Сесил Бьодкер
Силас и Гудик Куция (6)

Глава VI
Селянинът с голямата брадва

Късно една вечер те спряха до малък чифлик, който бе разположен малко настрана. Никъде не светеше и Силас и Гудик Куция не биха се осмелили да събудят някого с пристигането си, само за да поискат разрешение да пренощуват в конюшнята, а и сигурно щяха да им откажат. Никой не обича да го будят за такава дреболия.

Но тъй като наоколо никъде не се виждаше светлина, те решиха да останат и сами да намерят място за нощуване.

Зад торището растяха няколко храста и две дървета, тук те завързаха конете, за да не се виждат така добре, както ако ги оставеха свободни. След това трите момчета се промъкнаха внимателно през двора покрай стената на конюшнята и Силас открехна вратата на обора. Едно чудесно и леко, така добре познато изпарение ги лъхна отсреща и едва сега разбраха каква голяма нужда от сън имат.

— Не затваряйте с резето — предупреди Силас, — то вдига шум, а ние ще потеглим рано сутринта, без никой да ни усети.

Йеф, който влезе последен, направи както му казаха и само притвори вратата. Слаб мирис на цвекло се смеси със сладникавия мирис на кравите; на Гудик Куция му се искаше да намерят макар и една здрава глава цвекло, неизгнила от студа, но не беше лесно по това време на годината. Постояха малко до вратата, за да привикнат очите им с тъмнината и за да не уплашат кравите, ако вдигнат шум. Въпреки това животните веднага усетиха, че са дошли непознати, и се раздвижиха неспокойно.

— Тук няма празна ясла — промълви Силас приглушено, — времената трябва да са добри за собственика на фермата, толкова е пълно тук.

— Сигурно на тавана има много място — преценяваше Гудик Куция и се огледа за отвор, през който да се качат горе.

— Ей там има стълба — прошепна Йеф радостен, че може да бъде полезен. — От другата страна на кравите — добави той и посочи прохода между кравите.

Стълбата беше много тясна, скована от тънки летви, но без съмнение водеше към тавана. Едно след друго момчетата си проправиха път покрай стоящи или легнали крави, които протягаха големите си рогати глави през решетката, като пускаха слюнки и душеха стъпалата им, когато минаваха покрай тях. Проходът не беше голям и Йеф се притискаше уплашено към стената; той хвана здраво ръката на Гудик Куция, когато мина покрай една крава с особено големи рога.

— Няма да ти направят нищо — успокои го Гудик Куция, — те са само любопитни.

Йеф едва сдържа вика си, когато един мокър и грапав език го близна по коляното.

— Шт!

Силас беше вече на стълбата, проврял глава през отвора.

— Тук е тъмно като в корема на кит — каза той.

— Какво от това, нали Юнас е с нас — промълви Гудик Куция.

— Ще трябва да се движим пипнешком — дойде в отговор.

И Силас изчезна през отвора, като лазеше на четири крака.

— Стъпвайте леко — каза той, — ще си заклещите краката.

Горе на тавана не беше така завет, както в обора, и те постлаха едното одеяло върху сламата, така че и тримата да легнат на него, покриха се с другото и сложиха дебел слой сено отгоре. Така лежаха добре. И бързо заспаха под спокойното шумолене на преживящите крави долу в обора, само от време на време някоя крава удряше рогата си в дървената стена или поклащаше яслата.

През нощта ужасен шум ги извади от сладкия им сън. Кравите мучаха и така удряха в дървената стена, че цялата постройка се клатеше — неспокоен тропот на много крави, блъскане и обръщане на големи тела, които се въртят възбудено. Известно време момчетата седяха съвсем тихо и слушаха. После Силас изпълзя по корем до края на отвора и погледна долу. Беше започнала да прониква дрезгава синкава светлина и той можа да види, че само една от кравите се е отвързала и се движи бързо нагоре-надолу зад другите, които се дърпаха и също се мъчеха да се отвържат.

В сеното момчетата бяха затаили дъх и чакаха обяснение. Беше невъзможно да разберат какво се е случило.

Силас, който все още висеше надолу с главата, здравата изруга. Това ги изненада.

— Конят е — каза им той.

После се смъкна долу, като стъпи върху рамката на един прозорец и края на една ясла, защото кравите бяха съборили стълбата с рогата си, които размахваха напред и назад, изпаднали в ужас. Цялата постройка гърмеше и кипеше от дрънкането на синджирите на кравите.

