Сесил Бьодкер
Силас и Гудик Куция (7)

Глава VII
Пожарът

Силас препускаше бързо.

Първия ден беше сигурен, че бързо ще настигне точиларката, и в него нещо кипеше сърдито и възбудено поради нейното нахалство. Не се съмняваше, че тя е отмъкнала коня, за да стигне по-бързо до града — нали самият той й бе казал къде Глухата крие среброто си!

Но препускайки по следите, той все повече се объркваше, защото те водеха вън от града. Каква работа можеше да има тя тук, и то с кон?

След като беше напуснала чифлика, тя беше галопирала. По-късно бе намалила скоростта и бе оставила коня да мине в тръс, но когато и на следващия ден Силас не можа да я настигне, разбра, че тя се движи с добра скорост към съвсем определена цел. Изглежда, голямата черна жена познаваше областта с неизменна сигурност, тя кръстосваше из най-пустите и изоставени места.

Но защо избягваше къщите?

И защо предприемаше такава широка обиколка? Един по-невнимателен ездач отдавна би загубил следите й.

Силас насилваше колкото може както себе си, така и Рошавия, почиваше и ядеше само когато конят трябваше да се храни. Очите му хлътнаха от умора и безсъние, но трябваше да продължи, макар да знаеше, че не може да настигне кобилата с този кон.

Още първата сутрин той беше минал през една пълноводна рекичка недалеко от чифлика на сърдития селянин. Дори при брода течението беше силно и стигаше до корема на коня и Силас мислеше, че скоро ще стигнат до голямата река. Но колко изненадан остана, когато вместо това стигна до едно тясно дълго езеро, заобиколено от високи хълмове.

Там, където потокът се вливаше в дългото езеро, имаше няколко скупчени къщи; Силас предварително знаеше, че е безполезно да пита там за точиларката, защото още в подножието на възвишението следата се отбиваше встрани и продължаваше по една пътека, която се извиваше около езерото и стигаше чак горе до планинския гребен.

Силас си представи как е изглеждала от къщите голяма черна жена, летяща на черен кон, развяла след себе си поли, може би предсказание за предстоящо бедствие или лоши времена.

Мина му през ум, че самият той се виждаше също така ясно — едно момче на късокрак дългогривест кон, как ли щяха да изтълкуват него?

Той мислеше за това през останалата част от деня, докато яздеше покрай тясното езеро, през цялото време високо горе, с изглед към водата от едната страна и към песъчливия склон на един хълм, обрасъл с мъх, от другата страна. Тук не живееше никой, откритото място го караше да бъде нащрек и много предпазлив въпреки умората си. От погледа му не избягваше нито една врана, нито едно врабче.

На противоположния бряг бяха изтеглени лодки между тръстиката, а в езерото на много места имаше колове с винтери за ловене на змиорки и шамандури, които обозначаваха местата, където минаващите кораби можеха да хвърлят котва. По-нагоре бяха къщите.

Силас беше живял толкова дълго с цвекло и моркови, че при мисълта за риба устата му се напълни със слюнка. Коремът му къркореше и ако по един или друг начин можеше да стигне до винтерите, щеше да го направи.

Когато малко преди да се мръкне стигна до другата страна на езерото, той забеляза нещо. Между възвишението и водата имаше равно място с редки дървета и там, където езерото преминаваше в пълноводна рекичка, имаше нещо подобно на навес, построен направо на земята.

Силас спря. Но ако с празния си стомах се бе надявал, че там, в тази странна постройка, живеят хора, още повече хора, които ще му дадат нещо за ядене, той грешеше неимоверно много. Защото там нямаше никой. Това бе само навес, построен направо върху земята. Той открехна вратата и надникна вътре. Тук щеше да стои лодката през зимата, тази лодка, която сега стоеше и се удряше в тръстиката. Вратата беше широка, но ниска, вътре имаше много място и почти нищо за гледане. Само на стената отзад висяха много рибарски принадлежности.

Силас затършува из нещата, чието предназначение не познаваше, и намери нещо, което сметна за въдичарски канап. На края на канапа имаше кука с тежко метално парче и въпреки че Силас никога не се беше занимавал с риболов, все пак знаеше, че когато има кука, трябва да има и стръв.

