Сесил Бьодкер
Силас и Гудик Куция (9)

Глава IX
Врания кон попада в клопка

С един скок тя се обърна, когато вратата се отвори и тримата мъже изпълниха отвора. Сякаш се отвори дупка в нейната разрушителна работа по същия начин, както преди малко се бе отворила дупка в чувала със зърно, широка вълна от ругатни се изля от устата й към нахалния воденичар, който не искаше да издаде тайната.

Точиларката проби нов чувал, за да подчертае намерението си да разруши воденицата до основи пред очите им.

Силас са сви, никой не погледна към него, никой не забеляза, че седи горе. Напрегнал мускули, той следеше това, което щеше да се случи.

Тримата мъже не отвърнаха на ругатните на точиларката, те се приближиха към нея от три страни, стъпка по стъпка, застрашително и настойчиво; Силас потрепери при тази гледка. Никой не се приближава така за добро.

И Врания кон го разбра, но тя не беше от тези, които се предават без съпротива. Стоеше изправена и ги следеше, докато те стигнаха почти до нея, тогава замахна бързо с ръце и събори мъжа, който стоеше най-близо до нея, след това светкавично изрита мъжа до него с ботуша си.

Настъпи неловка тишина. Мъжът, паднал на пода, отново се изправи на крака. Бяха смутени, защото, първо, не бяха свикнали да се бият с жена и, второ, никога не бяха срещали жена, която да приеме борбата на равни начала.

Предпазливо те я обградиха отново. Устата на точиларката бе станала тънка като черта, а очите й бяха черни и дебнещи. Следващият, който се приближи до нея, беше ритнат в ръката.

Тримата мъже се сепнаха.

Техниката на ритане на точиларката надминаваше всичко, което бяха видели от този род. Тя действаше светкавично бързо и въпреки полата кръгът на обсега й беше огромен.

Цялата воденица стоеше в очакване, затаила дъх. Навън водата бълбукаше в отливника и шумът се чуваше ясно през счупените прозорци. Никой не забеляза, че за миг на прозореца се появи едно лице и бързо изчезна, никой не чу, че някой се промъква по мостчето зад ъгъла. Вниманието бе насочено към точиларката.

Изведнъж воденичарят грабна един чувал с брашно и го захвърли пред краката й, наведе се, вдигна още един и го стовари до първия.

Другите двама го гледаха учудено, докато изведнъж им стана ясно какво прави воденичарят. Те започнаха също да хвърлят чували в краката й, толкова много и близко до нея, че за кратко време тя беше затрупана до кръста с чували и не можеше вече да ги достига с ботушите си. Беше в ръцете им.

Като се усмихнаха ехидно, непознатите я хванаха за ръцете и я повалиха по корем върху натрупаните чували, оттам я смъкнаха на пода, където воденичарят стоеше готов с нови чували, които сложиха върху краката й. После с общи усилия покриха тялото й, докато само главата й остана свободна. Наредиха се около пленницата, като я гледаха подигравателно.

— Е? Кажи сега какво искаш?

Точиларката презрително духна в прахта на пода и не отговори.

— За какво си дошла? — Те побутнаха подканващо купчината чували върху нея с върховете на дървените си обувки. — Е?

— По-добре питайте този горе — изхриптя тя и се опита да извърне главата си към Силас.

— Тя набожна ли е? — обърна се един от мъжете към воденичаря.

— Не, доколкото знам. Пие ракия и ругае по най-ужасен начин.

— Значи смяташ, че ще мине и без поп?

— Само, при условие че го искаш на малки парченца.

— Аха, аз също смятам, че няма вид на набожна.

— Глупаци! Този горе на зъбното колело, искам да кажа — изпъшка точиларката под тежкия си товар.

Мъжете се обърнаха и видяха Силас.

— По-добре сам слез долу! — каза заплашително воденичарят.

— Той ме изпрати при Глухата! — каза точиларката. — Негова вина е, че сега лежа тук.

— Достатъчно беше да не ми крадеш коня — каза Силас язвително.

— Какъв кон? — попита воденичарят заинтересуван. — Един черен?

— Да.