Йеф и Гудик Куция допълзяха също и надникнаха долу. Рошавия се разхождаше зад кравите и опитваше зъбите си във всичко, което можеше да докачи. Дръжката на греблото за цвекло беше станала на трески и сега той се бе заловил с опашките на кравите.

Такава дълга редица от опашки може да бъде окачена само за да се дърпат, а още по-весело беше, че собственикът на опашката всеки път надаваше рев и удряше с трясък челото си в стълба.

Изглежда, Рошавия добре се забавляваше.

Силас се приближи, като ругаеше и се караше, но в същност му беше трудно да остане сериозен, защото конят обърна глава, погледна го през бретона си и изцвили. Едно силно, продължително изцвилване, което започваше дълбоко в корема, за да излезе накрая през зъбите му. Силас бързо отиде при коня.

— Проклетник такъв! — скара му се той и го хвана за бретона. — Така можеш да им счупиш опашките! — продължи той. — Какво ще каже собственикът?

Рошавия разклати глава, за да се освободи от хватката му.

— Ти си най-нахалната кранта в конска кожа! — продължи Силас и хвана скъсаните краища на юздата. — Щеше да е по-добре да се беше родил с три крака, щяха да са ти достатъчно! Виж какво си направил! Конска работа!

Той с упрек размахваше краищата на юздата под носа му. Те се бяха влачили насам-натам по пода на обора и бяха изцапани с кравешки тор.

— Първо я прегризваш, като че ли си куче, а не кон, след което идваш да тормозиш порядъчните граждани! Уличник такъв, засрами се!

Силас замълча и завърза краищата на юздата, а конят извърна глава към него, като че ли за да отгатне настроението му.

Точно под носа му висеше една кравешка опашка, мамеща като шнур на звънец пред някоя врата. И докато Силас разбере какво е намислил, конят дръпна шнурчето и го пусна отново. Мученето на кравата прозвуча като звънец на пожарна, а конят отново извърна глава, като гледаше хитро Силас през бретона си.

Силас въздъхна безпомощно.

— Свалете ми одеялото — каза Силас, — трябва да изчезваме, вече се зазорява.

Гудик Куция слезе по същия начин като Силас и изправи стълбата за Йеф, а Силас поведе Рошавия към вратата, като го държеше здраво за гривата. Сега вратата на обора беше почти отворена, не е работа на коня да затваря врати след себе си.

Отвън стоеше селянинът с голяма брадва в ръката си и препречваше пътя.

Силас спря рязко и бутна Рошавия обратно в обора. Такова оръжие можеше като нищо да смачка челото и на най-якия работен кон.

— Проклети крадци! — извика селянинът и заподскача с дървените си обувки, много големи и съвсем нови в сравнение с вехтите му и скъсани дрехи. — Ще ми крадеш кравите, а!

— Не — каза Силас вътре от обора. Нито той, нито някой от другите бяха мислили да откраднат нещо.

— Излез навън! — извика селянинът пронизително. — Ще ти дам да се разбереш!

Силас се дръпна смутено назад.

— Пусни кравата и излез вън! — каза селянинът.

— Това не е крава, това е кон — обясни Силас.

— Ти самият си кон! Мислиш, че не знам какво имам в обора си ли?

Мъжът отвън приклякаше и се изправяше на своите криви крака и размахваше брадвата, сякаш щеше да сече голямо дърво. Краката на Силас се подкосиха, като видя това. Сякаш селянинът беше решил да му отреже стъпалата.

— Мислиш, че не знам кой си ли? — продължи да вика мъжът и заби погледа си в тъмнината на обора. — Мислиш, че съм забравил, че миналата седмица ми открадна две телета? Но този път те пипнах, това е краят! Излез вън!

Въпреки малкия си ръст, той размахваше страшното си оръжие със сръчността на дългогодишен дървар и Силас разумно се държеше зад рамката на вратата.

— Пусни кравата ми! — каза мъжът.

От някаква врата, която Силас не можеше да види, излезе слаба и объркана жена само по риза, а малко след това се показа един дългун, който наистина имаше вид на тяхно законно поколение. Жената страхливо загърна ризата около врата си при вида на мъжа с брадвата и не се осмели да се приближи да види какво става. Синът отвори сънено очи и прокара разперените си пръсти през косата, която падаше на всички страни като жълта папрат. Той беше много по-висок от бащата и много по-неловък. На Силас му се стори, че е муден и тромав и че не му е сърдит.