Той свали канапа от стената и го опипа с ръка. След това излезе и зарови с крак в пръстта зад навеса, за да намери червеи. В дупката се показа голяма дебела личинка на майски бръмбар и Силас се поколеба малко. Дали може да се използва? Никога не беше чувал някой да лови риба с личинка на майски бръмбар. Не виждаше никакъв червей, а коремът му непрекъснато къркореше така, че той окачи личинката на куката, запъти се към лодката и се изправи отзад с канапа, усукан около едната му ръка, а другият край с куката увиснал в другата му ръка. Хълмовете, които ограждаха езерото, очевидно продължаваха все така стръмно и под водата и езерото, изглежда, беше доста дълбоко.

Това беше добре, защото имаше вероятност рибата да кълве.

Много внимателно Силас завъртя куката с ларвата няколко пъти и я пусна, напълно уверен, че канапът ще опише дъга и куката ще падне във водата.

Отначало всичко тръгна великолепно. При потъването канапът се развиваше от ръката равномерно, докато изведнъж всичко се обърка и остатъкът изпляска между тръстиките в кълбо от примки и възли.

Коремът на Силас изкъркори и той започна да събира канапа малко по малко и да го оправя постепенно, нещо много трудно, защото трепкащата дневна светлина вече се примесваше с падащия мрак. Оправяйки възлите, той погледна към небето, ясно и зелено на запад; трябваше да бърза, ако искаше да намери нещо за ядене, преди да си легне.

Лодката спокойно се клатеше между тръстиките, докато той с всички сили развързваше възли — или ги оставяше, ако това беше невъзможно. Внезапно канапът отново се изплъзна между пръстите му и вече правилно навит, изпляска извън лодката с голяма скорост. Една секунда Силас зяпаше онемял как неговите прилично подредени намотки подскачат от дъното на лодката и се удрят в повърхността на езерото. Тогава той се хвана здраво за борда с една ръка, а с другата затисна канапа с цялата си тежест. Парещо прорязване премина през цялата му длан, докато връвта най-после спря.

Със свободната си ръка той нави края няколко пъти около халката за греблото и го закрепи с двоен моряшки възел. Всичко стана така бързо, че дори не успя да помисли за нищо, осъзна се чак когато връвта се изпъна твърда като стоманена нишка от борда и започна да описва осмици във водата.

Можеше ли да бъде риба?

Силас се замисли и опипа одраната кожа на ръката си. Без да докосва връвта, той преценяваше какво друго можеше да бъде, какво живееше на дъното на едно езеро — и за малко не се преметна през борда. Той потръпна. След това хвана връвта и като опря здраво стъпала о дъното на лодката, я дръпна с две ръце. Лодката се разклати, бълбукайки.

Силас погледна през рамо. Лодката се бе отделила от брега, където беше изтеглен носът й, и сега пътуваше след рибата. Смелият рибар трябваше да избира между това да скочи от лодката, докато все още можеше да я завърже, или да остане на мястото си — естествено, нямаше никакви гребла.

С улов или без улов?

Ако скочеше, рибата щеше да плува до пълно изтощение, за да легне някъде и да умре, без той да получи нещичко, и нямаше възможност да улови друга риба. И той остана в лодката.

Рибата безшумно се насочи към средата на езерото, а тъмнината около Силас ставаше все по-плътна. Мина много време, преди тя да изплува на повърхността на водата съвсем изтощена, и още повече време, докато той успее да я издърпа на борда, без сам да падне във водата. Но такава риба никога не беше виждал или, по-точно казано, опипвал, защото вече не се виждаше нищо. Цялата в израстъци и струпеи по кожата и сигурно много стара, тя лежеше и удряше сърдито с опашка по дъното и само това да бъдеш с нея в една лодка беше опасно. Но Силас знаеше, че трябва да я убие. Забеляза, че устата й е пълна със зъби, и ако успееше да докачи някой от пръстите му, не се знаеше точно каква част от пръста му ще остане за самия него.

