Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Sajo and her Beaver People, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и редакция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Сивата Сова

Заглавие: Приключенията на Сейджо и нейните бобри

Преводач: Сидер Флорин

Година на превод: 1975

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Народна младеж“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1975

Тип: повест

Националност: канадска

Печатница: Държавна печатница „Тодор Димитров“

Редактор: Люба Мутафова

Художествен редактор: Петър Тончев

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Художник на илюстрациите: Сивата Сова

Коректор: Емилия Кожухарова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1784

История

  1. — Добавяне

1.
Страната на Северозападния вятър

chapter01.png

Далече, далече отвъд градовете, градчетата и нивята, които сте свикнали да виждате наоколо си, отвъд селищата на Северна Канада, лежи дива, почти непозната страна. Ако ви се поиска да я видите, би трябвало да отпътувате оттатък планините и надалеч, закъдето няма нито железница, нито пътища, нито къщи, нито дори пътеки, и най-после да тръгнете с кану и да ви водят индианци водачи през огромен безлюден горски, езерен и речен край, където бродят на свобода лосове, рогачи, мечки и вълци и където понякога грамадни стада северни елени карибу прекосяват страната в такива неизчислими множества, че надали някой би могъл да ги преброи, дори и да отидеше там, за да го направи.

Там, в този ширен Северен край, бихте видели една част от Северна Америка такава, каквато е била, преди да бъде открита от белия човек, и каквато се надявам да остане за много, много бъдни години. Дори и днес не бихте видели там чак толкоз много бели хора, защото освен неколцината ловци с капани и търговци единствените човешки същества, които живеят там, са пръснати групи индианци от племето оджибуей, които са избрали тая страна за своя родина и я наричат Страна на Киуейдин, Северозападния вятър. Те са толкова древно племе и са живели там толкова дълго, че никой, дори и самите те, не знаят откъде са дошли и как изобщо са попаднали там. Далече извън обсега на цивилизацията, те живеят горе-долу, както са живели техните деди, когато Жак Картие[1] слязъл на тия брегове преди повече от четиристотин години. Техни селища, състоящи се от шатри „типи“, а понякога от хижи от цели трупи, все още се намират, често пъти на стотици мили едно от друго, в закътани горички и слънчеви поляни или край песъчливите брегове на някое хубаво езеро. В тия малки селища индианските семейства живеят всяко в свое жилище, щастливи и доволни, сити в добри времена, гладуващи по малко, когато времената са лоши — също както това става и с по-цивилизовани народи.

Всеки в тия селища си има работа: дори и малките трябва да взимат участие. Почти цялата тая работа има нещо общо с пътуването, понеже индианците са постоянно в движение. През някои годишни времена животните, от които зависи препитанието на индианците, изчезват от една или друга област и хората са принудени да ги последват или да си намерят нови ловища и затова цели села трябва да се вдигат, всичко се натоварва в лодки кану или на шейни (с изключение на дървените хижи, разбира се), според годишното време, и се пренася на разстояние от много мили. При тия зимни преходи малките момчета и момичета наред с възрастните проправят пъртина със снегоходките си и се чувствуват много горди, когато застанат начело на дългата върволица от кучешки впрягове, шейни и хора по за една-две мили. Лете те гребат в своето кану по цял ден наред с големите и всеки си има определен малък товар, когато става нужда да пренасят всичко на гръб по суша. Те извършват работата си с истинско удоволствие и се държат толкова сериозно и делово, както и техните родители.

sajo01.pngИндианците живеят в тези малки градчета край някой хубав езерен бряг

Ония индиански деца, които прекарват лятото близо до предавателен пункт за кожи или в някой резерват, имат възможност да ходят на училище и често се учат много добре; наистина, някои от тях стават адвокати, други — лекари, писатели или художници и някои доста преуспяват. Но онези, които цяла година живеят в дивата пустош, получават друго образование. Тяхното училище е гората и в нея те научават уроците, толкова необходими за техния начин на живот. Географията, историята, аритметиката или английският език не биха били за тях от никаква полза; техните науки са светът на растенията и дърветата, поведението и навиците на животните и как да ги проследяват, как да ловят риба по всяко време на годината и, най-важно от всичко друго, как да палят огън при всякакви условия — в дъжд, вятър или сняг. Те научават виковете на всички птици и зверове и умеят да подражават на някои от тях много добре. Учат се да забелязват движението на водата в реки и езера, та да станат сръчни в плаването с кану, и се учат да използуват правилно снегоходки, пушки и брадви, да карат кучешки впряг, да не говорим за такива всекидневни задачи, като шиене на мокасини, дъбене на кожи и събиране на дърва за горене в места, където като че ли няма никакви; трябва да умеят и да готвят. Такова нещо като компас не им е известно и те могат да отидат, където пожелаят в гората, като се ръководят от слънцето, звездите, луната, очертанията на дърветата, формацията на възвишенията, движението на животните и по ред други признаци, твърде многобройни, за да ги опишем тук. Умението им да се ориентират в гората е толкова голямо, че те стават много самоуверени и могат да се впускат в дълги пътешествия сами и да се изправят без страх пред много опасности, както това става с момчето и момичето в нашия разказ.