Селянинът нареди на сина си да влезе вътре и да вземе кравата от Силас. Синът мудно се приближи и се наведе, колкото да може да погледне през рамката на вратата. Силас се дръпна назад заедно с коня.

— Каква крава? — попита синът както се беше навел.

— Тази, която държи, глупако! — избухна бащата и пак заподскача с дървените си обувки. — Тази, която иска да открадне, разбира се!

— Това не е крава, това е кон! — каза синът.

Селянинът изгледа многозначително сина си. После внимателно се приближи с кривите си крака, колкото да надникне вътре в мрака, който все повече избледняваше със започващия ден. Той предпазливо държеше брадвата пред лицето си с острието между очите и то стърчеше като голям остър нос от челото чак до брадата. С него шега нямаше.

Силас бутна Рошавия напред, за да може селянинът наистина да види, че това е кон, а не крава, както твърдеше. И не се съмняваше, че селянинът забеляза грешката си, лицето му зад брадвата придоби съвсем друг израз. Мина известно време, преди той да каже нещо, и Силас се изпълни с мрачно предчувствие, че крои нещо. И беше прав.

За трети път селянинът каза на сина си да влезе вътре и да вземе кравата от крадеца.

Но сега Силас протестира възмутено.

— Иначе няма да излезеш жив оттук! — каза селянинът решително и размаха брадвата.

Силас разбра, че мъжът имаше намерение да спечели безплатно един кон. Той искаше просто да го задържи. Вътре зад него Гудик Куция изръмжа. А конят стоеше целият напрегнат, като не откъсваше поглед от брадвата. Силас се усмихна на себе си, знаеше добре какво му се иска.

— Пускай! — заповяда строго селянинът.

Нямаше съмнение какво е намислил. Синът щеше да улови коня, а бащата да изпъди набедения крадец на добитък от двора си.

Силас изпълни желанието му и пусна коня.

Синът пристъпи да хване Рошавия. Но нито бащата, нито синът можеха да предположат какво животно стои пред тях. Чудовището застана точно пред блестящата, излъскана от употреба дръжка на брадвата и не позволи на някакъв си син с протегнати ръце да го спре. Вместо това той здравата го настъпи по пръстите на краката, като стремително се спусна към селянина.

Зад него Силас спокойно излезе на двора, където синът, хванал с ръка единия си крак, подскачаше в кръг. Гудик Куция и Йеф също излязоха на светло. Селянинът несъзнателно направи крачка назад, като видя да се приближават към него оголените жълти зъби на коня. Но тъй като вече гледаше на коня като на своя собственост, и през ум не му минаваше да го цапардоса по челото с брадвата, а вместо това започна да се отбранява с лакът.

За своя голяма изненада той разбра, че конят не се стреми към него, а към бляскавата дръжка на брадвата, която захапа със зъби; селянинът бързо скри брадвата зад гърба си.

Силас пъхна ръце в джобовете си, като се наслаждаваше на гледката; наистина беше забавно да се гледа как танцуват един до друг — селянинът, през цялото време с брадвата зад гърба си, и Рошавия, който го държеше за ръкава, за да го накара да покаже отново красивата дръжка.

Но селянинът не беше склонен да си даде сечивото, не можеше току-така да пожертва една брадва. Силас погледна дръжката й, почерняла от ръцете, боравили с нея, и си помисли, че тя сигурно е служила и на бащата, и на дядото на селянина.

— Твоите крави винаги ли правят така? — изсмя се Силас.

Селянинът изръмжа като куче.

— Мисля, че кравата е гладна — продължи Силас. — Сигурно й даваш малко храна?

Селянинът го изгледа накриво. Ясно беше, че не можеше да се оправи дълго време сам.

— Ела ми помогни, глупако! — извика той на сина си, който приближи, куцукайки.

— Хвани го! — каза бащата.

Синът послушно обви ръце около врата на Рошавия и увисна на него, готов да направи всичко за своя преследван баща. Но се оказа, че с коня човек наистина трудно може да се справи. С няколко резки движения на главата той се опита да се освободи и разклати така здраво сина, че без звук синът се свлече на земята.

Силас спокойно се облегна на стената.

— Никога досега не съм виждал такава крава, ще я доите ли, или какво?

Но селянинът не слушаше повече. Синът лежеше далеко на земята, напълно безполезен, и упоритият кон вече бдеше над него, за да получи дръжката на брадвата. Малкият сух селянин се предаде и като изхлузи внезапно дървените си обувки, побягна към вратата на къщата при жена си, която от известно време се беше отстранила от сцената.