Силас погледна воденичаря с очакване. Знаеше ли той нещо?

— Това е този, който е излъгал Глухата — процеди през зъби воденичарят, — него също трябва да го пипнем.

И без да чакат, те се покачиха и смъкнаха Силас долу за краката.

Сложиха го до Врания кон и също го затрупаха с чували така, че не можеше да мръдне дори пръста си.

— Проигра единствения си шанс да се измъкнеш оттук — каза той на жената.

— Може би беше решил да играеш ролята на рицар? — подхвърли язвително точиларката.

— Щях да бъда принуден, докато не си върнех коня.

Точиларката направи гримаса, докато мъжете стояха пред тях със скръстени ръце.

— Никой няма да разбере къде сте изчезнали — обясни воденичарят. — Хората, които знаят прекалено много, си отиват оттук на малки парчета.

Мъжете преместиха няколко чувала и воденичарят отвори капака на пода. Силас нямаше нужда да погледне долу, мислеше с ужас за голямото воденично колело, знаеше точно колко малко е мястото между него и стената.

Без повече приказки воденичарят излезе на мостчето и отвори шлюзата. Запряната вода се втурна надолу в каменното корито, където със силата си задвижваше колелото, цялата постройка се разтресе, последните парчета стъкла от счупените прозорци изпопадаха с трясък на пода, зъбните колела се впиха едно в друго и заскърцаха, водата пееше в руслото и малко по малко механизмът се задвижи. Шумът се усилваше все повече и Силас не чуваше дали се говори, или не. Само видя, че воденичарят го посочи и за първи път се разкая, че беше отказал да се учи да гълта саби при Филип. Това, което го чакаше сега, очевидно беше много по-лошо.

Двамата мъже завързаха ръцете му на гърба и го довлякоха за краката до отвора на пода. Силас затвори очи. Ако не бяха завързали ръцете му, може би щеше да се хване за едно от железните стъпала; но така, както висеше с главата надолу, с вързани ръце, беше обречен. Под лицето му водата вреше и свистеше около шумното колело.

Мъжете стояха и чакаха знак от воденичаря, който наблюдаваше лостовете и очакваше колелото да достигне необходимата скорост.

Точно тогава водата изведнъж спря да тече.

Мъжете гледаха изненадани в каменното корито, където колелото бързо спря, щом водата изчезна. След това се обърнаха обвинително към воденичаря.

— Глупак, защо не си я затегнал както трябва?

— Какво да затегна?

— Шлюзата, разбира се — ясно ти е, че тя е паднала долу, нали?

Воденичарят се ядоса. Когато вдигне шлюзата, тя никога не пада от само себе си. Той излезе обиден навън и я вдигна отново.

Замлъкналото колело пак започна да набира скорост, воденицата пъшкаше и скърцаше под водния натиск и Силас желаеше от все сърце цялата постройка да се срути.

Но това не стана.

Мъжете за втори път го довлякоха до дупката, като следяха зорко воденичаря.

Но и този път шлюзата падна и колелото спря точно тогава, когато се беше засилило.

Воденичарят изглеждаше ужасѐн.

— Никога преди не ми се е случвало такова нещо — прошепна той, — има нещо, което не е както трябва.

Мъжете се спуснаха сърдито към него.

— Мислиш, че не знаем, че става така, защото те е страх? — избухнаха те. — Жалка твар, винаги се плашиш, когато трябва да се действа!

— Направете го сами тогава! — защитаваше се воденичарят. — Излезте сами и вдигнете шлюзата!

Мъжете се посъветваха и оставиха Силас на пода. Без да кажат нищо, те излязоха на мостчето и започнаха с общи усилия да вдигат шлюзата за трети път. Мина известно време, защото нямаха сръчността на воденичаря. Междувременно воденичарят седна върху гърба на Силас. Не смееше да рискува. Знаеше, че изплъзне ли му се момчето, самият той щеше да полети надолу в коритото и да бъде смлян вместо него.

