Сесил Бьодкер
Силас и Гудик Куция (8)

Глава VIII
Какво се случи във воденицата

Силас пълзеше.

Шлюзата беше пусната, воденицата не беше в движение и освен водата, която преливаше и падаше отгоре в дългото каменно корито и с шум минаваше през воденицата, всичко беше тихо. Не се виждаха никакви хора — дори при къщите надолу по пътя.

Въпреки това Силас реши, че е най-добре да не се изправя. И като пълзеше на четири крака през ниската растителност, която обкръжаваше воденицата, се приближи до двуетажната постройка, издигната върху здрава основа от големи зидани камъни, чиято предна част беше от дърво. Воденицата преграждаше вира и за да продължи, водата от потока трябваше или да се спусне през каменното корито под воденицата и да задвижи голямото воденично колело, или, както днес, буйно да тече в отливника.

Силас допълзя чак до самата воденица под издаденото напред мостче, откъдето вдигаха шлюзата, но от това нямаше полза. Наистина от мостчето за воденицата имаше малка врата, но беше ясно, че не това е пътят, по който щеше да проникне вътре. Трябваше да заобиколи къщата, и то откъм задната страна, за да не го изненада някой от пътя. Не чуваше нищо поради шума от падащата вода, от чието непрекъснато бучене го засърбяха ушите. Силас се промъкна до мостчето и като продължаваше да пълзи на четири крака, избягвайки прозорците, стигна до ъгъла, където можа да се изправи и да запази равновесие върху една преграда от камъни, която разделяше отливника от каменното корито и стигаше чак до реката.

Трябваше да стъпва внимателно, мястото не беше предназначено за минаване, изпълнено бе с малки и големи камъни, между които оставаха големи дупки и човек не можеше да види къде стъпва. Като нищо можеше да си счупи краката и да си остане да лежи така, а ако се спънеше, щеше да падне отвисоко. От едната страна го очакваше буйният водовъртеж на потока, а от другата — празното каменно корито, което минаваше под воденицата, там, където водата падаше върху колелото.

Силас погледна надолу. Беше много дълбоко, поне трима души трябваше да се качат един върху друг, за да стигнат до горния край. На дъното бяха останали много малки локви, но отворът зееше свободно — голяма тъмна дупка, където едва-едва се виждаше извивката на голямото колело.

Изпълнен с любопитство, той се плъзна по ръба и сръчно, на четири крака, започна да се спуска пипнешком по отвесната стена, като впиваше пръстите на ръцете и краката си в цепнатините между камъните.

Вътре около колелото имаше много повече място, отколкото изглеждаше отгоре — човек спокойно можеше да го заобиколи, ако се наложеше да се прегледа или поправи. Въпреки това беше ясно какво щеше да се случи, ако някой вдигне шлюзата и водата нахлуе и задвижи колелото, докато той е долу. Никой никога нямаше да разбере, че е бил изобщо там, никой нямаше да чуе, ако извика, а течение щеше да повлече онова, което е останало от него, и да го разнесе по реката.

Водата чакаше с нетърпение да се втурне надолу. Той я виждаше високо горе как се промъква през пукнатините на шлюзата и пада на тънки струи с глух подземен плясък. Някъде горе оставаше мостчето, на което бе стоял преди малко.

Никой не го бе усетил, никой не знаеше, че е там, воденичарят можеше всеки миг да отвори шлюзата и да почне работа. Това беше предизвикателство към съдбата, но Силас продължи навътре във влажния полумрак чак до задната част на смъртоносното колело. И тук кракът му попадна на нещо твърдо.

Силас се наведе и опипа с ръце. Кожена торба. Повдигна единия й край и отново я пусна. Торбата беше подгизнала от вода и тежеше, сякаш беше пълна с камъни. Заопипва с ръка, намери още торби. Значи Глухата имаше право!

Силас остави торбите — той не търсеше сребро, а кон. Черната кобила му беше много по-скъпа от опасните, пълни с крадена стока торби. Обърна се отново към дневната светлина, но като минаваше покрай колелото, рамото му се удари о едно плоско извито желязо, здраво закрепено в стената. Не го беше забелязал на влизане, погледна нагоре и видя много метални дъги, поставени една над друга, като стъпала на стълба.

Разбира се, помисли си той. Воденичарят и хората му не се смъкваха долу по отвесната стена отзад, те слизаха и се качваха оттук, когато трябваше да отидат до колелото или до торбите. Въпреки че не можеше да види това, беше убеден, че отгоре има капак — никой друг, освен него не би рискувал живота си в каменното корито.

