опита да излязат, преди най-сетне да се решат Да се запътят към езерото със Сейджо и Шапиън от двете страни като телохранители. Тръгнаха с много бавна и предпазлива крачка и току клякаха да се огледат — няма ли наблизо вълци и мечки; разбира се, наоколо нямаше нито вълци, нито мечки, но играта им доставяше огромно удоволствие, а когато стигнаха близо до езерото, ускориха ход и преминаха в тръс, който скоро се превърна в галоп (предполагам, че това би могло да се нарече галоп) и се хвърлиха във водата… но веднага изскочиха пак, понеже не можеха да разберат какво е това толкова голямо корито. Ала скоро влязоха отново и след малко вече плуваха, гмуркаха се и пищяха, пляскаха с опашките и бяха на върха на щастието.

— Също като истински бобри — каза Сейджо.

Не се мина дълго и те се заловиха да прегризват малки тополови фиданки. Правеха ги на къси парчета и обелваха кората с истинско наслаждение, клекнали във високата трева и храсталаци до езерния бряг. Играеха и се боричкаха, тичаха нагоре-надолу по брега и лудуваха с младите си приятели, хвърляха се във водата и изскачаха пак съвсем като пощурели. Пъхаха любопитните си нослета във всяка забелязана дупка и намериха в подмола изоставено жилище на мускусен плъх. Понеже бяха горе-долу толкова големи, колкото и бившият обитател, дупката много им хареса и те незабавно се заловиха да ровят там. Отворът беше под водата и когато взеха да ровят, изровената пръст започна да се размива и да образува гъсти облаци, тъй че във водата не се виждаше нищо. Бобрите не се появяваха дълго време, докато Шапиън се разтревожи, нагази в езерото, мушна ръката си в дупката и заопипва. Бобрите не бяха там!

— Сейджо — извика той възбудено, — тука ги няма.

Двамата се заловиха припряно да претърсват камъшите и храстите по брега, но изведнъж чуха зад гърба си най-жални вопли и викове и видяха по стъпките им да тичат, колкото им позволяват късите крачета, Чилауи и Чикани, уплашени до смърт, че са били изоставени. Те прекъснали работата си и като плували под калната вода, се отдалечили и незабелязани от никого, излезли на брега по-долу.

Сега бяха изморени. Седнали като две малки рошави джудженца, те се заловиха да се търкат и трият, да си решат кожухчетата, а когато това бе свършено и бяха съвсем сухи, те се обърнаха и се запътиха бавно и тържествено, един до друг нагоре по пътеката към хижата. А там, получили по голямо парче банок, тихичко се мушнаха в спалнята си от брезова кора да вечерят, сетне се притиснаха колкото може по-близо един до друг на хубавото си сухо легло от талаш и заспаха. И тъй завърши първият чудесен ден на тяхната свобода.

sajo07.pngТе си построиха смешен малък бобров дом

Най-после те бяха станали, както каза Сейджо, истински бобри.

Всеки ден след това, щом отвореха вратата, те изтичваха при езерото за всекидневната си баня. Там с часове ровеха намерената от тях дупка и когато тя стигна достатъчно навътре в брега, за да бъде безопасна по тяхно мнение (ако се съдеше по начина, по който се оглеждаха и слухтяха, човек би рекъл, че тия места бяха пълни с дракони), те я извиха нагоре и направиха изход на повърхността и по тоя начин стана гмуркало, а отгоре за радост и безкраен възторг на Сейджо и Шапиън построиха смешен малък бобров дом. Така сега те си имаха истинска къща със стаичка и подводен вход, тунел и гмуркало всичко, както се полагаше да бъде. Стените на дома малко се клатеха и не бяха добре замазани, но, общо взето, постройката беше доста здрава.

