Сивата Сова
Приключенията на Сейджо и нейните бобри (2)

2.
Гитчи Мигуон — Голямото перо

Една сутрин нагоре по широкото бързо течение на Реката на жълтите брези, в дните, когато очите на никой бял човек още не бяха видели прохладните й бистри води, самотен индианец гребеше в своето кану от брезова кора. Беше висок, добре сложен мъж с проницателни черни очи и дълга черна коса, която се спускаше на две плитки върху рамената му. Беше облечен с украсени с ресни дрехи от еленова кожа, опушена до наситен кафяв цвят, и, общо взето, приличаше до голяма степен на тия индианци, които виждате на картинки или за които четете в книгите.

Неговото яркожълто кану бе боядисано със сок от елша в същия цвят, какъвто имаха дебелите златисти дънери на жълтите брези, с които бяха обрасли околните хълмове, а шевовете от двете страни бяха покрити с тесни ивици лъскава черна смола от смърч, за да не пропуска вода. На носа на това кану имаше нарисувано голямо око, като на някоя огромна птица, а отзад, на самия край, беше вързана лисича опашка, която се поклащаше насам-натам от вятъра. Защото индианецът искаше да чувствува, че неговото кану е всъщност живо и си има глава и опашка, както всички други живи същества, че има зорки очи като птичка и е пъргаво и леко като лисица. Вътре в ладията имаше спретнато свита палатка, торбичка с храна, брадва, котле за чай и дълга старовремска пушка.

От върхарите на брезите по склоновете на хълмовете долиташе тих шепот, несекващо сякаш шумолене на вятър, който си играеше с листата, и затова индианците бяха нарекли тия възвишения Хълмове на шепнещите листа. По двата бряга на реката се проточваше гора от високи тъмни борове и огромните им клони надвисваха над водата, простираха се далече навътре, а на брега под тях прехвърчаха и пърпореха червенушки, косове и сипки и търсеха закуска сред младата трева и напъпилите листа на върбите. Въздухът бе напоен със сладкия дъх на босилек и шипки, а тук и там като бляскава пурпурна стрела от едно цвете към друго литваше по някое колибри. Защото сега беше май, наричан от индианците Месец на цветята.

Гитчи Мигуон, Голямото перо — защото това беше името на индианеца, принадлежеше към племето оджибуей; беше гребал срещу силното течение на Реката на жълтите брези много дни наред и сега беше далече от своето селище. Неотстъпно, ден след ден беше плавал напред, движейки се понякога леко по гладка водна повърхност, както сега, друг път с помощта на прът беше се възкачвал по пенливи бързеи, беше си пробивал път с крехкото кану нагоре през буйна, кипнала вода и между назъбени, опасни канари със сръчност, която добиват малцина бели, а и не всички индианци. Тази сутрин пътя му прегради водопад, буен и красив, по-висок от най-високите борове, а слънцето запалваше дъга в плискащите бели пръски в подножието му. Тука той слезе на брега, където вече не можеше да го стигне злобният, алчен въртоп, който се беше мъчил да увлече неговото кану под тътнещия водопад. Гитчи Мигуон вдигна ладията с дъното нагоре върху плещите си и я понесе по здрачна пътека между исполински дървета — пътека стара стотици години, толкова зашумена, че слънцето никога не я сгряваше. Той я измина още веднъж в оскъдното си снаряжение, натовари го в ладията и продължи пътуването си сред слънчев блясък по спокойните води над водопада.