Горе във воденицата нещо хлопна, някой ходеше по пода с дървени обувки. Чу се говор.

Силас не изчака да чуе казаното, втурна се навън, горе на земята, но този път от противоположната страна на колелото, така че закрилян от шума на водата и избуялия бурен, да може да се промъкне до предната страна, където имаше навес. Тук спираха каруците с чувалите и разтоварваха.

Силас се бе надявал, че оттук ще може да чуе кой говори във воденицата и може би за какво, но вместо това му се стори, че гласовете станаха по-неясни. Само слабо шушукане издаваше, че във воденицата все още се намира някой.

Вратата на воденицата беше отворена, Силас се промъкна до навеса и надникна вътре. Навсякъде имаше чували, изправени до стената или натрупани на купчини по пода, но никъде не се виждаха хора.

Той се плъзна безшумно зад една купчина чували. Горе някой все още говореше, Силас се вслуша. До самата воденица беше изправена стълба, а от тавана към машината между каиши и зъбни колела се спускаше четириъгълна дървена стълба. Там горе изсипват житото, помисли си той. Ако се протегнеше малко, щеше да види една стълба и врата точно срещу стълбата.

Ами ако се промъкне сега и се опита да чуе какво говорят?

Силас полежа малко, като размишляваше дали сега е моментът да направи това; междувременно очите му изследваха вътрешността на воденицата. Не беше толкова западнала, колкото изглеждаше отвън. Сигурно от това се печели добре.

Докато решаваше какво да направи, от вратата излезе мъж, облечен с дрехи на воденичар, и застана до стълбата.

— Само глупости дрънкаш — каза той назад към вратата. — Може да е друга воденица.

— Отричаш ли, че това е воденицата? — обади се един глас от стаята.

Гореща вълна мина през Силас. Това беше тя! Врания кон! Най-после я беше настигнал.

Воденичарят продължаваше да ходи по пода над главата му и след малко се появи отново със сива глинена делва в ръка.

— Глухата от „Фискергаде“ ти праща много поздрави — каза точиларката и пристъпи напред.

— Какъв глух? — попита спокойно воденичарят. — Не познавам никакъв глух.

Точиларката се наведе напред и доближи костеливото си лице до очите на мъжа с делвата.

— Глухата — поправи го тя. — Тя каза, че е тук!

— Така ли? — попита воденичарят.

— Знаеш много добре.

— Махай се! — нетърпеливо каза воденичарят. — Няма да стоя тук цял ден.

Точиларката не се помести и воденичарят с дъното на делвата я избута в стаята.

— Ще се биеш, а, жалък брашнен кърлеж! — изсъска тя в отговор на грубостта му.

— Седни и започни отначало — каза воденичарят и сложи делвата на масата.

Точиларката изръмжа, но воденичарят не отстъпи.

— Наздраве! — каза той.

Не бяха затворили вратата след себе си и Силас можеше да чуе почти всяка дума. Точиларката се опитваше по всякакъв начин да намери слабо място в уверенията на воденичаря, който настояваше, че не разбира за какво става дума и майсторски избягваше уловките й.

Сигурно е правила това и преди, помисли си Силас, просто играе ролята си.

— Не познавам такава жена — уверяваше я воденичарят. — Защо си толкова убедена, че казва истината?

— Беше принудена — каза злобно точиларката.

— Така ли?

— Държах една горяща главня от печката под стъпалата й.

Това прозвуча сатанински и Силас видя как „добрият“ воденичар потрепери.

— Уф, по дяволите! — каза той и пак потръпна.

— Нали? — злобно каза точиларката. — Започва да ти става ясно какво искам да кажа?

— Тогава да пием за това — каза воденичарят. — Или може би си намислила да ме опечеш.

— Мисля, че по-скоро ще те обесят — отвърна сухо жената.

— Човек не могат да го обесят за това, че черпи с ракия, дори и да е забранено — каза спокойно воденичарят.

— Добре е, ако имаш брашно в чувалите си, воденичарю, защото утре ще дойде приставът и ще претърси къщата ти — подхвърли точиларката пресметливо.

Воденичарят подскочи така, че столът му се обърна и падна на пода.

— Лъжеш!

Врания кон се изсмя като вещица и запляска по бедрата си от радост.

— Кой е съобщил на пристава? — извика воденичарят. — Ти!

