Сесил Бьодкер
Силас и Гудик Куция (4)

Глава IV
Йеф

Силас решително засили коня към една дупка в плета, следван от Гудик Куция, и попаднаха на нещо подобно на пътека, която водеше към къщата. Клони и храсти се закачаха о тях от двете страни и двамата се чудеха какви ли хора живееха на такова място. Не бяха селяни, наоколо нямаше никаква земя, само гора, която се простираше от едната страна на занемарената градина и пущинака от другата страна.

Силас слезе от коня и почука силно на вратата. Едно ужасено детско лице се показа и изчезна отново. Никой не отвори.

Силас почака. Та нали видяха, че вътре има някой? Почука отново.

В къщата не се чуваше никакъв звук.

— Страх го е — обясни спокойно Гудик Куция.

— Това момче ли беше — с тази коса?

— Все едно — каза Гудик Куция. — Отвори! — извика той по-високо. — Няма да ти направим нищо лошо.

Тежката врата, скована от криви дъски, се открехна със скърцане и се показа едно уплашено око изпод рошава коса.

— Излез — каза Гудик Куция приятелски, — нищо няма да ти направим.

Детето отвори още съвсем малко.

— Не бива.

— Защо?

Вътре в тъмното последва дълбока тишина.

— Как се казваш? — попита Гудик Куция.

— Казвам се Юнас, а тя ми е баба.

— Я виж! — рече Силас изненадано. — Но тогава се познаваме добре, ти беше заедно с една едра, черна жена.

— Да — каза момчето.

Те видяха, че то също си спомня.

— Защо не излезеш?

— Не бива да говоря с никой.

— Защо?

— Защото никой не бива да знае кой съм.

— Но ти току-що каза, че се казваш Юнас и че тя ти е баба.

— Тя ми каза да говоря така.

— Как се казваш тогава?

— Йеф.

— Тя не е ли в къщи? — Силас кимна към стаята отзад.

Момчето поклати глава.

— Мислиш ли, че ще можем да преспим тук нощес?

Момчето изглеждаше уплашено до смърт при мисълта за това.

— Не бива да отварям на никого — прошепна то.

— Можем да кажем, че сме влезли сами.

Момчето се колебаеше.

— Можем да влезем и да чакаме вътре. Тя кога се връща?

— Не знам.

— А къде е?

— Никога не казва къде отива. Само излиза.

— Тогава ще останем тук, докато се върне — реши Силас и върза коня за ябълковото дърво. Гудик Куция също завърза своя.

Вътре те постояха малко до вратата и се огледаха, докато очите им свикнат със слабото осветление. Малките полукръгли прозорчета не пропускаха много от дневната светлина, а в огнището имаше само въглени. Въпреки всичко веднага усетиха, че къщата е много особена. Дори миризмата вътре беше особена.

Имаше само една стая. Очевидно първоначално е била конюшня, от стената все още стърчаха остатъци от ясли, а подът, постлан с каменни плочи, беше под на конюшня. Само огнището и коминът над него бяха дошли по-късно. На отсрещната страна имаше голяма широка купчина слама и това беше всичко. Никъде не се виждаше маса или стол, единственото, което напомняше мебел, беше зелената количка в ъгъла до вратата и само широкият пласт от наредени дърва за горене приличаше на преграда и отделяше купчината слама от огнището.

Върху сламата имаше голям и не много чист юрган, никъде нямаше чаршафи, а грубата цилиндрична възглавница беше излъскана от мазнина и покрита с лекета от храна. В най-отдалечения ъгъл имаше купчина парцаливи одеяла.

— Винаги ли живеете тук? — попита Силас и отиде до огъня да се сгрее. Беше приятно да влезеш в къща след толкова часове, прекарани навън.

— Само през зимата — каза Йеф.

— Но ако тя не ти е баба, коя е тогава? — попита Гудик Куция.

— Не знам — каза Йеф съкрушено. — Зад гърба й я наричат „Врания кон“.

— Кои?

— Хората — тези, на които точи.

— Точи?

— Ножове и разни сечива. — Йеф посочи ъгъла, където стоеше количката с точилото. — Тя е точиларка.

— Да, но щом живееш с нея, трябва да знаеш коя е тя? — разсъждаваше Силас.

— Не знам — каза Йеф. — Тя дойде и ме грабна.

— Как така те грабна? — Силас все повече се учудваше.

— От брега — каза Йеф, — близо до бащината ми къща.

— Къде беше това?

— Не знам, беше в началото на годината, блатните патици току-що бяха долетели.

Гудик Куция сложи дърва върху въглените, огънят лумна и започна да стопля стаята.