Индианецът се оглеждаше внимателно, щом реката се ширнеше пред него след някой завой, и виждаше много неща, които биха убягнали от погледа на всекиго, освен на един ловец: тук изведнъж вниманието му привличаха мярналите се две рошави уши, щръкнали към него (самото животно оставаше скрито), там — горящи очи, които блясваха насреща му от сенките; а веднъж видя рис със сребрист косъм да се стопява като сиво привидение сред храстите. Тук-таме елени припряно се спускаха към гората — засвирили силно през ноздрите си, те се носеха на скокове през гъстака, като червеникави кончета-люлки, а опашките им — бели, развени флагчета — се мяркаха между дърветата. Веднъж се натъкна на едър лос, голям колкото кон, нагазил до гърди в реката; натопил глава под повърхността, той изравяше от дъното корени на лилии. Когато Голямото перо се спря да погледне лоса, който, зает с работата си, не го бе чул, огромното животно вдигна глава с голям плясък и остана изправено, загледано в изненада, а водата се стичаше от муцуната и врата му. Сетне се обърна, втурна се към брега и скоро изчезна, макар тежкото трополене на копитата му и рязкото пращене на клони и млади фиданки да се чуваше още една-две минути, докато препускаше с трясък през гората.

Веднъж видя рис със сребрист косъм

Дори и при цялото това оживление Гитчи Мигуон беше малко самотен, защото в селището, което беше толкова далече сега, беше оставил двете си невръстни деца, момиче и момче. Майка им беше починала и макар жените от селището да ги ограждаха с внимание, те много тъгуваха за майка си и той знаеше, че и на тях, както и на него самия, трябва да им е много самотно. Тримата живееха задружно, рядко се разделяха и където да отиваше, баща им ги взимаше със себе си. Но тоя път беше сам, защото по всяка вероятност пътуването щеше да бъде опасно — все щеше да има някоя и друга разправия с бракониери. Гитчи Мигуон беше изградил за лятно жилище на малкото си семейство хубава хижа от цели трупи и там тримата прекарваха весело и удобно почивката си след тежкия зимен лов, когато един приятел, индианец от племето кри, дойде да им каже, че някаква шайка метиси, дошли от ония места около градовете, нахълтали в техния край и разделили се на големи групи избивали всички бобри. Истинските индианци от горските области не залагат капани в чужди ловища, понеже смятат такива постъпки за кражба, но тия, отраслите по градовете мелези, бяха отхвърлили или забравили старите обичаи и бяха способни да опустошат всяко ловище по своя път. А без кожи, с които да купи припаси от търговския пункт, семейството на Голямото перо бе осъдено да гладува. Затова той беше сега тук, далече в зимното си ловище, за да го запази от тия пришълци. Но не беше видял нито някого от тях, нито някакви следи и понеже времето сега беше топло, животните сменяха косъма и не си струваше да се крадат, той смяташе, че е свършил работата си и че на следния ден ще трябва да потегли обратно към дома си.

Унесен в тия приятни мисли, той плаваше близо до брега и гледаше да не пропусне никаква следа, оставена може би от нехайните метиси, когато изведнъж усети във въздуха силна, остра миризма — някое животно, а може би и човек бе минал наблизо и стъпкал ароматните листа на дива мента. Настръхнал в същия миг, той погледна бързо към брега, когато неочаквано някакво късо тъмно животно скочи в реката току пред неговото кану, потъна като камък и изчезна от погледа. Почти мигновено наблизо изплува черна глава и кафяв рунтав гръб, животното бързо обиколи ладията, сръчно се добра до точка, където вятърът идваше откъм индианеца към него, и долови миризмата на човека, от която толкова много се боят всички горски обитатели. Тозчас широката му плоска опашка се стовари върху водата със страхотен плясък, водни пръски се разхвърчаха на разни посоки, а самото то се гмурна като стрела и не се появи вече.

Голямото перо отръска няколко капки от ръкава на кожената си риза и се усмихна: това бе нещо, което много би искал да види. Беше бобър. И преди да замре екът от бобровия сигнал за тревога, още един прозвуча зад близкия завой, остър и силен, почти като изстрел от пушка. Бобрите бяха два.