Но точиларката се изсмя презрително, а воденичарят разбра, че се е издал, и замълча.

— Е? Говори, воденичарю, къде го държиш?

Воденичарят отиде на тавана и донесе още една делва. Вече не отричаше направо, но не даваше и нито едно правдоподобно сведение. Имаше нещо хитро в начина, по който извърташе нещата, и щедро й предлагаше от питието. Врания кон се смееше доволна, че го е надхитрила, и пиеше все повече. Гласът й стана още по-хрипкав и неясен и на Силас му се струваше, че воденичарят има намерение да я обезвреди с пиене.

Долу зад брашнените чували той се чудеше какво да направи и реши, че каквото и да се случи с нея, няма да я изпуска из очи, преди да си е взел обратно черната кобила.

В стаята нещо избумтя тежко, воденичарят въздъхна с отвращение. Миг след това той излезе тихо през вратата и като погледна бързо през рамо, продължи надолу по стълбата, мина през навеса и излезе навън.

Значи е паднала на пода, помисли си Силас. Воденичарят беше успял, без самият да е много пиян. Силас се изправи и погледна след него през един от прашните прозорци. Видя как облеченият в бяло воденичар тича надолу към къщите.

В същото време горе се чу сумтене и скърцане, Силас се скри за по-сигурно. Врания кон излезе бързо и решително през вратата, без да се клати и да се държи за стената, както бе очаквал Силас, чу как тя взе да тършува трескаво из тавана — първо около мястото, откъдето воденичарят беше взел делвите, и навсякъде покрай стряхата пръстите й претърсваха всеки ъгъл. Беше му съвсем ясно, че тя търси среброто. Но неясните намеци на воденичаря можеха да се тълкуват по много начини. Очевидно тя си мислеше, че го е надхитрила с напиването си и че лесно ще намери среброто.

И тя бързаше. Несъмнено искаше да изчезне, преди той да се е появил отново.

Силас можеше да й каже, че няма да намери под стряхата това, което търси. Колкото повече търсеше, толкова по-възбудени ставаха движенията й. Събаряше най-различни предмети или ги разхвърляше по пода, преобръщаше и преместваше инструментите. Не пропусна да премести дори сандъците за жито. Той застана в началото на стълбата с намерение да я хване, за да не си счупи врата, когато след малко се търкулне долу. С удоволствие би си поговорил с нея преди това.

Той стоеше там, докато тя крачеше тежко по пода със свистяща пола и с лице, изкривено от яд. Тя се спря за миг, когато го видя. Не го позна и Силас си спомни, че външността му много се е променила. Беше забравил, че дрехите му приличат на парцали след изгарянето и че косата му стърчи на къси неравни кичури. Възможно е от пушека лицето му да е почерняло.

Точиларката се чудеше каква е тази нова фигура.

— Какво искаш? — попита тя с метален глас.

— Да си взема коня — каза Силас, без да мигне.

— Какъв кон?

Жената стоеше горе, изпълнена с подозрение, не беше казвала никому, че е дошла на кон.

— Моя кон — каза Силас. — Ако вече си си свършила работата, мога да си го взема обратно.

Точиларката се вгледа в него и го позна, нещо опасно проблесна в очите й, спусна се по стълбата и го сграбчи за врата с такава скорост, каквато никога не бе подозирал у един такъв голям човек.

— Жалък лъжец! — извика тя и го разтърси напред-назад, — няма никакви торби със сребро при Глухата, нито една-единствена торба!

— Значи междувременно са ги пренесли — прошепна Силас почти удушен.

— Да, и ти си знаел това много добре! Ще ти дам да се разбереш, дето се осмеляваш да ми пробутваш такива лъжи!

Тя го блъсна така, че той падна далеко на пода.

Силас скочи и се отърси като куче, толкова много сила имаше в пръстите й; ужасна жена, едва не му откъсна главата. И още не беше свършила. Тя се втурна отново към него с пълна сила, а той нямаше къде да избяга.

— Кон! — изкрещя тя. — Искаш да си вземеш коня ли, казваш?

Тя протегна костеливите си пръсти да го хване отново, но този път Силас беше бърз като нея. Наведе се и отскочи встрани, а тя префуча край него като лавина, събаряйки всичко от масата на воденичаря. Разярена, тя се обърна отново към Силас, но той вече седеше като котка горе между големите зъбчати колела под тавана. Тук поне не можеше да го достигне.

— Можем да направим размяна — каза той отгоре.

