Сесил Бьодкер
Силас и Гудик Куция (2)

Глава II
Какво криеше глухата под дървата за горене

Цялата зима Силас и Гудик Куция живяха на тавана на глухата старица. Той се оказа много по-неуплътнен и по-студен, отколкото бяха очаквали. Знаеха, разбира се, че не могат да намерят нещо луксозно, но когато настана истинският студ, мястото се оказа дори прекалено добро. Сякаш тук, край морето, студът беше друг, много по-пронизващ, отколкото във вътрешността на страната.

— Тази проклета мъгла — промърмори Гудик Куция и разтри болния си крак.

— И винаги духа — потвърди Силас.

Сякаш не бе достатъчно, че покривът тече, та суровият морски вятър свистеше, нахлувайки от предната страна, а като валеше сняг, той навяваше вътре безброй малки, дълги преспи върху дъсчения под, който отделяше тавана от долните стаи. Момчетата трябваше колкото може по-бързо да изринат бялата мокра купчина и да я изхвърлят през малкия прозорец, преди да се е разтопила.

По едно време те се умилкваха около Глухата с надежда да им разреши да се преместят долу в най-лошото време. Но това беше невъзможно.

Първо, къщата не беше голяма. Откъм улицата Глухата имаше голям хубав хол, който самата тя не се осмеляваше да използва, а откъм двора — кухня и една малка задна стаичка, пълна догоре с дърва за горене.

И второ, всеки път, когато повдигнеха този въпрос, тя изобщо не разбираше за какво става дума. Беше съвсем невъзможно да разбере какво искат, въпреки че очевидно полагаше големи усилия.

И те престанаха да я питат. Просто се увериха, че искат нещо невъзможно, защото единственото място, което се отопляваше в къщата, беше кухнята, а там живееше тя. Там, до бялата дървена маса, износена до такава степен, че жилките на дървото стояха като изпъкнала гравюра, тя се хранеше, там прекарваше целия си ден, там спеше през нощта. На стената откъм хола имаше нещо подобно на ниша, един шкаф към леглото с перде отпред. А в малката стаичка зад кухнята държеше всичките си дърва; тук нямаше какво да правят, бяха принудени да останат там, където бяха, въпреки че зъбите им тракаха от студ.

Но Силас нямаше да е Силас и Гудик Куция нямаше да е Гудик Куция, ако просто така, без съпротива, легнеха един до друг и се оставеха да умрат от студ на един чужд таван. Лошите условия подтикваха тяхната изобретателност и малко по малко нещата започнаха да се оправят. Първо забелязаха, че навятият сняг се топи най-бързо над кухнята, която се отопляваше. Значи там трябваше да е по-топло и те преместиха мястото си за спане там. Във всеки случай отдолу щеше да им пази завет, макар че течението, което ставаше в празния таван, ги безпокоеше. Липсваше им нещо, с което да оградят мястото за спане.

Но и това се уреди един ден, когато Силас дойде с чифт конски чулове, които бе успял да измъкне на ниска цена. Бяха излъскани от конска пот и едвам се навиваха на руло, но това не смути момчетата. Можеха да пазят завет. Пробиха дупки в тях и с помощта на дървени колчета ги прикрепиха заедно и ги разпънаха под гредите на покрива като палатка над купчината слама. Наистина вътре в палатката не беше кой знае колко високо, бяха принудени да пълзят на четири крака, но като опънаха покривалото силно на всички страни, като натрупаха по края му камъни и най-после, като наслагаха отстрани колкото може повече от останалата слама, успяха значително да увеличат градусите вътре.

Но най-голямата акция беше, когато Гудик Куция с помощта на джобния си нож успя да разхлаби малко една от прогнилите дъски на тавана на кухнята. Оказа се, че дъската лесно се откова в единия край и като сложиха в процепа една пръчица, направиха по този начин малък отвор, през който палатката се изпълваше с кухненското ухание на Глухата. И макар че не всичко, което идваше през процепа, миришеше еднакво добре, момчетата се наслаждаваха на топлината от печката на Глухата, без самата тя да има и най-малка представа за това. Вечер, когато мракът започваше да изпълва ъглите, слагаха пръчицата на мястото, а сутрин, щом се зазореше, я махаха. И всяка нощ спяха чудесно, без да мръзнат.

— Това се нарича да се нагодиш според условията — каза Силас.

Предобед, когато времето позволяваше, той тренираше с черната кобила в малкия двор на Глухата. Виждаше я как седи и го наблюдава през прозореца, но никога не се намесваше и Силас с удоволствие й предоставяше това нищожно забавление. Едва ли много неща изпълваха съществуването на една такава самотна и стара жена.

