Сивата Сова
Приключенията на Сейджо и нейните бобри (10)

10.
Празната кошница

След като Сейджо се изгуби от очите му, Шапиън пропиля може би цяла минута, докато намокри собствените си дрехи и пъхне веслата в примките за носене. Колко много му трябваше сега съветът на баща му! Сега правеше всичко, каквото знаеше, с малкия си опит, за да спаси живота и на тримата (защото гледаше на бобърчето почти като на равен, като на малко братче, което също трябва да бъде спасено), и се надяваше, че е намерил правилното решение. А сега Сейджо беше там, в пламъците, пред него, сама: трябва да побърза!

Той преметна ладията на гърба си, с главата вътре, между веслата, които образуваха нещо като ярем, и припряно тръгна по пътеката. Но за тая кратка минутка, която се беше задържал, пожарът го беше настигнал и докато тичаше, колкото може да тича четиринадесетгодишно момче с дванадесет фута дълго кану на рамената, Шапиън виждаше недалече от едната страна непрекъсната пращяща стена от пламъци. Дървета падаха с трясък в огъня, други се пукаха със силен екот, като от пушечен изстрел. Той се носеше напред през стихията, превърнала се сега в бездна от кървавочервен пушек; беше полузадушен, очите му смъдяха, главата туптеше от горещина. Но той стискаше зъби и тичаше нататък, а до самия него пламтящата гора пращеше, бумтеше, ревеше. Цели върхари се подпалваха изведнъж със страхотен писклив и пронизителен звук, а пламъците се мятаха от дърво на дърво като огнени знамена все по-близо и по-близо до пътеката.

Горящо дърво се сгромоляса на пътеката пред него

Под лодката оставаше малко чист въздух, който донякъде му помагаше, но той едва понасяше горещината. Веднъж горящ смърч се сгромоляса толкова близо до влека, че пламтящият му връх бе стовари на пътеката пред него с порой от искри и ближещи огнени езици и, ще не ще, трябваше да загуби скъпоценни минути, докато стихне първоначалният бяс на подпалилите от съчки и храсти, а след това скочи през тлеещия дънер, все още с лодката на гърба си. Жаркият повей облъхна тялото му и насмалко не го задави; той се спъна и падна на колене. Тутакси скочи на крака, издърпа лодката, преди огънят да я повреди, ала гиздаво развяващата се лисича опашка се подпали и само за миг се опърли. Но Шапиън продължи нататък.

Върху преобърнатото кану падаха големи люспи горяща кора и червена, неизстинала пепел, които оставаха там, да пушат и да тлеят, тъй че на всеки, който би вървял подир него, би се сторило, че лодката вече гори, пък и малко оставаше наистина да пламне. Сега вече Шапиън трябваше да е догонил сестра си, защото да тичаш с кошницата в ръка беше нещо неудобно, докато кану от брезова кора, макар и много по-тежко, беше устойчив, добре уравновесен товар дори за едно момче. И той изпита внезапно ужас да не би Чилауи да е прегризал кутията и да е избягал навън, а Сейджо да се е забавила, за да го хване, и той ги е задминал. Но точно пред него димът вече се разсейваше и той усети вятъра от езерото. И тогава, с чувство на гадене, замаян, с поглед, замъглен от сълзите, които пълнеха очите му, той се препъна отново и тоя път падна тежко заедно с лодката върху нещо меко на пътеката — там, по лице, на пътя му лежеше Сейджо! И здраво стисната, в една от ръцете й беше кошницата… празна. Чилауи най-после си беше прогризал дупка и избягал!

Без да знае какво прави, Шапиън изпълзя изпод лодката, сложи Сейджо на коленете си, успя някак да се изправи и с пресичащ се дъх, с подгъващи се колене и звъннали уши, залитайки, я занесе в прегръдките си до брега на езерото.

Тука я сложи на земята, наплиска лицето й с вода, разтърка й ръцете и изхлипа:

— Сейджо, Сейджо, кажи нещо, кажи!

Тя отвори очи и промълви едва чуто:

— Чилауи.

И момчето не посмя да й каже, че няма вече Чилауи, че има само една празна кошница.

Сега вече пушекът се разстилаше над тях дори и тук; целият влек гореше. Шапиън се забави само колкото да намокри шала на Сейджо и да й го хвърли на главата и отиде да прибере лодката. За щастие не беше далече и понеже нямаше вече сили да я вдигне, той я хвана за единия край и замъкна при водата с кърмата към езерото и носа към сушата, та да може да я натовари по-бързо. Веднага нахвърля вътре вързопите и качи Сейджо, която не пускаше кошницата и безпомощно плачеше.

— Чилауи, Чилауи, Чилауи! — Тя стенеше и пак повтаряше: — Чилауи.