Силас измъкна дългия си нож, промъкна се откъм опашката и заопипва главата. Знаеше, че трябва да прободе там. Но докато успее да забие ножа, рибата заби зъбите си в мокрия му крачол и здраво го захапа. Изпаднал в паника, той заби ножа в главата й и направи дълбока рана, но въпреки това рибата удряше с опашка и той трябваше да се освободи от зъбите й с помощта на ножа. Сигурно вече беше мъртва. Той почти отряза главата й и я прикова към дъното, като прокара ножа през хрилете и здраво го заби. Във всеки случай сега тя беше в задната част на лодката.

Силас коленичи отпред и започна да гребе с ръце в ледената вода. Придвижваше се едва-едва, стори му се, че мина цяла вечност, докато стигне брега, въпреки че течението му помагаше. Треперещ от студ, той измъкна с безчувствените си пръсти кукичката от устата на звяра, който сега лежеше съвсем кротко, извади ножа и го пъхна в калъфката. Помъкна рибата през борда и излезе на брега; от ръкавите му капеше вода, ръцете му бяха съвсем безчувствени чак до рамото.

Трябваше да запали огън, и то бързо, иначе ще умре от студ. Зеленикавото вечерно небе обещаваше студена нощ и както бе мокър, нямаше да се оправи без топлина. Силас заопипва слепешката наоколо за клони и неща, годни за горене, и всичко, което намери, натрупа върху пода на навеса. Щеше да запали огъня вътре, покривът ще запази топлината и никой непознат няма да види светлината.

Като сметна, че е събрал достатъчно за един хубав огън, той се опита да го запали, но това му се удаде много трудно, пръстите му все още бяха неподвижни и тромави след дългото стоене във водата и не го слушаха. И когато най-после успя да улови една искра върху купчинката мъх и да я задържи, той бдеше над нея като над най-скъпото съкровище в света. Вътрешността на навеса ясно се открои, осветена от слабата червеникава светлина, и той сякаш отново си възвърна зрението. Едва когато се убеди напълно, че огънят се е разгорял както трябва, Силас се осмели да излезе навън, за да намери и почисти рибата, която бе оставил някъде по пътя между навеса и лодката.

Но там нямаше никаква риба!

Отвори широко вратата и огънят освети една широка ивица, но въпреки това не видя никаква риба. Колкото и внимателно да опипваше земята извън обсега на светлината, той не я намери.

Обхвана го мрачно предчувствие. Какво всъщност беше уловил? Може ли то да се е върнало обратно във водата?

Разочарованието, че остана без храна след всички усилия, беше така силно, че му подейства сковаващо. Силас не знаеше колко дълго бе стоял така с отпуснати ръце в тъмнината, безразличен към вятъра, който го пронизваше до кости, вперил поглед в гладкото мълчаливо езеро. Беше отчаян и измъчван от такъв глад, какъвто не си спомняше да е изпитвал преди.

Тогава съвсем наблизо в тъмното чу шумолене — там някой дъвчеше. С гневен вик той се спусна по посока на звука и се сблъска с Рошавия. С треперещи пръсти се добра до главата му, хвана го с едната ръка за ухото, докато с другата заопипва муцуната му и хвана опашката на рибата. Главата и горната й част вече бяха в устата на животното — сдъвкани.

Без да пуска опашката на рибата и като ругаеше страшно, Силас заудря коня с юмрук по твърдото чело, но това не даде никакъв резултат. Конят само стисна още по-здраво зъби и рибата се раздели на две. Силас стоеше със своя дял в ръка.

Видя, че е останало още много, сигурно рибата е била доста голяма. Отиде да измие опашката и бързо се прибра вътре, забучи я на една пръчка и я сложи над огъня, докато конят дъвчеше и мляскаше в тъмното зад него. Веднага щом погълна и последното парче от рибата, той застана пред отворената врата и започна да души с разширени ноздри печащата се опашка. Силас беше принуден да затвори вратата и да направи над нея дупка, за да излиза пушекът.

След това започна да се храни и продължи да яде, докато се увери напълно, че не е в състояние да погълне нищо повече. През цялото време крантата стоеше отвън и тъжно въздишаше в процепа на вратата.

— Върви да си лягаш, алчно чучело такова! — каза Силас високо, — ти си получи своето!

