Сесил Бьодкер
Силас и Гудик Куция (3)

Глава III
Бягството

В дните, които последваха, Глухата и момчетата се дебнеха взаимно, без да открият каквото и да е. На пръв поглед всичко изглеждаше така, както е било винаги. Нищо не се каза.

Но всяка вечер Силас и Гудик Куция лежаха и чакаха непознатият да се появи отново и да вземе още торби изпод дървата за горене на Глухата.

Ала нищо не се случваше. Странно, та нали мъжът каза, че ще се върне за останалото. Нима бе възможно въпреки всичко Глухата да ги подозира, че знаят нещо и да е предупредила мъжа? Силас размишляваше — не бяха взели нищо от стаята и всичко си бе на мястото.

Гудик Куция каза, че в нещата му в конюшнята е ровено, докато го е нямало, а един ден стана ясно, че някой е бил и на тавана.

Същата вечер на прозореца отново се почука.

И докато жената излезе да отвори, момчетата разхлабиха дъската и, изпълнени с любопитство, се разположиха така, че да гледат долу в кухнята. Много им се искаше да видят що за човек е дошлият. Но за тяхно голямо разочарование Глухата придърпа мъжа със себе си в студения хол и те нито можеха да чуят, нито да видят онова, което ставаше.

Силас веднага усети, че нещо не е в ред и прошепна на Гудик Куция да остане на мястото си, а той се промъкна като змиорка надолу по стръмната стълба на тавана. Но дори и тук не можа да чуе нищо, трябваше да влезе в кухнята. С безкрайна предпазливост Силас хвана бравата.

В кухнята беше тъмно, но снопът светлина, който проникваше под вратата на хола, говореше, че Глухата е взела лоената свещ и че не е затворила плътно след себе си. Силас можа да различи очертанията на предметите, върху които дотолкова падаше светлина, че да успее да се промъкне дотам, без да събори нещо. Той се просна с цялата си дължина на пода, където през процепа на вратата можеше да гледа и да чува, без самият той да бъде видян, но това не му помогна много да зърне мъжа, защото масата и дългата покривка му пречеха да види друго, освен чифт дебели вълнени чорапи, подаващи се над ботушите му. Глухата разказваше шепнешком нещо.

— Четирима може. Достатъчно е.

— Сигурна ли си? Не трябва да се стига до скандал.

— Вие възрастни мъже ли сте, или не? — попита Глухата хапливо. — Те са само двама малчугани. Казвам ти, че можете да се справите с тях, докато спят — ще им запушите устата така, че да не викат.

— И какво ще правим, като ги натоварим в лодката, ще ги изхвърлим по пътя, или какво?

— Ако питате мене, закарайте ги на другата страна — каза Глухата, — главното е да излязат оттук без много шум, сигурна съм, че знаят прекалено много — а на другата страна не могат да навредят.

Силас усети студени тръпки по гърба си.

— Кога? — попита мъжът.

— Рано е още, почакайте да заспят дълбоко.

Настъпи пауза.

— А конете? — попита внимателно мъжът.

— Аз ще се погрижа за тях — каза Глухата кратко и отблъскващо.

— Ще ги заколиш ли?

— Това си е моя работа.

— Ако продадеш черния, ще делим — настоя мъжът.

— Не се бъркай в тази работа — прекъсна го жената. — Ще го изпратя на воденицата, воденичарят може да го препродаде. Там идват толкова много хора, а той и преди това се е занимавал с търговия на коне.

— Той наистина има къде да си крие боклуците — замислено каза мъжът. — Дори котка не смее да се промъкне под воденичното колело.

— Но при него има толкова много стока, че ако го хванат, ще го обесят.

— Е, и какво? Това се отнася за всички ни. Важното е да накараме да мълчат тези, които знаят прекалено много.

Мъжът в хола се изправи и Силас видя как вълнените чорапи се движат по пода. Той скочи светкавично и се промъкна вън до бараката, без да се осмели да затвори вратата. Безшумно забърза по стълбата към тавана и легна отгоре. Мъжът излезе първи.

— По дяволите, защо не затваряш вратата както трябва? — извика той, като хвана резето.

— Шт!

Глухата стоеше с лоената свещ в ръка. От изпънатото й лице Силас разбра — тя беше сигурна, че е затворила.