— Аз съм разменила вече достатъчно с тебе, негоднико!

— Да, но аз знам къде го държи воденичарят.

— Какво?

— Това, което търсиш.

— Казвай тогава! — извика тя диво.

— Само срещу размяна с коня — отговори Силас.

— Ще те убия, ако не кажеш!

— Кажи първо къде е конят? — настоя Силас.

— Лъжа, лъжа, ти не знаеш нищо, само така говориш, това е същото като историята с Глухата — лъжа от началото до края! Но чакай, няма да се измъкнеш лесно!

Тя тръгна заплашително към воденичните колела и по бързите й мрачни погледи Силас разбра, че търси нещо дълго, с което да може да го свали долу. Разочарованието, че не бе успяла да намери среброто, примесено с погълнатия алкохол, беше причина да загуби контрол над себе си и това подтикна разрушителната й сила. Силас беше благодарен на изчезналия воденичар, че не държеше дълги сечива в къщата си. Единствено перилото на стълбата, но то беше здраво закрепено.

Разбира се, тя можеше да го изтръгне, ако се сетеше за това. Силас премести погледа си от него, за да не насочи вниманието й натам. Не, не беше така пияна, както бе предположил воденичарят — всичко беше една добре разиграна комедия, но тя беше разярена, защото се чувстваше излъгана. Беше готова да направи всичко, за да си отмъсти. Ракията на воденичаря и появата на Силас бяха повече, отколкото можеше да понесе.

Седнал между зъбчатите колела, той следеше внимателно движенията й. Точиларката дърпаше различни ръчки с надежда да задвижи механизма на мелницата и Силас да бъде нарязан на парчета от големите железни зъбци. Той мълчаливо благодареше на ракията на воденичаря за това, че тя не се сещаше да вдигне първо шлюзата.

Предпазливо повтори предложението си да разменят черната кобила срещу толкова торби сребро, колкото може да носи.

Скърцайки със зъби, точиларката грабна един чук и го запрати по него. Силас се наведе, а чукът продължи и изхвръкна през прозореца на стената отзад.

Няколко лопати за брашно минаха покрай него почти една след друга. Най-голямата се удари в гредата на задната стена и откачи свързочната скоба на гредата, другата влезе в едно зъбно колело и изчезна някъде в машините. Силас се прикри колкото може по-добре зад средния вал на воденицата, докато инструменти и предмети от всякакъв род хвърчаха покрай ушите му. Сърдитата точиларка претърсваше без пощада всички рафтове на воденичаря, дойде ред и на делвите с ракия и на старите му бели дървени обувки, които също се разходиха под тавана до стената отзад. Всичко изчезваше през прозореца и падаше отвън в пустата местност. Силас беше убеден, че ако тази загубила ума си жена успее да го хване, би го удушила на място или разкъсала на парчета. Очите й светеха като фосфор и беше немислимо да се опита да я вразуми. Трябваше да изчака, докато премине гневът й.

След като нямаше какво повече да хвърля по него, тя откачи рафтовете от стената и с такава сила ги запрати към зъбчатите колела, че наоколо захвърчаха трески като искри. Счупи с дървените обувки стъклата на всички прозорци, обърнати към вира, и не само стъклата, а и рамките; всичко падаше навън и оставяше след себе си големи зеещи дупки, там където допреди малко през прашните прозорци проникваше светлината и се виждаше грозният изглед.

Цели купчини чували с жито бяха съборени на земята, като повличаха други след себе си. Точиларката се усмихна злобно. Воденицата изглеждаше така, сякаш през нея беше преминала торпила.

На един от счупените прозорци се показа сломеното лице на воденичаря, а до него изникнаха още две глави с доста мрачен израз на лицата. Точиларката не забеляза нищо, тя риташе непрекъснато един чувал, докато зърното се изсипа като жълта струя. Силас се сви и съвсем се смали. Сега щяха да се случат сериозни неща, защото нито полудялата жена, нито тримата мъже имаха настроение да се шегуват.

Несъзнателно той сравни Врания кон със селянина с брадвата и въпреки че тогава Рошавия се беше справил отлично със ситуацията, Силас беше щастлив, че го е скрил далече от пътя и точиларката не може да излее гнева си върху него. Добре е също, че е сам, че Йеф и Гудик Куция не са с него. Силас смяташе, че при опасност човек има най-големи шансове да се справи, когато е сам.

Навън една лодка леко се блъсна в шлюзата.