След това събраха сума фиданки, тополови и върбови издънки и направиха от тях мъничък сал за хранене пред подводния вход, същия, какъвто правят големите бобри, само че много-много по-мъничък. Разбира се, всичката тая храна щеше да се вкисне във водата много преди да бъде използувана, пък и лятото не беше време за салове за храна, а клатещата се къщурка не би могла да ги запази от дъжд, но това не ги интересуваше! Те си имаха топло легло в хижата, също като при големите хора, там имаше винаги предостатъчно банок, а в известни случаи дори и една-две лъжички сладко и всеки от тях си имаше собствена чинийка, от която да яде, тъй че, ако се сметнеше всичко, за своите размери те притежаваха доста голямо имущество и бяха всъщност много заможни. Те нямаха нужда нито от несигурния дом, нито от сала за хранене, но да ги правят — да прегризват малки дръвчета, да копаят и да играят с кал (да правиш от кал къщи трябва да е ужасно по-интересно, отколкото да правиш банички), — да правят всичко онова, което бобрите толкова много обичат да правят и без което животът за тях не е живот, им доставяше огромно удоволствие.

За Сейджо и Шапиън, които прекарваха почти цялото си време там, при тях, беше не по-малко забавно да ги наблюдават, а често и да им помагат и двете бобърчета се нахвърляха върху всякакви строителни материали, като пръчки, съчки, пръст или някой и друг камък, който им бе донасян, и веднага ги отмъкваха. А понякога двамата малки хубостници излизаха на брега, покрити от глава до крака с кал, и започваха да се катерят по приятелите си; тогава започваше истинско боричкане и се вдигаше голям смях.

Шапиън построи колиба за игра на брега и често всички се събираха вътре да си починат на сянка; това беше любимото място на Чикани, където често отиваше да търси Сейджо и винаги пристигаше там, когато тя го викаше. Но Чилауи, любителят на приключения, който беше по-голям скитник, а донякъде, както ми се струва, и пират, не можеше да остане никъде мирен за дълго, тръгваше да скита и непрекъснато се губеше. Разбира се, сам той знаеше, че не се е загубил, но другите мислеха така, и то си беше така, ала за тях; и тогава, естествено, тръгваха да го търсят. Откриваха го на най-неочаквани места: намираха го в колибата, когато смятаха, че там няма никой, или в хижата, когато смятаха, че е в колибата, или го откриваха скрит в бобровия дом или под лодката, където в повечето случаи спеше. А когато го намираха, той сядаше, изправен с опашката напред, и започваше да се люшка, да се свива и да клати глава, като че танцуваше или се смееше на шегата, която бе изиграл на другите. Случеше ли се някаква неочаквана и безпричинна наглед бъркотия, човек можеше почти винаги да бъде сигурен, че виновникът за всичко е бил тоя негодник, а чуеха ли се някъде викове и скимтене или каква да е врява, Чилауи беше винаги причинител или причината за нея — ако не едното, тогава другото — и неговият глас можеше да се чуе откъде ли не, по кое ли не време.

Но и Чикани не беше светец, за какъвто може да започнете да го смятате: и той се забавляваше не по-малко от другите… Но имаше моменти, когато внезапно се укротяваше, сякаш от някаква мисъл, дошла в малката му главичка, може би някой смътен спомен за родния вир, останал толкова далечен сред Хълмовете на шепнещите листа. И тогава, ако Сейджо не беше наблизо, за да го утеши, той се заклащаше на късите си крачета към колибата за игри да я потърси. Ако я намереше там, присядаше до нея и грижливо си почистваше и сресваше козината; а докараше ли се, сгушваше се близо до тая толкова обичана своя другарка и сложил глава на скута й, се мъчеше да й разкаже мъката си на чудноватия бобърски език; или си лежеше там с полузатворени, премрежени очи и издаваше тихички звуци на щастие, или може би на самотност, или на обич — ние не знаем точно. Много, много добри приятели бяха те двамата и където беше единият, там скоро се появяваше и другият.

И покрай всичките им весели лудории и шумни забавления и работа (не чак толкоз работа, разбира се!), и покрай всичките игри би ми било трудно да кажа кои от тия млади създания на пустошта бяха по-щастливи — тия с по четири крака или другите с по два. Но едно нещо зная, а то е, че те бяха весела компания в ония щастливи, прещастливи дни в О-пи-пи-соуей, Мястото на говорещите води.

 

 

Парченцата банок бяха започнали да стават все по-малки и по-малки. Голямото перо бе отишъл преди няколко дена за провизии, но още не се бе върнал и брашното беше съвсем на свършване. И децата, и бобрите нямаха почти какво да ядат, докато един ден, когато се върнаха в хижата от игра, четиримата другари намериха там Гитчи Мигуон.