— Какво се яде в тази къща? — попита той. — Не мога да си спомня кога за последен път съм бил толкова гладен.

Йеф се поколеба.

— Има само това — и той извади две криви, твърди хлебчета от едно скришно място в дървата. — Не са много хубави, но не мога да ги правя по-добри.

Засрамен, той им подаде по едно хлебче и се зарадва, като видя, че Гудик Куция и Силас се нахвърлиха лакомо върху тях.

— Не може ли да дадем на конете малко от това тук? — попита Гудик Куция, като изяде хлебчето, и ритна купчината слама.

Йеф отвори уста да възрази, но бързо я затвори. Вече беше направил толкова нередни неща, че малко слама повече или по-малко нямаше значение.

— Как стана така, че тя те взе? — попита после Силас.

И Йеф разказа как седял на брега недалеко от дома си и как видял да се приближава един голям черен човек покрай брега и така се зазяпал, че забравил за камъчетата и мидичките, които държал в ръцете си.

— Изглеждаше като мъж — каза той. — Дори и отблизо приличаше на мъж, ако не беше полата, която се удряше в глезените… Понякога водата стигаше чак до горната част на ботушите й — добави той.

И по страха в гласа му те разбраха как е седял неподвижно, почти парализиран, и я е гледал как се приближава.

— В главата приличаше на морска игла — каза Йеф.

— Какво е това? — попита Гудик Куция.

— Това е една тънка риба с дълга глава, която се лови през лятото във водораслите.

Той замълча, но нито Силас, нито Гудик Куция знаеха какво живее в морската вода.

И точно когато минавала покрай него, тя се навела и го хванала здраво за ръката, каза Йеф, и, без изобщо да спира, го изправила на крака и го помъкнала след себе си. Всичко станало толкова бързо, че той изобщо не се сетил да избяга.

— Тръгвай! — казала му само тя.

Той се дърпал, опъвал се и се опитвал да се освободи, но тя само стиснала здраво пръсти около ръката му, приближила до него отвратителното си лице и накрая той млъкнал. Тогава вече били толкова далеко от бащината му къща, че никой не би могъл да го чуе. Викът му щял да потъне в тежките удари на вълните о брега. И неговата съпротива се превърнала в голям мълчалив страх.

Непознатите момчета седяха неподвижно върху дървата за горене и слушаха Йеф, а Йеф чувстваше, че вече не може да спре думите си. Толкова време бе минало от последния път, когато бе имал с кого да говори, че той разказваше и разказваше, без да може да спре. Беше принуден да каже всичко сега.

Тя го влачила със себе си по брега целия ден, каза той, и чак когато станало тъмно и било тъмно от дълго време, тя спряла, но тогава той вече не знаел къде се намира. Легнали да спят върху някаква рибарска мрежа в една къпалня и въпреки че тя била запалила огън на пода, той целият измръзнал. Рано на следващата сутрин видял, че там има пристан, лодкар и други хора, които също щели да пътуват на другата страна, а лодката била препълнена с кошниците и торбите им.

— Защо не им каза, че тя те е отвлякла? — попита Силас.

Йеф поклати глава.

— Тя ме стискаше така силно. А когато доближихме лодката, каза, че се казвам Юнас и че тя е моя баба.

„Ти се казваш Юнас, а аз съм твоя баба, да знаеш това“ — каза тя.

Йеф разказа как се опитал да протестира, той не се казвал Юнас и предпочитал да си отиде в къщи. Имал си баба и не искал да плува.

Нейните кокалести пръсти стискали все по-силно и по-силно, докато най-накрая той млъкнал и вече се казвал Юнас и имал една морска игла за баба. А от другата страна на водата количката стояла и чакала. Тя веднага му сложила впряга на гърба и му заповядала да тегли, оттогава само тя му давала храна и му казвала къде да спи.

Така цялото лято и почти цялата есен той теглел количката и се казвал Юнас и вече нямало нужда да го връзва нощем за китката си, защото той никога не можел да намери пътя за дома.

Щом стигнели до някоя къща, тя питала дали има ножове и ножици за точене и той забелязал, че всички се страхуват малко от нея и от миризмата, която излъчвала, остра и силна миризма, която карала кокошки и кучета да се отдръпват, когато се приближавала. От очите й е, казвали хората. От миризмата е, смяташе Йеф. И Силас и Гудик Куция кимнаха.

Когато станало студено и задухало силно, дошли в тази къща. Йеф не знаел, че е на точиларката. Тя наклонила количката така, че краката й се забили в чакъла на пътя, и я оставила да стои там, докато влязла вътре и се огледала.

