Сесил Бьодкер
Силас и Гудик Куция (13)

Глава XIII
Човекът с прехапаните пръсти

Силас яздеше до Гудик Куция, който препускаше бързо на Рошавия.

— Ще отидем първо долу до реката — каза той.

— Защо? — попита учудено Гудик Куция. — Ти каза, че трябва да бързаме, нали ловецът на видри ти е казал така?

— Първо трябва да върнем Йеф.

Момчето отпред на кобилата трепна и Силас усети как се сви и стана още по-малък.

— Но той не живее тука! — възрази Гудик Куция.

— В една от малките улички край реката живее някой, който познава баща му — каза Силас.

Йеф почти си изкриви врата, за да го погледне.

— От къде знаеш?

— Говорихме за това долу в дупката.

Силас кимна с глава към общината, от която можеха да видят само купола. Вече излизаха извън града.

— За мен? — попита Йеф.

— Да.

— Защо не го каза преди?

— Нямах време, имаше толкова много други неща — каза Силас. — Сетих се за това едва сега. Всички са мислели през цялото време, че си се удавил и че течението те е отвлякло.

— Че съм умрял? — прошепна Йеф. — Майка също?

— Да.

— И татко?

— Да.

— Да, но аз не съм! Не съм се удавил!

— Не, но те откъде могат да знаят това?

— Значи тук също не е мястото, където живея?

В гласа на Йеф се долови загриженост и съмнение, сякаш вече не знаеше дали може да се разчита и на Силас.

— Казаха, че трябва да е някъде горе, там, където реката се влива в морето, малко по-нагоре по брега — каза Силас.

— Сигурно е така — прекъсна го живо Гудик Куция. — Нали първата сутрин сте преплавали реката?

Йеф погледна реката и замълча.

Яздейки по брега, те стигнаха до малките бараки, където живееха най-бедните. Момчетата яздеха бавно, въпреки това жителите ги отбягваха и отговаряха неохотно, когато ги питаха за пътя. Мина доста време, преди да стигнат до къщата, която търсеше Силас.

Когато почукаха на вратата, се появи една червенокоса жена с дете на ръце. Тя също изгледа конете със съмнение, очевидно в тази тясна и малка част от града не бяха свикнали с подобен род превоз. Тя не беше особено очарована от вниманието, което предизвикаха, като спряха пред нейната врата. От едната и от другата страна хората отваряха врати и прозорци, за да могат да следят по-добре онова, което става, и Силас си помисли, че все пак тук живеят много повече хора, отколкото тези, които сега стояха на площада.

— Какво има? — попита червенокосата недружелюбно и със свободната си ръка избута зад полите си няколко малчугана.

Силас я поздрави от мъжа, с който бе седял в затворническата дупка.

— Не го познавам! — отвърна жената и лицето й прие груб израз.

— Той каза, че е брат на мъжа ти — поясни Силас.

— Не знам такова нещо. Сам си е измислил това — каза остро и отблъскващо жената на вратата. Беше ясно, че тя не искаше да се забърква в нищо.

— Така ли? — каза Силас и се замисли.

Хората от бараките се бяха приближили съвсем тихо и прииждаха все повече любопитни.

— Познаваш ли някой, който има момче, което се е удавило? — подхвана Силас предпазливо разговора отново.

— Не — каза жената бързо.

— О, да! — измърмори една малка прегърбена жена. — Познаваш поне един, знам това.

— Не тук наоколо — озъби се червенокосата, ядосана от намесата, — и не отскоро.

Малката жена се усмихна многозначително на себе си.

— Къде е било това? — попита Силас.

— О, някъде нагоре по брега. — Жената вяло посочи към брега от другата страна на реката. — Това беше отдавна.

— Кога?

— Мисля, че беше миналата година. Това не е нещо, за което се пита, след като е минало толкова много време оттогава.

— Напротив! — каза Силас. — Защото той всъщност не се е удавил.

— Какво каза? — измърмори старата жена и сложи ръка зад ухото си. — Не се ли е удавил?

— Ето го тук — каза Силас и посочи Йеф, който все още седеше на кобилата.

Хората се струпаха любопитно и започнаха да задават въпроси, но червенокосата беше все така отблъскваща. И когато Силас накрая направо я запита дали не иска да вземе Йеф при себе си, докато баща му дойде да го вземе, тя прецени за миг предложението. След това категорично отказа.

— Защо? — попита Силас учудено.

— За какво ми е? Аз не го познавам, а и как мога да знам дали изобщо ще дойде някой да го вземе и дали това наистина е той? Освен това вече сме достатъчно много в къщата.

Много от тези, които ги заобикаляха, хвърляха преценяващи погледи към Йеф, който се беше свил пред Силас.

— Ще платиш ли за него? — попита някой.