Беше много замислен и разтревожен от нещо. Но провизии имаше: на пода лежеше чувал брашно и някои други продукти, а до тях стоеше непознат бял мъж. Този човек носеше голям кутия. Голямото перо заговори обичливо на децата си, но не се усмихна, както друг път, и те останаха учудени. Белият човек стоеше и мълчеше. Нещо изглежда не беше наред. Дори бобърчетата като че усетиха, че нещо е станало, понеже животните много лесно долавят подобни неща, и също стояха тихо и наблюдаваха.

А Шапиън, който бе ходил в училището на мисията и разбираше малко английски, чу баща му да казва на непознатия!

— Ето ги; кое ще вземете?

Какво значеше това? Какво искаше той да каже? Усетил изведнъж, че му прилошава, Шапиън погледна сестра си, но тя естествено, не беше разбрала.

— Почакай да ги поразгледам — каза непознатият в отговор на въпроса на Голямото перо. — Нека се поразмърдат насам-натам.

Беше дебел, червендалест мъж със студени сини очи — като стъкло или като лед, помисли си Шапиън. А Голямото перо гледаше сина и дъщеря си с печален поглед. Той помоли белия да почака мъничко, докато поговори с децата.

— Сейджо, Шапиън, дъще моя, сине мой — рече той на индиански. — Искам нещо да ви кажа.

Тогава Сейджо разбра, че ги е сполетяла някаква беда. Тя се доближи до Шапиън и загледа плахо непознатия: о, защо ли гледаше той толкова втренчено бобърчетата!

— Деца — продължи баща им, — това е новият агент от търговския пункт на Заешкия влек; нашия приятел, стария агент, го няма. Сега тоя пункт го е взела друга компания и искат да им платя дълга си. Дългът ми е голям и ние не можем да го изплатим, докато не свършим лова идущата зима! Старата компания винаги работеше по тоя начин с индианците! Но тия от новата компания казват, че не могли да чакат. Сега ние нямаме провизии, нали знаете, а тая компания не иска да ми даде нищо назаем, докато не платя дълга. Затова трябва да отида на голямо пътуване за тях заедно с другите мъже от селището, да пренасяме припаси в новия пункт на Ливадното езеро, което е далече оттук. С работата ще изплатя дълга си и ще получа нещо отгоре, но няма да ми дадат никакви пари, докато не се върна. А през това време вие, деца, трябва да живеете. Не мога да допусна да гладувате. Тоя търговски агент ще ни даде ей тия припаси. — Той посочи чувалите и пакетите на пода. — А в замяна иска… иска едно от бобърчетата. — Гитчи Мигуон замълча; никой не се помръдна, дори и бобърчетата; тогава той продължи: — Живите бобри много се ценят и което и да вземат, няма да го убият. Но сърцето ме боли заради вас, деца мои, и… — той погледна Чилауи и Чикани — и за бобърчето, което трябва да му дадем.

Шапиън стоеше съвсем неподвижен и изправен, черните му очи гледаха втренчено агента, а Сейджо, която не можеше да повярва всичко това, пошепна:

— Това не е вярно, о, това не е вярно!

Но Шапиън не проговори, а само прегърна сестра си през раменете, забил поглед в тоя човек, в тоя непознат, който беше дошъл да наруши щастието им. Момчето се сети за заредената пушка, оставена зад него в ъгъла, ала трябваше да се подчини на баща си и затова не се помръдна. Но то гледаше агента с такава ярост, че макар и да беше само четиринадесетгодишно момче, на агента започна да му става малко страшно; затова той отвори кутията си, посегна към едното от бобърчетата, вдигна го и сложи го вътре и затвори капака. Той кимна на Гитчи Мигуон:

— Е, ще се видим с теб след един-два дена на пункта — каза той, излезе с кутията под мишница и затвори вратата след себе си.

И нищо повече.

Тогава Сейджо коленичи мълчалива до брат си и зарови лице в неговия ръкав.

Агентът беше избрал Чикани.

А Чилауи, без да знае защо, изведнъж се уплаши и влезе в колибката си сам.