Индианецът се усмихна пак, защото започваше да се чувствува сигурен, че никой не е идвал тука на лов. Да се хванат тия бобри тук би било твърде лесно; щом не са били заловени тия нехайни животинки, които му позволяваха да се доближи до тях толкова много, тъй да се каже, на главния им път, значи всички други са останали недокоснати. Все пак, за да се увери, Гитчи Мигуон реши да отиде до тяхното жилище, където би трябвало да има и други. Нямаше да е трудно да намери дома им, понеже, когато пътуват, бобрите прегризват тук-там малки зелени фиданки от елша, топола и върба и изяждат кората; тия обелени пръчки, бели и лъскави, бият на очи навсякъде, където паднат, тъй че за да открие къде живеят, човек трябва само да проследи пътя им от едно място за хранене до друго. Много скоро индианецът стигна до точка, където в реката се вливаше едно поточе, и при устието му намери, каквото бе очаквал — разхвърляни бели, лъскави пръчици, остатъци от бобров обед. Без съмнение домът им щеше да бъде някъде нагоре по поточето, в някое закътано място, в каквито бобрите обичат да се заселват.

Бобрите бяха яли на брега на хубаво открито местенце, където се издигаха няколко исполински бора, които сякаш бяха изскочили от гората и не бяха успели да се приберат обратно. Тук Гитчи Мигуон запали малък огън и се нахрани. При пътуванията си индианците пият много чай, затова той заби здраво в земята единия край на тънка върлина така, че другият й край да се озове под ъгъл над огъня, и окачи на нея котлето за чай; на заострени чаталести пръчки нареди пред жаравата ивици еленово месо, а под тях сложи резенчета индиански хляб или, както го наричат, банок, за да капе върху тях вкусната мазнина от месото, което се пече. След като се нахрани, той запуши, заслушан в шуменето на ветреца в широките, ветрилообразни клони на боровете. Това беше за него същинска музика и той се облегна доволно назад и загледа как се люшка пушекът мързеливо насам-натам и образува чудни плетеници във въздуха. Защото тези неща бяха неговите картини и неговата музика — той никога не бе имал други и им се наслаждаваше може би толкова, колкото вие се наслаждавате на вашето кино и радио.

Скоро той покри оскъдното си снаряжение с преобърнатото кану, взе дългоцевната пушка и се запъти нагоре по течението към бобровия яз, който знаеше, че ще намери при изворите на потока. Мокасините му не вдигаха никакъв шум и не оставяха никакви следи, той вървеше беззвучно в тишината и спокойствието на сънната гора, а катерички писукаха и му дърдореха от клоните, и сойки, тия многознаещи, весели придружители на човека, които се срещат почти навред в горите, го следваха от дърво на дърво, а понякога го изпреварваха, за да го изгледат многозначително и да му свирнат, когато ги подмине.

Индианецът се радваше на обществото на малките създания не бързаше и вървеше съвсем бавно, но изведнъж спря и се ослуша. Острият му слух бе доловил странен, неочакван звук, който не след дълго започна да нараства и да нараства, докато ненадейно се превърна в рев… и тогава той видя в коритото на потока да приижда срещу него порой от жълта, мътна вода влачеща множество съчки, кал и парчетии, които изпълниха бреговете догоре и профучаха край него в неудържим, бесен бяг. Нещо ужасно ставаше горе на бобровия яз! Можеше да бъде само едно: някакъв човек или звяр, изглежда, бе отприщил бобровия бент, тоя стихиен порой от толкова грижливо събираната от бобрите вода, без която те щяха да останат безпомощни.

В следващия миг с пушка в ръка Голямото перо вече тичаше стремглаво през гората, която допреди малко му се струваше тъй приятна, а сега изглеждаше толкова тъмна и заплашителна. Той тичаше с всички сили, летеше с бързите си, обути с мокасини крака да спасява бобровата колония от унищожение, прескачаше нападалите дървета, пробиваше си път през ветровали, клонаци и гъсталаци, оставил катеричките и сойките далече зад гърба си, препускаше като елен през сенчестата гора към яза с надеждата, че ще стигне навреме. Той знаеше добре какво се е случило.

Нигик, видрата, безпощаден и смъртен враг на цялото боброво племе, бе излязъл на боен поход и бобрите, изгубили своята вода, сигурно се биеха сега не на живот, а на смърт.