— Ако имах с какво да платя, с удоволствие — въздъхна Силас и изпрати една приятелска мисъл на портфейла си, който стражарите бяха задържали.

— Може би той може да си отработи с нещо? — каза някой друг.

Йеф се сви съвсем, беше отвратително, когато го гледаха по този начин.

От брега на реката към бараките бавно се приближаваше един мъж.

— Еберхард идва, можете да го попитате него самия — извика някой.

Всички обърнаха глави към идващия, който в отговор измери събралите се с присвити очи. Дебнещият начин, по който се приближаваше, накара всички да млъкнат и настъпилата тишина натегна над присъстващите.

Малко преди да стигне до тях, той пъхна ръце в джобовете и си придаде равнодушен вид.

— Ама че митинг! — каза той. — Къде ще ходите?

— На юг — отвърна Силас.

— Какво ще правите там?

— Те настояват да вземем това дете в къщи — намеси се жена му и посочи обвинително към Йеф.

— Какво, по дяволите, ще правим с него? — попита изненадан мъжът.

— Точно това им казвам и аз! — обади се жената.

Силас обясни набързо как стоят нещата и как са стигнали до тук. Еберхард пристъпи до кобилата и погледна Йеф.

— Виждала ли си го друг път? — обърна се той към червенокосата.

Тя поклати кисело глава.

Отзад Рошавия протегна муцуната си към Еберхард и живо го подуши. Мъжът подскочи уплашен, което нямаше нищо общо с това, което ставаше, и наоколо избухна подигравателен смях.

— Нима те е страх от такава кранта? — извика някой.

Силас и Гудик Куция се спогледаха крадешком.

— Мислиш, че искаше да те целуне по врата ли? — изсмя се друг подигравателно.

Еберхард изгледа накриво коня и не отговори. Имаше нещо неестествено комично в начина, по който той го избягваше, и за да го прикрие, той започна да се разправя с червенокосата дали има сметка да задържат момчето, или не.

Жената държеше на своето. При никакво условие не искаше повече деца в къщата си, имаше достатъчно свои собствени. Мъжът, напротив, смяташе, че едно повече или по-малко не променя нищо, когато вече имат толкова много. Бащата, разбира се, ще плати за него, щом го получи. И при това скъпо!

— Или може би можеш да го закараш у тях — предложи Силас.

— Тогава вие сами можете да го заведете, аз не искам да се занимавам с това — обади се червенокосата.

— Глупости! — каза Еберхард. — Слез долу, момче, дай да видим колко си голям!

Той протегна ръце, за да помогне на Йеф, но вместо това хвана светкавично Силас за крака и се опита да го смъкне, докато призоваваше околните да се притекат на помощ.

— Пипнах ли те сега? — извика той на Силас. — Мислиш, че не те познах ли? Но този път няма да се измъкнеш!

Силас се наведе и се опита да се освободи от ръцете му. Пръстите на едната му ръка изглеждаха сякаш неотдавна са били пречупени.

Ледена вълна премина през Силас при вида на това. Сега той знаеше кой е Еберхард, както и това, че успееше ли мъжът да го смъкне на земята, с него е свършено. Дръпна назад коня, така че той се изправи на задните си крака и размаха копита. Йеф извика ужасен.

За миг между бараките настъпи паника. Жени и деца се мотаеха като някакъв нов вид кокошки, а червенокосата се хвана уплашено за устата, докато малкото мъже се приготвиха да се притекат на помощ на Еберхард. Еберхард се нахвърли върху коня с един дълъг рибарски нож. Ако не може да свали Силас по друг начин, може да убие коня под него.

Веднага щом Гудик Куция разбра какво става, първата му мисъл беше да събори с коня мъжа. Просто да накара Рошавия да го бутне. И той пусна юздите и го зарита подканващо отстрани.

Но Рошавия не беше настроен да убива, на него му миришеше на риба, а рибата беше неговото любимо ястие. Вместо да смачка Еберхард, той възхитено го подуши отзад по врата.

Еберхард нададе вик и се обърна, като изостави кобилата, която риташе с копита, и пренесе намерението си да убива върху другия по-малък кон.

Той замахна към него с ножа.

Гудик Куция дръпна коня настрана с цялата си тежест и наместо ножа да се забие дълбоко в гърдите на животното, Еберхард успя само да го рани от едната страна на врата.

Конят се поколеба една секунда, сякаш за да му стане ясно, че този човек е злонамерен и че му е причинил болка. Силас видя как изразът на очите му се промени, когато кръвта закапа надолу по гривата му.

След това той изсумтя. Не с възторг, както когато подуши миризмата на риба, това беше едно изпълнено с омраза изхъркване. И с очи вперени в Еберхард, той пристъпи напред.

Еберхард погледна ужасен крантата, сякаш беше видял привидение, никога не беше чувал за кон, който да се държи така. Той отстъпи назад, вдигнал ножа пред себе си, за да се предпази.