Всичко това му отне малко време и след като отмести леко товара към другия край, Шапиън подкара лодката с кърмата напред и силно ридание задави гърлото му, когато се сети за малкия им космат приятел, който оставаше на брега и комуто вече не можеше да се помогне. „И все пак положително — помисли си той — това дребосъче, което имаше дарбата лесно да намира път към водата, може да е стигнало до езерото и дори да се е загубило, може да е останало живо…“ — Тъкмо тогава зад него откъм езерото долетя рязко пляскане на вода и той съзря там загубения Чилауи, здрав и читав, който с помощта на опашката си даваше израз на личното си мнение за тоя Огнен враг, от който едва беше успял да се отърве. И Шапиън закрещя с пълен глас:

— Сейджо! Сейджо! Чилауи е жив и здрав. Чилауи е в езерото… виж!

При тези негови думи Сейджо, която лежеше на носа на ладията, избухна в сълзи и зарида тъй, сякаш й се късаше сърцето; тя нямаше да заплаче преди, когато вярваше, че малкият й приятел е загинал, но сега, когато се разбра, че е жив, можеше да плаче колкото си иска, да плаче толкова високо и толкова дълго, колкото си ще — от радост!

Чилауи беше доста навътре и вън от опасност, но едно кану не може да тръгне много бързо, когато гребеш заднишком, а понеже беше още на плитко, брегът бе твърде близко, за да бъде това безопасно: в края на гората, надвесен над водата, имаше огромен хралупест бор, който буйно гореше през цялото време. Шапиън все още се мъчеше да изкара лодката заднишком достатъчно далече, за да може да я обърне (и всичко това не отне чак толкова време, колкото отнема да го разкажа), когато кората на бора, изсушена от силната горещина, се разпука и бърз огнен език се втурна нагоре по хралупата, като по конец, и стигна върха. Огромната ветрилообразна корона на гигантското дърво, гордо оглеждало пустошта през много стотици години, лумна в безброй пламъци, които се извисиха във въздуха още толкова, колкото беше високо самото дърво. Тогава обгоряната коруба не можа да устои срещу силата на избуялите пламъци, поддаде и мощният дънер се килна и започна да пада навън, към езерото, олюля се малко настрана и полетя по огнения си път право към лодката. Първо бавно, после все по-бързо и по-бързо гигантското дърво загуби равновесие и страхотното ветрило от пламъци полетя надолу. За първи път Шапиън изпита истински ужас и с отчаяно усилие спря лодката и я блъсна стремително в брега; с оглушителен трясък, съскане и скърцане, което се чу на една миля и повече, когато огънят се срещна с водата, горящото дърво се сгромоляса в езерото точно зад него. Вдигна се пушек и пара, които забулиха всичко, когато изгаснаха пламъците, тъй че Шапиън не можеше да види нищо, а вълните от този страшен удар разклатиха силно лодката и Сейджо, извън себе си от страх, изправи на крака в опасно разлюляното кану и записка; Тогава Шапиън скочи през борда и изтича при нея във водата притисна я в прегръдките си, взе да я утешава и да й обяснява, че няма вече нищо страшно. А навътре в езерото господин Чилауи плесна с малкото си опашле в знак на пренебрежение, а може би е било само подражание на падането на дървото, при което мога да ви уверя, че е било твърде слабо подражание.

След няколко кратки мига лодката отплава, този път без всякакви произшествия, и бобърчето, явно ужасно зарадвано, че са го намерили отново, без всякакви протести се остави да го хванат, да го вдигнат за тая негова тъй дръзка опашка и да го пуснат в лодката, където взе да се катери по товара, да души децата, да тича и, общо-взето, да проявява признаци на най-голямо удоволствие и възбуждение. Като че ли не беше загубило нито едно косъмче, без съмнение поради това, че е тичало толкова ниско над земята на късите си крачета, че всичко е минавало над него, и сега само се радваше, че е с тях, че всички са пак заедно.

Малко по-нататък Сейджо се почувствува по-добре и скоро можеше вече да седне. Шапиън не й позволи да гребе, а я накара да се обърне с лице към него и да му разкаже какво й се беше случило. Тя му разправи как, задушена от горещия, нажежен пушек, заслепена, не е успяла да хване Чилауи, когато той изскочил от кошницата, объркала се, паднала по очи и не могла да стане. И не знаела нищо повече до момента, когато видяла Шапиън да й плиска лицето с вода. Не си спомняла да е викала Чилауи, макар и да знаела, че той избягал, видяла го като насън да изчезва в облаци дим. А когато свърши разказа си, тя се загледа втренчено в лицето на брат си и избухна в смях! И колкото повече го гледаше, толкова повече се смееше тъй, че Шапиън се поуплаши и започна да се чуди дали преживените от нея ужаси не са засегнали разсъдъка й, докато Сейджо не възкликна:

— Шапиън!… Твоето лице… Трябва да го видиш… Ами че ти нямаш вежди! — И тогава внезапно смехът й се пресече, тя попипа собствените си вежди и попита тревожно: — Как са моите, нищо ли им няма? — И загледа във водата през борда на лодката, за да види отражението си. Но лодката се движеше и набраздяваше водата и, разбира се, тя не можеше нищо да види, поради което разтревожено извика: — Ах, спри лодката, да се видя… Кажи ми, да не съм останала без вежди?