В същото време Гудик Куция седеше в конюшнята, където си беше подредил един ъгъл при конете. Там също бяха принудени да измислят нещо, за да изолират студа, защото покривът в единия край на старата постройка бе срутен и дъждът и вятърът безпрепятствено нахлуваха вътре. С помощта на срутения материал изградиха стена, която разделяше съборената от здравата част на конюшнята така, че сега поне там, където стояха конете, бе уплътнено. Големите топли животни омекотяваха въздуха с телата си. Беше много приятно сутрин да влезеш вътре, след като цяла нощ телата на животните са изпускали топлина; освен това там не беше така тъмно както на тавана.

В началото почти всеки следобед Силас се появяваше на различни места в града и много пъти представлението му носеше наистина добра печалба, особено когато научи кобилата да обикаля зрителите с дървената паничка на Гудик Куция. Все пак те никога не бяха виждали подобно нещо и не можеха да не проявят любопитство.

Но постепенно с течение на времето и със засилването на студа хората загубиха интерес към него, отчасти, защото беше прекалено студено да стоят дълго на вятъра. А духаше през цялото време.

Но едновременно с намаляването на интереса към Силас започна да расте търсенето на дървените паници и съдове на Гудик Куция и печеленето на необходимите им пари все повече зависеше от неговата сръчност.

Гудик Куция изпитваше истинско наслаждение от това. Защото, откакто бе напуснал дома си, беше само придружителят, а сега изведнъж стана необходим и пое отговорност за нещо. Сега от него зависеше да не гладуват. И госпожите от града гледаха с добро око и с разбиране неговите дървени изделия, те знаеха какво е това, можеха да определят цената му и плащаха с чувството, че наистина получават нещо срещу парите си.

Гудик Куция се върна щастлив и доволен в къщи и показа на мрачния и затворен Силас какво има в джоба. Той се стараеше много над онова, което правеше, отдавна си бе набавил желязо за пробиване на дупки и други сечива от местния ковач, което облекчаваше работата, паниците му ставаха гладки отвътре, а към това се прибавяше и умението му да избира дървото така, че тъмните жилки лежаха като шарка на дъното, или украсяваше съдовете отгоре с резба. Това засилваше желанието у жените да купуват повече.

Когато Силас окончателно се убеди, че по това време на годината не може да изкара нищо с коня по улиците, той се задоволи да го поддържа във форма с краткотрайна сутрешна тренировка, след което поемаше половината от работата на Гудик Куция, а именно търговията. Не беше тайна за никого от тях, че Силас може да продава повече и по-бързо благодарение на умението си да говори с хората. Никой не умееше да говори така добре и на място като него, а освен това се справяше по-добре с ходенето, отколкото накуцващият Гудик Куция. Те намериха това разпределение на труда за разумно.

Така мина дълго време.

Гудик Куция дялаше, без да спира, а Силас хвалеше стоката му; постепенно те опознаха града и откъм задната му страна — откъм онази страна, която гледаше към дворовете, където всъщност протичаше животът. Един пътуващ търговец никога не чука на главната порта с надежда да продаде нещо, затова Силас се промъкваше през малките вратички, заобикаляше къщите и влизаше в кухните, където можеше да покаже стоката си и където жените можеха на спокойствие да ровят и да избират, докато намерят точно това, от което се нуждаят.

Скоро дори започнаха да им остават пари, след като платяха наема на Глухата. Дребни пари, разбира се, но все пак достатъчно много, за да ги скрият за по-сигурно на тавана в парче конски чул. Нямаше да е лошо в деня, в който щяха да напуснат този относително сигурен начин на живот, да имат нещо в резерва.

Късно една вечер, когато двамата отдавна се бяха вмъкнали в палатката си и долу Глухата също си беше легнала, някой почука предпазливо и настоятелно на прозореца на кухнята. Горе на тавана момчетата стояха будни и слушаха със затаен дъх през процепа. Това пък какво можеше да бъде?

Слабото припряно чукане се повтори, Силас и Гудик Куция не се съмняваха, че някой наистина чука, шумът не беше случаен.

Но кой може да иска нещо от Глухата по това време на нощта? Ако са нейни познати, не можеха да се надяват, че ще я събудят с това нищожно скърцане, та тя не чуваше нищо — но ако са непознати, защо тогава не почукат на вратата?

Отново се почука. Силас тъкмо мислеше да слезе долу и да им каже, че които и да са, могат да си спестят труда, но в същия момент Глухата стана от леглото си и затърси по пода шляпащите си чехли, с които ходеше винаги.

Силас сложи внимателно ръката си върху ръката на Гудик Куция. На прозореца се почука рязко и настоятелно. Глухата изруга тихо и се задоволи само с единия си чехъл, който бе успяла да намери в тъмното. С един бос и с един обут крак тя забърза към задната врата да отвори. Силас стисна възбудено Гудик Куция за ръката. Тя беше чула.

Долу в тъмното един обиден мъжки глас я наруга заради мудността й и поиска свещ.