Изведнъж се обърна и се опита да се вмъкне вътре през вратата.

Но конят беше по-бърз, той го захапа за рамото така, че ножът издрънча далеко по неравния чакъл между бараките.

Еберхард извика.

В отговор червенокосата също извика от вратата. Настъпи суматоха, хората се разбягаха като кокошки по домовете си. Рошавия не се задоволи само да ухапе, той дъвчеше. И когато го пусна, Еберхард лежеше припаднал на земята.

— Странно, че не е поумнял — прошепна Силас.

— Този път почти ни беше хванал — отговори Гудик Куция и си спомни, че Еберхард бе един от четиримата, които се опитаха да ги задържат в двора на Глухата.

Без да кажат нищо повече, те обърнаха конете си и препуснаха на юг.

Изведнъж Гудик Куция забеляза, че Йеф плаче. Не високо, така, че да се чуе, но той видя как вятърът притиска сълзите в косите му над слепоочията.

— Какво има? — попита той.

— Нищо — захлипа Йеф и се опита да се държи смело, като се направи, че няма нищо.

— Мислиш, че сега няма да се върнеш в къщи, така ли?

Йеф кимна и прехапа устни, за да не заплаче на висок глас.

— Но ти ще се върнеш! — увери го Силас. — Първо трябва да излезем от този град, а след това ще преплуваме реката.

— Аз… аз не мога да плувам — изхълца Йеф.

— Нищо, черната ще плува с теб.

— А ако се удави?

В гласа на Йеф имаше ужас, сякаш чувстваше как смъртта, която така дълго е била свързана с името и личността му, приближава.

— Няма да се удавиш! — увери го Силас. — Трябва само да се държиш здраво за гривата.

— А вие?

— Ще видиш.

Когато по-късно намериха удобно място, не много широко и където течението не беше много силно, Силас и Гудик Куция вкараха конете в реката. Животните не обърнаха внимание на това, те се страхуваха само от водовъртеж, а момчетата трябваше да слязат и да ги водят с ръка, докато можеха да стигат дъното. Но веднага щом конете започнаха да плуват, те се устремиха напред, без да обръщат внимание на това, което ставаше зад тях. Йеф седеше на кобилата и здраво се притискаше о гривата й, както му бяха казали, докато водата бълбукаше в краката му, а другите двама плуваха или се оставяха да ги влачат животните. Докато се държаха на повърхността на водата, не бяха изложени на опасността да бъдат засегнати от копитата на конете.

Наистина, когато излязоха на сухо, кобилата така се отърси, че Йеф щеше да падне от нея, но сега той се смееше. Облекчението, че не се е удавил, беше толкова голямо, че нищо друго нямаше значение.

И те потеглиха отново.

Нито Силас, нито Гудик Куция имаха желание да палят огън, за да изсушат дрехите си. Не биваше да забравят, че от града можеха да се опитат да ги преследват, така че се задоволиха само да съблекат дрехите си и да ги изстискат хубаво, след което отново ги облякоха.

От друга страна, не беше сигурно, че самият Еберхард желае да се раздухва случилото се. На самия него не му беше съвсем чиста работата и щеше да му излезе скъпо, ако трябваше да обяснява отношението си към суровото сребро, изчезнало от мината. Очевидно той беше един от тези, които под прикритието на занаята си можеше да пренася опасната стока през морето.

Когато отново стигнаха до брега, Йеф започна малко по малко да се ориентира. Не че знаеше с точност къде се намираха и колко още им остава, но си спомняше, че е бил тук и преди.

Дълго време той седеше напрегнат пред Силас и се взираше напред, докато конете се движеха по тежкия пясък.

— Там! — извика той изведнъж, когато се изкачиха върху редица дюни и можеха да видят брега далеко напред.

Той посочи с треперещ пръст скупчените къщи пред тях.

— Там е! — ликуваше той.

Те се приближиха и Йеф посочи една къща.

— Слез долу и иди да видиш дали наистина е така! — каза Силас и спря коня на едно пясъчно възвишение.

Йеф се спусна върху изсъхналите водорасли и побягна. Спъна се веднъж и се претърколи в пясъка, изправи се отново на крака и продължи да бяга. Без да спира, тичешком се втурна през вратата в къщата така, че трясъкът се чу чак при двамата ездачи.

Така измина много време, без нищо да се случи.

— Къде мислиш, че изчезна? — попита Гудик Куция загрижено.

— Разказва — каза Силас.

— Ами ако е сгрешил?

— Той трябва първо да обясни защо въпреки всичко не е умрял.

— А ако не може да го познае?

— Да, но тя го е познала, виж!

Една жена излезе пред вратата заедно с Йеф, който сочеше и им махаше да дойдат при него.

Силас и Гудик Куция му махнаха също. След това обърнаха конете и продължиха на юг.