Вратата не била заключена. Тя я блъснала с такава сила, че нямало никакво съмнение, че е в пълното си право. Йеф почувствал, че това е нейна къща и нейна врата и че тя може да я откачи, стига да поиска.

Тежката врата, блъсната до стената, стояла уплашено там, отворът зеел черен и мрачен и погълнал точиларката като лакома уста. Йеф стоял отвън, където увехналите листа на дърветата шумели с опияняващ шепот, и чувал как тя диша вътре в тъмното.

Това била къщата на Врания кон, тя отишла до огнището, намерила една дълга треска и я запалила. И като вдигнала високо запалената треска, осветила тавана и стените и изритала една слегната купчина омекнала слама. Йеф нямал желание да остане дори една нощ в тази къща, но прекарал там цялата зима.

— Там отдолу има дърва — казала тя и посочила сламата. — Търси до стената.

После се обърнала с горящата треска в ръка и избутала с длан старата пепел в единия край на огнището, след което изтрила ръка о роклята си. Йеф стоял до вратата, сякаш нищо не бил чул. Умората смъртно тежала в ръцете и краката, било му студено и бил гладен. А това дори не било истинска къща.

— Разрови сламата, по дяволите, и намери дърва, да не си заспал!

Дрезгавият глас на точиларката закарал Йеф до противната купчина слама, сякаш го били ударили през врата, той се затичал уплашен до смърт и заровил с всички сили в сламата, тялото му се било свило, схванатите му безчувствени пръсти ровели безпомощно. Непрекъснато кашлял.

— Хубаво разрови! — заповядала тя от огнището, — трябват ми дърва.

Йеф кашлял. Никога преди или след това не бил кашлял така, както сега от мръсотията и от праха, който изровил. Като слепец стигнал до дървата и ги оставил на пода, като плачел и проклинал беззвучно.

Такова мише гнездо, мръсна дупка и такава отвратителна зла жена, морска птица, морска игла, дръглива кранта, която мисли само как да го погуби! Може сама да си вземе дървата, щом толкова иска, сама да си изкашля дробовете, но все той трябва да върши черната работа.

Докато той разказваше, пред очите на Гудик Куция и на Силас ясно изплува как Йеф е вадел дървата, как е плачел, храчел и плювал, и как е знаел, че всичко е нарочно, за да умре, да изгние от праха, който бил погълнал. Мислел, че ще умре още същата нощ, ще измръзне до смърт, защото там било студено като в гроб.

И те разбраха, че въпреки цялото си нещастие Йеф се е радвал, защото занапред Врания кон сама ще тегли точилото, което все още стояло вън на пътя. И как на него му било все едно че стои там.

Точиларката наредила дървата до огнището и запалила огън, а от някакво скришно място в комина извадила тиган. Когато огънят се разгорял, тя излязла на пътя и вкарала количката с точилото вътре до огнището, където имало подходящо място.

Силас и Гудик Куция извърнаха глави и погледнаха натам.

— В количката има дупка — каза Йеф, — всичко може да се държи в нея — умрели кокошки, осолено месо и хляб.

Той отиде, разхлаби каишите на зелената количка и им показа.

И тя извадила нещо оттам и го опекла в тигана, в стаята се разнесъл топъл мирис, междувременно прахът се слегнал и Йеф спрял да кашля. После, когато вече не бил гладен, той спал през нощта против волята си, без да му е студено и без да умре от лошото отношение към него. И Йеф разбрал, че тук, на това място, тя прекарва зимата. Всяка зима. Разбрал това по сламата, която била много изтъркана — точиларката просто я била продрала да лежи върху нея години наред и сега тя приличала на сиви дребни парченца.

— Сега не прилича на сиви дребни парченца — забеляза Силас.

— Сменихме я — рече Йеф. — Когато се събудих първата сутрин, тя вече беше станала и ядеше, облегната на стената. Обърна си главата, точно когато отворих очи, сякаш ме беше чула. — „Можеш да изхвърлиш това на торището“ — каза тя и посочи към мен с едно бяло парче сланина. Не знаех какво искаше да каже. Тя изяде сланината, избърса пръсти в полата си, отвори вратата, затвори я и изчезна.

— Излезе ли? — попита Гудик Куция учудено.

— Когато погледнах през прозорчето на вратата, не можах да я видя, а когато излязох навън, тя беше изчезнала. Изтичах чак на пътя.

По гласа му двамата разбраха как се е чувствал, как ръцете му безпомощно са се отпуснали към земята и как го е стреснал шумът от нещо, което бяга. Влачещо се, коварно.

— Бяха изсъхналите листа на пътя.

Те скачали по пътя с леки, пълзящи стъпки. От Врания кон нямало и следа.