За трети път воденицата потрепери и се раздвижи, двамата мъже влязоха и застанаха до отворения капак в очакване, без да изпускат от очи водата. Воденицата работеше и нищо не се случваше. Те погледнаха победоносно воденичаря и отново повлякоха Силас за краката и го оставиха до ръба. Точиларката лежеше като заспала, сякаш ракията едва сега бе започнала да действа.

Силас погледна за миг кипящата водна маса.

Воденичарят кимна.

В същия момент водата спря да тече. Гърмящото кипене премина в слабо плискане, което Силас така добре познаваше.

Тримата мъже се спогледаха онемели, след това погледнаха Силас и от него долу, в празната дупка.

— Мислите ли… мислите ли, че това е, защото…? — прошепна воденичарят с лице, побеляло като дрехите, с които беше облечен.

— Шт! — каза един от тях. — Долу има някой! Чуй!

И наистина. Постепенно със спирането на колелото между мокрите каменни стени прозвуча дълбок гърлен глас, сякаш беше глас на призрак.

— Това е той! — прошепна воденичарят.

Косите на тримата мъже се изправиха и като отстъпваха заднишком, те се измъкнаха през вратата, сякаш не смееха да обърнат гръб към звука, идваш от каменното корито. Чак когато излязоха под навеса, се спуснаха да бягат.

Силас полежа малко, като събираше мислите си. Знаеше, че трябва да бърза, да се изправи и да бърза, да изчезне преди мъжете да се върнат обратно.

— Това беше съвестта им! — каза точиларката.

Силас почти я беше забравил, така тихо лежеше тя, а и беше невъзможно да я види човек.

— Какво? — попита той.

— Това беше гузната им съвест — повтори тя.

— Аха — каза Силас, който смяташе, че не може да се чуе с уши гузната съвест на хората. Опита се да се изправи, но краката му не го слушаха вече, след като три пъти подред беше толкова близо до смъртта.

— Какво мислиш, че беше? — попита той тихо.

— Не им е за първи път да мелят хора — каза тя, — това са духове.

Силас се съмняваше.

Долу духът започна да си тананика една от мелодиите, на която Силас имаше навика да приглася. И след малко Йеф се напъха през един от прашните прозорци. Като слезе, скърцайки по стълбата, той дойде до Силас.

— Дай да те отвържа — каза малкият.

Силас се претърколи и ножът му се показа.

— Как дойдохте тук? — попита той.

— О, това е много дълга история — изсмя се Гудик Куция, провря болния си крак през рамката на прозореца и влезе вътре.

— Плувахме! — каза Йеф възторжено.

— С какво? — попита Силас.

— Ами най-напред с първото, което ни попадна под ръка — каза Гудик Куция. — Опитахме се да преминем потока на няколко вързани една за друга дъски от ограда, но течението ни отнесе, а след това се оказа, че можем да плуваме еднакво добре и с лодка.

— Да, но знаехте ли къде отивате?

Силас седна и разтри китките на ръцете си, като все още не можеше да се съвземе от учудването си, че другите са успели да стигнат дотук толкова скоро.

— В началото не — обясни Гудик Куция. — Плувахме и изведнъж се озовахме в едно дълго и дълбоко езеро. Легнахме на сала от страх да не паднем във водата и останахме така, докато стигнахме срещуположния бряг, където имаше лодка.

— Да — каза Силас бързо.

— И където имаше страшно много отпечатъци от копитата на един наш много добър познат.

— За малко не изгорях — каза Силас тихо.

— Да, разбрахме, но тъй като нямаше никакви кости в пепелта, и видяхме, че следите продължават, разбрахме, че сме на прав път. Тогава взехме лодката.

— Онази лодка?

— Другата, на която плавахме, беше много опасна.

— Да, но как се сетихте да спрете тук?

— Мисля, че днес прекалено дълго си висял с главата надолу — засмя се Гудик Куция. — Първо си оставил Рошавия до потока, и ако мислиш, че човек може да се промъкне незабелязано покрай него, грешиш, и, второ, ние не спряхме, а се ударихме в шлюзата. Тогава чухме, че вътре става нещо необикновено.

Гудик Куция седна уж случайно върху купа чували, които бяха сложени върху Врания кон. И ако преди това тя лежеше много тихо, сега нададе такъв вик, от който старото брашно и прахта по пода се вдигнаха във въздуха.