— Проклета небрежност! — избухна мъжът възбудено. — Това може да ни струва главите.

Глухата го накара да мълчи и го избута на двора. След това дълго стоя и гледа резето, преди да влезе вътре и да си легне. Чак когато я чуха да хърка, момчетата се осмелиха да прошепнат, за да са предпазливи като нея. Силас дръпна Гудик Куция в другия край на тавана и му обясни какво ги чака още тази нощ.

— Трябва веднага да изчезнем оттук — осведоми го Силас.

После извади одеялото си от палатката и започна да го сгъва в тъмното.

— А какво ще стане с конете? — попита Гудик Куция и колебливо започна да сгъва своето одеяло.

— Твоя ще го заколят — отвърна Силас.

— А твоя?

— Ще го продадат на някакъв си проклет воденичар.

Гудик Куция помълча малко.

— А какво ще стане с дървения материал? — попита тогава той.

— Ще трябва да го оставим. По това време на годината ще имаме по-голяма нужда от одеяла. И трябва да побързаме.

— Но аз искам да си взема поне инструментите — каза Гудик Куция и едновременно с това отряза голямо парче от палатката.

Долу Глухата беше спряла да хърка.

Те поеха възможно най-тихо по тясната стръмна стълба с малкото си багаж. Само да стигнат до конюшнята, тогава сигурно ще се справят и с останалото.

Но още преди да стъпят на каменната настилка, вратата на кухнята се отвори и Глухата се показа с вълнено наметало и с лоена свещ в ръка. „Сигурно е стояла и ни е чакала“, помисли внезапно Силас.

— Къде отивате? — попита тя твърдо.

— До тоалетната — каза бързо Силас.

— И за това са ви нужни одеялата?

За първи път тя не попита „какво?“ и не ги накара да викат. Момчетата приеха това като знак колко е опасно положението.

— Не е ли по-добре да си заминете утре сутринта? Защото не мислите да ме измамите и да не си платите наема, нали?

— Какъв наем?

— За останалата част от зимата.

— Ще го получиш в началото на следващата година — обеща Силас.

— Няма да излезете оттук, преди да сте платили — каза заплашително Глухата.

Но Силас и Гудик Куция бяха наясно, че това е само предлог, за да мине времето и да ги задържи, докато дойдат мъжете.

— Ето ти тогава — каза Силас, който стоеше долу на стълбата. — Ето ти наема! — Той я блъсна така силно, че тя изпусна свещта и се олюля назад. И още преди да успее да си възвърне равновесието, той отново я блъсна чак вътре в кухнята и затвори вратата.

Глухата крещеше и ги заплашваше с всички земни нещастия, но Силас подпря вратата с крак и помоли Гудик Куция да донесе метлата, която закрепиха здраво между вратата и стълбата. После вдигнаха свещта, която все още гореше в локвичка стопена лой, и бързо отидоха в конюшнята. На светло по-лесно щяха да се оправят с конете.

През цялото време, докато наместваха одеялата и отвързваха конете, чуваха как старицата кълне, вика и удря по вратата с длани. Гудик Куция събра инструментите си и ги уви в отрязаното парче конски чул, което завърза здраво за седлото.

— Струва ми се, че чувам нещо — каза той, духна свещта и я напъха в джоба си. — Мисля, че идват!

Сега и двамата се ослушаха, наистина нещо изшумоля до вратата.

— Ще се качим на конете вътре — рече Силас и се сви върху кобилата под не особено високия таван.

Гудик Куция също обърна коня си към вратата и го яхна. Мъжете бяха вече в кухнята, а Глухата крещеше така, че се чуваше през двора как разказва, че са в конюшнята.

— Би трябвало да я оставят да седи там, докато изгние — процеди през зъби Силас. — Та ние не сме й направили нищо.

В същото време един от мъжете се втурна през двора и отвори вратата на конюшнята.

Силас заби пети в кобилата и тя изхвръкна навън, а мъжът се опита да го хване и да го смъкне долу. Но ненапразно Силас беше тренирал кобилата. Трябваше само да дръпне юздите и тя се изправи на задните си крака и тръгна напред, махайки с копита така, че мъжът ужасено отскочи встрани.