— Мислех, че никога вече няма да се върне — каза Йеф тихо. — Мислех, че си е отишла… завинаги. „Изхвърли го“ — беше ми казала тя само; не знаех какво трябва да изхвърля, вътре нямаше нищо друго освен сламата. Нея ли да изхвърля?

Бил принуден да влезе обратно в къщата, за да не мръзне.

— Изнесе ли сламата? — попита Силас.

Йеф кимна.

— Бях принуден да го направя, за да я накарам да се върне.

— Върна ли се?

— Не веднага. Изнесох всичко там, където някога е било торище, и вятърът си играеше с него и го разпиля над цялата градина и чак вън на пътя, след това изметох пода с няколко клони. Тя не ми беше казала, но това беше, за да се върне. Изметох плочите. Изчистих пепелта от огнището, изметох стените, които някога са били бели, но вече не бяха съвсем бели — и паяжините от прозорците. Накрая нямаше какво повече да се мете.

— Какво направи тогава?

— Сложих още дърва в огъня и седнах да чакам. И тогава не бях аз този, който плачеше, сигурен съм, че не бях аз. Чувах само, че някой плаче така високо, та не разбрах кога се е върнала — видях я чак когато отвори вратата с ритник, ужасно ядосана. Защото мислеше, че аз плача. Тя се наведе, за да влезе през вратата с огромния си товар на гърба. „Престани с това хленчене! — извика тя. — И сложи това на място!“ Тогава изсипа всичко на пода и отново излезе, а аз не чух повече някой да плаче. Това на пода приличаше на слънце, пъхнато в голяма торба. След това тя отиде до кладенеца и опита водата. Това беше нейната вода и първият ден. Обиколи дърветата, като отхапваше от нападалите плодове и от тези, които още висяха по клоните. Това беше нейната градина. Накрая отиде в гората, която се беше сляла с градината. Това беше нейната гора и тя оглеждаше дърветата и когато се върна от обиколката, намери една брадва и един широк трион горе на тавана и ги свали долу. „Утре започваме“ — рече тя.

И Йеф им разказа, че той не знаел какво ще започват; на другата сутрин тя го завела със себе си при дървата. Както вървяла с широката брадва на рамо, повече от всякога мълчалива и изпълнена със сила, тя още повече приличала на мъж. Часове наред Йеф висял от единия край на триона, като се оставял да го дърпа напред-назад и се чудел как тя може да вярва, че той изобщо реже.

Но тя теглела от своя край и мълчала. После пренесла дънерите в къщата, а вътре той, ужасно измъчен, си почивал. И когато дошъл студът, половината къща била пълна с дърва за горене, които били влажни, и когато ги сложели в огъня, те цвърчали и пукали. Сега не бяха останали много.

Един ден точиларката се върнала с чувал брашно. Други дни се връщала с каче осолено месо на гърба или връзка пушени наденици. Йеф не я питал за нищо.

Един ден дошла в къщи с юрган.

„Сложи нещо в огъня“ — казала тя и Йеф сложил още дърва, докато тя изритала парцаливите си одеяла към неговото място и постлала юргана.

„Направи каша!“ — заповядала тя.

И Йеф послушно направил каша, въпреки че никога преди това не бил опитвал, а точиларката — Врания кон — седнала до юргана и го погалила сякаш галела куче.

Йеф й занесъл кашата там, където седяла, и постепенно с напредването на деня точиларката се завирала все по-навътре и по-навътре под големия юрган и накрая сякаш той я погълнал.

— На другата сутрин тя не стана — каза Йеф.

— Болна ли беше? — попита Силас.

— Не, спеше — отвърна Йеф.

— Като мечка — изсмя де Гудик Куция.

— Тя лежа там цялата зима — увери ги Йеф, — но ядеше това, което й давах.

— А сега къде е?

— Излезе, но никога не казва къде отива и колко време ще се бави.

Силас и Гудик Куция дълго седяха мълчаливо и мислеха за това, което Йеф им бе разказал.

— Как се казва градът, от който си дошъл? — попита накрая Силас.

— Това не е никакъв град, а само няколко къщи.

— А каква вода преплувахте?

— Не знам.

— Море ли беше, или река?

— Не знам, защото беше много студено, но трая дълго и през цялото време се виждаше отсрещният бряг.

— Може би ние ще можем да те заведем в къщи — предложи Гудик Куция.

Йеф се изправи като пружина и се огледа изплашено.

— Чуйте!

Другите не чуваха нищо.

— Идва! — прошепна Йеф и лицето му застина.

Тримата се обърнаха към вратата, която се отвори с трясък, сякаш отвън бик я беше блъснал.