— Не е ли време вече да махнете тези чували? — извика тя, — или ще трябва да лежа тук до второто пришествие?

— Да — каза Силас и спря Йеф, който по стар навик беше започнал да я слуша. — Остави я да лежи!

Врания кон протестира шумно и Гудик Куция се обърна въпросително към Силас.

— Защо? — попита той. — Какво е направила?

— Щеше да ме убие!

— Не е вярно! — възпротиви се Врания кон.

— Така ли? — каза Силас. — А нямаше ли да ме смелиш с колелата горе, стига да можеше? Не каза ли ти на другите, че съм тук и те едва не ме удавиха?

Йеф моментално пусна чувала, който се беше опитал да повдигне, и Врания кон плю върху пода като разярен дракон. Гудик Куция се поотмести малко.

— Къде си дянала кобилата? — попита Силас.

Точиларката назова едно място далече нагоре по пътеката, по която той беше дошъл, но Силас веднага разбра, че лъже. Следите водеха почти до воденицата и се губеха по твърдия път по-нататък.

— Освободете ме! — настоя точиларката.

— Не преди да съм си взел коня — прекъсна я Силас, готов да си тръгне.

Точиларката прехапа устни с дългите си жълти зъби. Шапката й беше паднала по време на безцеремонната разправа с нея и лежеше настрана. Тя изглеждаше по-скоро смешна, отколкото опасна.

— Юнас — извика тя, — ще ти счупя главата, ако не поместиш тази гадост!

Йеф гледаше объркан ту лежащата жена, ту Силас, без да знае какво да направи.

— Ще си платиш за това! — изсъска тя, тъй като той не се помръдна.

— Как? — попита Силас спокойно. — Ние си тръгваме сега, а ако воденичарят се върне, сигурно ще се погрижи за теб, а ако никога вече не дойде тук, ти и така си лежиш добре. Ще си лежиш тук, докато изгниеш.

Това прозвуча така убедително, че точиларката изкрещя.

— Не, чакай! Чакай! Проклетата ти кранта е скрита малко по-надолу по реката, като вървиш по пътя! Кълна се, освободете ме!

— Не преди да съм си взел коня — държеше на своето Силас.

— Тогава побързай, по дяволите! — извика тя. — Нямам никакво желание да бъда смляна на кайма в тази гадна дупка!

— О! — каза Силас, тананикайки си. — Това е чудесна дупка и съм сигурен, че безкрайно ще се заинтересуваш от това как изглежда отвътре.

— Върви тогава за коня си! — извика нервно точиларката.

— Там има много повече сребро, отколкото би могла да отнесеш — каза Силас и изчезна. Успя да види алчния блясък в окото на точиларката, което единствено се виждаше, и изчезна. След малко се върна, препускайки на своя кон.

— Освободете дамата! — извика той през вратата.

Йеф и Гудик Куция махнаха чувалите от нея, но за тяхно голямо учудване тя изобщо не се изправи, а веднага запълзя към отвора и погледна долу в празното корито.

— Къде оставихте лодката? — попита тя.

— В отливника — отвърна Гудик Куция, — за да не се забелязва оттук.

Силас отведе коня под навеса. Той се усмихна накриво, като видя, че точиларката стои на колене, навряла нос в дупката, а останалата й част стърчи нагоре.

— Вътре в най-отдалечения ъгъл — осведоми я той — има железни стъпала, които водят надолу.

Точиларката протегна ръка назад, намери шапката си, надяна я на главата, сякаш с нея виждаше по-добре, и започна да се спуска надолу.

Силас потрепери от вятъра, прогорените му, покрити с дупки дрехи изобщо не топлеха.

— Как направи това с гласа на призрака? — попита той, докато разглеждаше воденичарските дрехи, които висяха под навеса. Едно от саката беше толкова кърпено, че бе станало почти двойно. Той го взе.

— Доближих си устата до една пролука в шлюзата.

— А водата?

— Това беше над водата — и само какво ехо даде!

Широкополата черна шапка на точиларката остана за миг над отвора, след което изчезна в дупката.