Животът на индианците е толкова тежък и труден, че никой в тези селища не може да си позволи да мързелува дълго, без веднага да остане без храна, облекло и подслон, и макар хората да си помагат един на друг и да делят помежду си всичко, каквото имат, те много презират мързеливците. Но въпреки тежката работа младежите намират време да играят своите прости и живи игри. Понякога в края на деня, когато се стъмни, те сядат под блещукащите северни звезди около лумнал огън и слушат разказите на старите хора. В някои от тия разкази се говори за лов или за далечни индиански племена, за велики мъже от далечното минало; в други се говори за чудновати приключения в гората. Но най-чудновати за тях са разказите на възрастните, които са ходили в тая удивителна страна далече на юг, от която идват белите хора, където имало големи шейни на колела, които се носели с бързината на вятъра по желязна пътека, както наричат те железопътната линия, и където пушещи кану, както наричат параходите, пътували почти със същата бързина по вода; където нямало индианци и имало малко дървета, имало само редица високи каменни къщи, между които хората ходели на тълпи, тичали и бързали, но като че не отивали никъде, нито идвали отнякъде. Една страна, както се разправяло, където, ако нямаш пари, не можеш ни да спиш, ни да ядеш. И това последното нещо им се вижда най-чудновато от всичко, защото в горите пътниците са винаги добре дошли и могат да си починат и да се нахранят в становете на белите ловци с капани или в индианското селище съвсем безплатно. Защото тия деца, както и повечето от по-възрастните хора, знаят толкова малко за изискванията на градския живот, колкото може би вие знаете за техните пущинаци.

А сега, както случайни пътници от далечните селища разказват на тия чернооки, усмихнати индианчета приказки за страна, която те никога не са виждали, така и аз, който някога бях индианче като тях, ще ви разкажа приказка за тая велика и толкова далечна пустош.

Но преди всичко вие трябва да знаете, че навсякъде през тая тъй тъмна и тайнствена гора с всичките й непознати хора и животни текат безброй реки, които се използуват като пътища не само от индианците с бързите им ладии, но и от много водни животни като бобъра, видрата, водния пор и водния плъх. А в гората има безбройни пътеки, макар че вие надали бихте могли да ги намерите, по които сухоземните животни пътуват сякаш по шосета. Защото всички тия същества са непрекъснато в движение. Те, както и хората в тая страна, са непрекъснато заети. Те трябва да намерят или да извоюват препитанието си, а трябва да се грижат и за прехраната на своите малки. Някои живеят самотно, без постоянно жилище, а други живеят заедно в многобройни задруги и си имат доста големи градове с подземни тунели и отделните домове са свързани един с друг с ходове. Най-умните измежду тях, такива като бобрите, си изграждат топли жилища, правят водохранилища, в които да плуват, и натрупват големи запаси от храна за зимните месеци, работят почти като хората и често си приказват, когато си почиват след работа; всички те имат — всеки посвоему — много различни грижи.

И понеже са толкова умни и работливи, индианците, макар и да им се налага да убиват някои от тях, за да си спечелят препитанието, неволно изпитват уважение към тия животни, проявяват голям интерес към всичко, което те вършат, и гледат на тях почти като на отделно човешко племе, малко по-различно от самите тях. Бобрите са на особена почит и някои индианци разбират донякъде какво си казват те един на друг, тъй като гласовете им доста приличат на човешките. Всички животни, колкото и да са малки и безполезни наглед, си имат своето предназначение; индианците знаят това и никога не ги тревожат без основателна причина, а понеже споделят с тях трудностите на горския живот, наричат ги Малки братчета. Често ги държат като домашни любимци и на много места може да видите мечета, бобърчета или някоя видра, или понякога малък лос или еленче, които обикалят из индианския стан, свободни да отидат където си искат, но остават само защото се чувствуват като у дома си и може би им харесва оживлението и суетнята на селището. Когато порастват, в края на краищата те напускат хората, но селището не остава дълго без едни или други любимци.

А сега, след като узнахте как изглежда страната и как живеят индианците и сте чули малко за някои от животните аз ще ви разкажа една история за дребни горски същества, история, която е истинска и води началото си от ония водни пътища, за които ви разказах, където живееше щастливо семейство от племето на бобрите.

Ще ви разкажа за един индианец ловец, за малките му син и дъщеря и за двете бобърчета, които бяха техни приятели, и вие ще чуете за приключенията им в големите гори на Севера, а също и в града; какви добри другари са били и как едно от тях бе загубено и намерено отново, за опасностите, пред които са се изправяли, за всичките им игри и забавления и какво е произлязло от всичко това.

Сега направо ще забравим за автомобилите, радиото и киното и за всички неща, за които сме мислили, че не можем да живеем без тях, и ще мислим вместо това за кучешки впрягове, кану, палатки и снегоходки, и ще отпътуваме за тая далечна, вълшебна страна.

А там ще видите големи реки, езера, шепнещи гори и чудновати животни, които приказват и работят, и живеят в селища; където високите дървета като че ви кимат и ви викат, когато минавате край тях, и където чувате в потоците да пеят тихи гласове.

И ще седим край припламващ открит огън в опушен, тъмнокафяв вигвам, докато вие чуете тази приказка за далечното минало.

Бележки

[1] Жак Картие (1491–1557) — френски мореплавател, открил реката Свети Лаврентий. — Б.пр.