— Шт! — каза Глухата шепнешком.

— Какво има, по дяволите? — попита мъжът и сниши глас. — Пак ли си пуснала някой в къщата?

— Горе на тавана.

Глухата извади главня от печката и запали лоена свещ, в палатката при Силас и Гудик Куция се промъкна сноп слаба светлина през процепа под разхлабената дъска.

— Нали съм ти казал, че не сме съгласни с това — процеди сърдито мъжът. — Много е опасно.

— Не е, само си затваряй устата — изръмжа Глухата недружелюбно. — Във всеки случай тези не могат да досаждат, това са само две момчета.

— Къде на тавана? — попита мъжът.

— Откъм предната част, там поне изсипаха сламата, като дойдоха.

Тя очевидно не беше от тези, които обичаха покоряването на стълби, във всеки случай Силас разбра, че не се беше качвала горе, след като се бяха преместили над кухнята.

— Сложи нещо на прозореца — настоя мъжът.

— Това ще предизвика съмнение — възрази Глухата, — а и кой ли ще стои вън на този студ?

— Сложи нещо, като ти казвам! — отсече мъжът.

На тавана момчетата чуха как старата жена сърдито дръпна един чаршаф от кревата си.

— Побързай малко! — продължи мъжът нетърпеливо. — Нямаме на разположение цяла нощ. Ти така дяволски бавно се будиш! Пазачът се прибра преди малко, а те чакат долу с лодката — трябва да тръгнем, преди да се е върнал обратно.

— Добре, добре, добре.

Разговорът се водеше сърдито и шепнешком, всяка дума се промъкваше ясно горе до момчетата, които лежаха вдървени от напрежение и слушаха с цялото си тяло. Обикновено Глухата не чуваше нищо, дори когато викаха с всичка сила. Сега те не смееха да си поемат дъх от страх да не ги чуе.

— Колко ще са този път? — попита жената.

— Четири — отсече мъжът.

И Глухата започна да внася дървата за горене в кухнята.

Ако Силас смееше да се обърне в сламата, може би щеше да види какво става долу, но той не смееше. Изглежда, мъжът беше разярен.

— Ама че бавно става — процеди той през зъби. — По дяволите, колко дълго време ги махаш!

— Да не искаш да ги оставя отгоре? — сопна се жената. — Мислиш, че момчетата нямат очи ли?

— За какво са ти притрябвали? Изгони ги! Нали съм ти казал!

— Аз живея от тях — прозвуча сухо и решително отговорът на Глухата, докато тя, пъшкайки, сложи нещо тежко на пода на кухнята.

— От тях живееш! — Мъжът презрително изсумтя.

— Ако бях по-малко предвидлива, можеше да изглежда съмнително за теб и хората ти — каза жената и сложи още нещо тежко. После попита: — Четири ли?

— Останалото ще взема следващия път — каза мъжът.

— Има ли кой да ти помогне? — отново попита тя.

— Той е отвън, до вратата. Можем да вземем по две.

Старицата започна да нарежда дървата обратно в стаичката, а мъжът прошепна нещо на помощника си. Малко след това момчетата чуха как някой се отдалечава от къщата с безшумни стъпки.

Но Силас все още не смееше да помръдне, иначе те можеха да се промъкнат до прозорчето и да се опитат да видят какво носят мъжете. Чак когато Глухата подреди и измете, затвори стаичката и си легна, и те чуха нейното ясно хъркане, се осмелиха да прошепнат един на друг за станалото.

— Какво мислиш, че беше? — попита Гудик Куция.

— Като че ли бяха чували.

— Пълни с какво?

— Това не знам. Ще ги пренасят с лодки, но къде?

— През реката — предположи Гудик Куция. — Или може би през морето.

— Какво мислиш, че беше?

— Има още от това долу — каза Гудик Куция замислено.

— Някой ден, когато не си е в къщи… — започна Силас.

— Да, но тя винаги е там. Почти никога не излиза.

— Тогава трябва да я накараме — прошепна Силас.

— Как?

Те си говориха дълго, без да измислят нещо. Единственото, което знаеха със сигурност, беше, че Глухата не е глуха и че тя крие нещо опасно долу.

Следващите вечери те лежаха и чакаха мъжът да дойде отново и да вземе останалото, както беше казал, но нищо не се случи. И Глухата чуваше все така лошо както досега.

Уж случайно Силас започна с паниците и съдовете да посещава крайморските квартали. Качваше се и на параходите, но моряците му се караха и го връщаха обратно на брега. Силас не забеляза нищо особено, нито пък хора, които да се държат тайнствено.

Тогава опита в една моряшка кръчма, където предложи паници и чинии, като едновременно разпитваше какво има от другата страна на морето.

— Страна — чу в отговор.

— Може ли да се отиде там? — искаше да знае той.