Тя много се развълнува и сега Шапиън на свой ред взе да й се смее и не искаше да й каже, но най-после я увери, че веждите й са на мястото си, да, и двете — и това наистина беше така, понеже са били повечето време покрити. „Но и тя е като всички момичета — каза си Шапиън, — тревожи се за такава дреболия като вежди, а едва не загубихме живота си!“ И наистина, още мъничко и тая приказка нямаше да има щастлив край, мога да ви уверя в това.

Най-вече беше пострадала лодката и много течеше, но иначе всичко отново тръгна гладко. Ала зад тях пожарът се беше прехвърлил през влека и отвъд, като всепобедна войска, оставяйки по пътя си само почернели, пушещи, съсипани. Е, те бяха сега в безопасност и като се изключи болката в две глави и смъденето на два чифта очи, бяха и в най-добро настроение. Шапиън се чувствуваше, сега доста поласкан от това, че бе победил пожара, понеже, както се изрази Сейджо, човек надали може да се сблъска с нещо по-лошо от горски пожар, а те били минали право през него (както си го представяше тя), тъй че нищо на света вече не би могло да им попречи да намерят Чикани. А колкото за Чилауи, той като че ли беше най-малко пострадал от премеждието и то очевидно не го занимаваше повече: изтегнал се на дъното на ладията, сложил глава удобно върху коляното на Сейджо, той веднага заспа.

Тоя следобед те спряха рано за нощувка на хубаво, закътано място, на един остров далече навътре в езерото и тука направиха преглед на щетите. Шапиън нямаше как да си поправи веждите — те щяха да си пораснат с времето сами, но лодката му отвори доста работа. Игривата и хубава опашка се превърнала в някакво почерняло и сбръчкано парченце кожа, а зоркото някога око се беше почти изличило — по-голямата част от боята се беше подкожушила, напукала и оронила. От тежкия удар на носа в брега, когато се бяха отклонили от падащото дърво, се беше отпрало доста големичко парче кора, смърчовата смола по шевовете се беше стопила, а горящите главни, които бяха падали върху й, бяха тлели достатъчно дълго, за да обгорят по-тънките места. По палатката и одеялата също имаше няколко дупки, прогорени от летящи искри. Но загубите бяха сравнително много малки — можеха да си изпатят и много по-зле. Кутията на Чилауи бе останала без капак, а една от стените имаше доста голяма дупка (от участието на самия Чилауи в борбата!). Обаче наоколо имаше предостатъчно брези; Шапиън изряза от тях парчета кора и закърпи дупката, направи нов капак, който прилягаше не по-зле от стария, сложи няколко кръпки на тяхното кану и заля шевовете с прясна смола. Окото и опашката можеха да почакат. А Сейджо взе игла и конец, без които никоя индианка не тръгва на далечен път, и скоро палатката и одеялата бяха в ред и когато се стъмни, всичко беше готово за тръгване.

И тая вечер, когато двамата седяха един до друг и гледаха през водната шир към сушата, те си мислеха, че още малко и нямаше да могат да видят повече баща си, и им домъчня за него. Все още можеха да чуят ниското стенание на пожара, едва доловимо в далечината, а небето се червенееше на много мили, озарено от красивия, но страшен отблясък от най-тежката между всичките беди на пустошта, пред която всички са еднакво безсилни и която може да се предизвика толкова лесно: грамадни гори и хиляди животни, и жителите на цели градове са били унищожавани от една клечка кибрит в ръцете на нехаен човек.

А по-късно, когато лежеше на леглото си от клони и наблюдаваше как бавно избледнява върху брезентовите стени на палатката червеният отблясък от пожара, който гаснеше сред блатата и голите скали, където бе най-после стигнал, Шапиън дойде до много приятното заключение, че дори и да не бе още истински мъж, то сигурно скоро щеше да стане, ако се съди по това, как му е тръгнало.

И като погледна Сейджо, дълбоко заспала с Чилауи в прегръдките си, той отрони нежна въздишка, затвори очи и се присъедини към тях в Царството на сънищата.