Рошавия се носеше по петите му, но селянинът с трясък хлопна вратата под носа му, конят въздъхна разочаровано и подуши процепа на вратата, през която селянинът беше изчезнал.

— Никаква пържола от брадва — обади се Силас от стената.

Конят извърна глава, погледна го и едновременно забеляза изоставените дървени обувки на селянина. Дългунът, който лежеше в безсъзнание до тях, му беше напълно безразличен, но такава голяма нова дървена обувка не беше за пренебрегване — и на всичко отгоре гарнирана със слама.

Рошавия завря носа си в една от тях и я помириса. След това я взе със зъби и отиде при Силас.

Гудик Куция поиска да му вземе дървената обувка, но Силас смяташе, че конят трябва да я задържи. Съвсем не беше много в сравнение с онова, от което в същност ги бе спасил.

На прозореца се показаха ужасените лица на жената и мъжа и Силас си помисли, че те сигурно се страхуват да не стане нещо лошо със сина им. Но за какво им беше това? Те не бяха насилници, не бяха дори крадци, само бяха пренощували на тавана. Те навиха одеялата си, заобиколиха конюшнята и чак тука забелязаха, че черната кобила е изчезнала.

Един миг стояха съвсем неподвижно и не вярваха на очите си. На едно дърво висеше краят на юздата, която Рошавия беше прехапал, на другото нямаше нищо.

— Значи това е дошъл да ни каже нощес — каза Гудик Куция.

— Рошавия?

Гудик Куция кимна.

— Но тогава сигурно е било много късно.

— Мислиш ли, че селянинът я е преместил, преди да дойде в обора с брадвата? — попита Силас.

Йеф забеляза нещо на земята.

— Вижте тук! — извика той.

Другите не разбраха веднага какво иска да каже, там беше само влажната рохкава земя на бунището.

— Ботушите! — извика Йеф.

Силас въздъхна. Какво можеха да помогнат следите от ботуши? Но Йеф не можеше да се спре, той взе да търси наоколо в храсталака с лице, обърнато към земята, и спря далеко, където храстите бяха много по-гъсти. След това нададе победоносен вик.

— Тук е количката! — извика той.

— Чия количка?

— Количката на Врания кон. — Йеф се показа съкрушен, сякаш се беше сетил нещо. Той погледна тъжно Рошавия, който стоеше и дъвчеше дървената обувка и доволен изплюваше тресчиците на земята. Врания кон беше най-властният и най-опасен човек, когото познаваше.

— Трябва да я последваме! — каза Силас.

Изведнъж Йеф започна тихо да плаче.

— Какво има сега? — попита Силас, — няма нужда да почваш да плачеш само като й видиш количката. Тя е далеко.

— Аз не заради това… — хълцаше Йеф.

— За какво тогава?

— Не искам да остана тук, щом има такава брадва.

— Да останеш тук? — Силас и Гудик Куция се обърнаха към него изненадани.

— Кой е казал, че ще останеш тук?

— Да, но като имате само един кон… на един кон могат да седнат само двама души.

— На него ще седи само един и това е той — каза Гудик Куция и посочи Силас.

Йеф зина. Сълзите бяха оставили следи от полепналия по лицето му прах от тавана.

— Защо?

— Защото той трябва да бърза — каза Гудик Куция.

Силас беше вече на пътя, за да търси следи от кобилата и да определи посоката. Гудик Куция завърза едното одеяло на коня и даде на Йеф да държи другото. След това се наведе над остатъците от обувката на селянина, извади железните скоби и като събра грижливо конците, пъхна ги в джоба.

— Какво ще правиш с тях? — попита Йеф.

— Не знам.

— Защо ги взимаш тогава?

— Винаги може да стане нужда да се зашие нещо. — Гудик Куция изведе коня на пътя, където Силас беше привършил разследванията си.

Двете големи момчета се погледнаха.

— Ние ще се оправим — каза Гудик Куция, като видя, че другият се замисли. — Ще питаме за пътя. Ти трябва да тръгваш.

Силас се колебаеше. Това, което беше започнало така случайно на полето, където Гудик Куция пасеше селските крави, постепенно се бе превърнало в приятелство. Досега никой не беше мислил за това, нали бяха заедно през цялото време, но сега, когато се налагаше да се разделят, изведнъж го почувстваха. Ала Гудик Куция имаше право. Ако искаше да си върне коня, трябваше да тръгне бързо по следите.

Мълчаливо и решително той препусна по следите, без да знае къде ще го отведат.