— За какво ти е? Така или иначе няма да разбереш какво говорят.

— Защо да не разбера? — попита Силас, като се правеше на наивен.

— Те не говорят като нас.

— Аз толкова често съм срещал хора, които говорят различно, но въпреки това ги разбирам.

— Да, но там имат съвсем друг език. Опитай се да поискаш нещо ей от онзи там — каза келнерът и посочи един моряк, който току-що бе влязъл.

Силас извади една връзка лъжици, извади чиниите и попита учтиво непознатия дали не иска да купи нещо.

Морякът размаха ръце и издаде куп странни звуци, докато всички присъстващи избухнаха в смях над добрата шега.

Силас си придаде трагичен вид на лицето, протегна умолително лъжиците към мъжа и му обясни, че може да си купи някоя.

Непознатият извади една монета от джоба си, даде я на Силас, избра си една лъжица и избута момчето настрана.

Силас тържествуваше. Това беше чуждестранна монета, точно на това се бе надявал. Той я стисна здраво в ръка и се измъкна с вързопа си. Именно това му трябваше. И без да прави опит да продаде нещо повече този ден, той забърза към къщи и се втурна в кухнята при Глухата с изплезен език.

Тя го изгледа строго и въпросително.

Силас й каза, че носи съобщение за нея.

— Какво казваш? — Тя сложи ръка зад ухото си и се опита да разбере какво иска.

Силас извика колкото може високо, че един мъж иска да говори с нея.

Глухата поклати объркано глава, но в очите й проблесна следа от предпазливост.

— Какво?

Силас повтори.

— Какъв мъж?

— Не го познавам.

— Какво казваш?

— Не го познавам — извика Силас.

— Къде беше той?

— Долу на пристанището.

— Май че ме лъжеш — настоя тя и го изгледа подозрително.

Силас повдигна рамене, сякаш му беше все едно. После се престори, че внезапно се е сетил за монетата и я протегна към нея като доказателство.

Глухата го погледна проницателно и очевидно преценяваше за или против. Вярно ли е това, което каза, или се опитва да я измами. Тя взе монетата и я изследва дълго, без да знае какво да прави. Но изведнъж сякаш лицето й просветна в щастлива усмивка.

— Трябва да е синът ми, сигурно се е върнал. Не може да е друг освен него.

Силас се замисли, тя изглеждаше така убедителна, но той срещна погледа й, изпълнен все още с подозрение.

— Къде го видя? — попита тя.

Силас си спомни един навес, пълен с рибарски принадлежности, това щеше да е подходящо място. Той й обясни, почти викайки.

— Къде?

Силас повтори колкото може по-високо. И двамата знаеха, че тя няма никакъв син. Глухата започна да вади трескаво шала си и една вълнена кърпа за глава, която скриваше почти цялото й лице. Докато се мотаеше наоколо, като се чудеше как по-искрено да бърза, беше убедително глуха, та го накара да повярва в този неин син, който така внезапно се беше появил.

При вратата тя се поколеба за миг дали да заключи, но се отказа, а Силас възможно най-равнодушно премина през двора, без дори да се обърне.

Ала щом тя излезе от вратата, Силас прекоси на един дъх разстоянието до Гудик Куция, който беше в конюшнята, като събори с трясък дървения материал на пода.

— Ела бързо! — извика той.

— Защо? — Гудик Куция не се помръдна.

— Тя излезе.

— Къде?

— После ще ти кажа, ела сега!

Гудик Куция захвърли това, което държеше, и двамата изтичаха обратно до кухнята, след като се убедиха, че Глухата наистина се е отдалечила по улицата. Светкавично затършуваха из дървата в стаичката. Силас вадеше дървата навън и ги подаваше на Гудик Куция, който ги поемаше и редеше в кухнята. От време на време той изтичваше до вратата. Силас напипа края на една кожена торба и я извади на светло. Тя беше пълна с нещо тежко. Отвориха я и надникнаха любопитно вътре.

— Камъни — каза Гудик Куция разочаровано. — Това нищо не струва.

Силас навря ръката си в торбата и извади един камък. Помириса го, опита го и накрая го захапа със зъби.

— Има вкус на метал — каза той.

— Какъв метал?

— Сив е, да не би да е сурово сребро? От сребърните мини в планината?

— Да, но те са далеко оттук.

Гудик Куция също взе едно късче и го опита със зъби.

— Какво друго може да е? — попита Силас. — Мисля, че го крадат и го прекарват през нощта по вода.

Гудик Куция вдигна торбата и кимна.

— Тежко е, а?

Когато много след това Глухата се върна, от тяхното светкавично претърсване на стаичката не бе останала и следа. Дървата бяха подредени, подът — изметен, а Силас скачаше енергично с коня вън на двора.

Глухата го изгледа кисело след дългото чакане под навеса, където, естествено, никой не беше дошъл.