Гудик Куция следваше Силас по петите, за да не го отделят от него, а мъжът на земята се отказа от Силас и се обърна решително към следващия ездач, като протегна ръце, за да смъкне поне него.

Гудик Куция обърна Рошавия към него и благословена миризма на риба го погъделичка по носа. Нямаше съмнение, че миризмата идва от протегнатите ръце, защото конят светкавично заби жълтите си зъби в най-близкия пръст. С ужасен вик мъжът дръпна ръката си.

Един от другите се притече на помощ, за да изпълни това, което другарят му не бе успял, но очевидно и той също бе рибар и от него се разнасяше същата миризма, защото и неговата ръка изчезна в устата на коня. Разбира се, никой от двамата не можеше да знае, че този кон през по-голямата част от живота си е хранен с остатъци от риба.

— Дяволска кранта! — извика ухапаният, като държеше пречупените си пръсти и подскачаше из двора.

Глухата се появи навън с фенер в ръка.

— Хванахте ли ги? — извика тя.

Никой не отговори.

„Сега поне двама ще се държат настрана“, помисли си Гудик Куция и насочи коня към жената с фенера. Рошавия зина енергично срещу нея с надежда, че и тя мирише на риба. В объркването си Глухата протегна фенера напред, сякаш да се предпази.

— Благодаря — каза Гудик Куция и го взе от ръката й.

— Хайде, идвай! — извика Силас, който си беше пробил път до вратата.

В същото време някой се вкопчи здраво в ръката на Гудик Куция.

— Хванах го, хванах го! — крещеше гласът в ухото на Гудик Куция, който така удари нападателя по главата с фенера, че той изскочи от рамката.

Но още един хвана Гудик за крака от другата страна. С двама наведнъж той не можеше да се справи. Гудик Куция нададе вик и се хвана здраво с две ръце за гривата, докато мъжете го дърпаха всеки от своята страна.

Гудик извика Силас, който вече бе излязъл на улицата. И на фона на слабата нощна светлина, хвърляна от един уличен фенер, видя как приятелят му повдига ръката си и изважда флейтата.

Гудик Куция прилепи тяло до коня и обви ръце около врата му, беше разбрал какво ще направи другият. В мига, в който Силас изсвири пронизително с флейтата, Рошавия изхвръкна като куршум, насочил се към тясното средно крило, единственото отворено в голямата врата. Силас знаеше много добре какво прави, подмамвайки коня с флейтата.

Двамата мъже, вкопчени от двете страни на Гудик Куция, нямаха представа за това и дори не успяха да се пуснат. С трясък те се удариха в затворените крила на вратата и бяха отърсени, когато конят и Гудик Куция преминаха през отвора в средата, който беше толкова тесен, че през него можеше да мине само един човек. Той не беше предназначен нито за ездачи, нито за превозни средства. Селянин, яхнал някой едър селски кон, рискуваше да се заклещи.

Оттатък портата беше улицата и нощта и Силас и Гудик Куция дори не си направиха труда да разберат какво е станало с двамата нападатели. Нямаше нужда да пришпорват конете, кобилата и Рошавия бяха така възбудени от нападението, че скоро сами преминаха в галоп. Те препуснаха по улиците към покрайнините на града така, че по неравните павета излизаха искри. Важното е да се махнат, преди изпохапаните мъже да накарат стражите да затворят градската порта. Четирима души за една нощ, това няма да мине безнаказано.

И дори да кажат истината, кой ще им повярва? Никой нямаше да повярва. Никой нямаше да повярва, че Глухата в действителност не е глуха — при разговор с нея всеки щеше да се убеди, че не чува нищо, а живеещите наоколо щяха да потвърдят, че тя не чува от сто години. Не, трябваше само да се отдалечат колкото може повече, преди да е станало късно.

Двамата яздиха през останалата част от нощта. Отдавна беше ден, когато решиха да спрат и да потърсят място, където да си починат както те, така и конете. Нарочно, за да скрият бягството си, избраха една пустинна местност, но очевидно бяха се престарали; мина много време, преди да забележат нещо подобно на къща, и то не много примамлива.

Дълго стояха на пътя и гледаха гъстия плет към съборетината, която с малките си полукръгли прозорчета приличаше повече на конюшня, отколкото на къща. Във всеки случай имаше комин и от него излизаше дим. Значи там имаше някой.