Рошавия не се помръдна. Примамливият аромат, който излизаше навън с пушека, го държеше като прикован и Силас, въпреки че току-що му се бе скарал, се изправи и подаде на коня отвън парче изгоряла кожа, радостен, че се бе сетил да извади кукичката, преди да хвърли рибата на земята. След това взе одеялото и се настани на пода до огъня. Един хубав нощен сън няма да е излишен, помисли си той.

Но не му беше писано да се наспи добре. Огънят бе загаснал и той се събуди измръзнал, изправи се и сънен сложи още дърва, много дърва, защото искаше да спи чак до сутринта. После си легна и заспа отново, докато конят не го събуди с пронизителното си цвилене отвън.

Силас скочи, обливаше го ослепителна светлина и ужасна топлина. Хижата гореше. Вратата беше в пламъци и той не можеше да излезе. Навън конят изцвили отново и Силас се изправи на крака. С нож в ръка той се втурна към задната стена и започна да муши и да реже плътната стена от плет с преплетена в нея слама, на която се държеше покривът.

Топлината изгаряше гърба му и той режеше ли, режеше, без да постигне нищо — огънят настъпваше все по-близо. Невероятно колко здрава и плътна беше жалката наглед хижа. Отчаян, той се хвърли с все сила върху стената и когато най-после тя поддаде под натиска му, косата и дрехите му горяха.

Без да се замисли и без дори да пусне ножа, Силас заобиколи хижата и се хвърли в черната, отразяваща огъня вода, която със свистене се затвори над него. Сякаш пламна отново. Силас не издържа и се измъкна обратно на брега като мокра котка. Горещината сега беше ужасна, хижата приличаше на огнена палатка, а от мокрите му дрехи излизаше пара като бял пушек. Косата му миришеше лошо, кожата на гърба го смъдеше, но въпреки това той остана колкото може по-близо до огъня, за да се изсуши. И чак тогава дървената постройка се сгромоляса с трясък, отскочи встрани.

Стълб искри се издигна между дърветата и падна отново като огнено покривало над земята. Той гледаше смирено мястото, където преди стоеше хижата. Небето беше червено и сиво от започващия ден.

Щом се развидели, Силас съблече дрехите си, за да види как изглеждат. Ризата беше прогорена на гърба, фланелката също. Флейтата му падна на земята, беше я забравил напълно, улисан в другото, тя е била с него в огъня и в ледената вода на езерото. Вдигна я внимателно и я изпробва с уста.

Високо горе от хълма Рошавия му отговори с дълго изцвилване. Очевидно се беше погрижил за своята безопасност.

Силас си облече фланелката, която беше продрана на раменете. Обърна ризата с копчетата откъм гърба, за да не бъдат дупките на едно и също място. Опипа косата си. От една страна беше останала един пръст коса, изпълнена цялата с обгорели и почернели косми, които се чупеха при допир. От другата страна стигаше до ухото. Така не приличаше на нищо. Той решително извади ножа и изравни косата отвсякъде. Докато правеше това, забеляза, че останалата коса щръкна, облекчена от тежестта. От това се почувства обновен и разведрен.

Хвърли последен поглед към почернялото степано одеяло и се заизкачва към коня. Но Рошавия не го позна; обърнал бялото на очите си, той тромаво отстъпваше назад всеки път, когато Силас направеше крачка към него, и трябваше дълго да го мами с флейтата, докато конят превъзмогне страха си от миризмата на изгоряло, която се излъчваше от него, и се приближи дотолкова, че да може да го хване.

Горе по гребена на планинския хребет продължаваше следата, оставена от черната кобила, и дълго време той язди покрай водата, която от езеро отново бе преминала в ручей. Там, където потокът се вливаше в реката, имаше постройка. И не надлъж край потока, както бе помислил отначало, а напряко, така че водата да протича през каменното корито в средата под мелницата, когато мели, и да се изтича навън, когато не работи.

Силас дълго наблюдава странната къща, след това скри коня в един гъст храсталак близо до брега на потока, където никой не би могъл да го види от пътеката. Приведен, той се промъкна до постройката край водата.

„Воденицата“ — беше казала Глухата.

Това бе тя!