Сесил Бьодкер
Силас и Гудик Куция (1)

Глава I
Градът край морето

Останалата част от лятото Силас и Гудик Куция пътуваха из страната, яздеха с конете си от град на град, от едно място на друго, нагоре по обрасли с мъх хълмове, надолу към дълги тревисти долини с разпръснати от двете страни къщи, навътре в горите и през широки пусти области. През цялото време по течението на реката, все по-далеко и по-далеко от родното село на Гудик Куция.

Това беше голяма страна.

Те яздеха по течението на реката, но не се доближаваха до нея. Пътищата криволичеха навътре между населените места и много рядко двамата стигаха до брега, откъдето се виждаше водата. Пътуването през такива големи местности отнемаше много време.

Но Силас беше щастлив. Никога не се бе чувствал така добре както сега. През цялото си детство беше следвал майка си и гълтача на саби Филип и беше свикнал с такъв странстващ живот; никога не бяха живели дълго време на едно място и затова не виждаше нищо странно в начина на живот, който водеха сега с Гудик Куция. Напротив. Нямаше нищо по-хубаво от това да пътуваш на собствен кон, без някой да решава вместо тебе. Силас се радваше на своето щастие. Не само че бе спечелил сам коня, но когато селяните му го взеха, той си го възвърна отново — а и Гудик Куция бе с него. Това беше най-хубавото.

Щом стигнеха до някое населено място, където щяха да пренощуват, Силас започваше да свири на флейтата си и да прави акробатически номера, както бе правил, когато пътуваше с Филип. По този начин той печелеше пари за храна и място за спане. Това беше толкова просто и толкова изгодно, че не смяташе за необходимо да върши нещо друго: та хората толкова рядко виждаха истински жонгльори! Силас забеляза със скрита радост, че с номерата си може да опразни цяло село.

С Гудик Куция беше по-различно, той никога не се беше отдалечавал от селото си за дълго време и затова беше в съвсем друго разположение на духа. Гудик Куция не можеше да не бъде загрижен.

Естествено, в началото той смяташе, че водят неповторим и чудесен живот, а и не беше длъжен да пасе глупавите животни на селото, а можеше да язди, където пожелае заедно със Силас. Но постепенно дните и седмиците минаваха, наближаваше краят на годината, а Силас дори и не мислеше да се връща в селото и Гудик се затъжи за родния си дом. Едновременно с това той изпитваше угризения на съвестта, защото бе заминал, без да знае какво е станало с майка му и сестричките му. През цялото време си мислеше, че ловецът на видри Арон сигурно се е погрижил за тях, но ако не е така — ако е пострадал от Бартолин? Във всеки случай двамата не бяха приятели, а майка му изобщо не се интересуваше от Бартолин.

Тя сигурно също се безпокоеше за него. Напуснали бяха селото така внезапно, че не остана време за обяснения. А и селяните така се бяха ядосали, че Силас ги бе измамил с коня, та трябваше да изчезнат колкото може по-бързо.

Цялото лято Гудик Куция таеше мислите си, но колкото повече наближаваше краят на годината, толкова повече те го измъчваха и на края беше принуден да поговори за това със Силас. Болният крак го измъчваше. Бяха лошо облечени и студеният пронизващ вятър му причиняваше болка. Дори да не можеха да се върнат в селото, поне да се подслоняха някъде.

Силас смяташе, че това е възможно. Могат да живеят някъде под наем, казваше той, но в някой истински град, където човек има възможност да изкара цяла зима. Той знаеше къде има такъв град. Само трябваше да излязат там, където реката се влива в морето, а това място не беше толкова далеко.

Гудик Куция кимна мълчаливо и уви голяма стиска слама около болния си крак. Щом не можеше да се прибере в къщи, няколко мили повече или по-малко нямаха никакво значение. С изключение на това, че му беше студено. Но и на двамата им беше студено, нямаха зимни дрехи и за да смекчат най-големия студ, те напъхаха толкова слама в ризите и панталоните си, че заприличаха на плашила.

Силас каза, че трябва да си купят нови дрехи, щом стигнат до града.

Гудик Куция кимна мълчаливо, без да противоречи — но той знаеше, че дрехите струват скъпо.

Всъщност Силас беше този, който знаеше как да се оправят. Вярно — не е бил преди в този град, но е минавал през други големи градове заедно с Филип. В началото най-важното е да се привлече вниманието.

Човек не може да отиде да живее под наем, ако няма пари, бе казал той.

И когато стигнаха покрайнините на града, Силас извади флейтата си, изправи се на гърба на голямата кобила и, свирейки, премина по улиците, докато стигна до пазара. Щастлив и весел той се носеше върху своя красив кон, който пристъпваше с лека танцова стъпка под звуците на флейтата.

Гудик Куция го следваше срамежливо по петите. Нито той, нито късокракият рошав кон имаха талант за такъв вид представление. Той се огледа наоколо със зяпнала уста, никога преди не беше попадал в такъв град. В сравнение с това, което бе виждал, той беше заплашително голям и претъпкан с хора. И от страх да не се загуби по безбройните улици, той се приближи съвсем до големия кон. Беше му ясно колко странно изглеждаха двамата със Силас с дрехите си, издути от слама, която стърчеше оттук и оттам. Но това не тревожеше Силас. Напротив. Колкото по-зле изглеждаха, толкова по-лесно щяха да привлекат вниманието на хората и да събудят любопитството им.

Въпреки че рошавият кон се беше оказал напълно неподатлив на обучение, музиката все пак му влияеше. Той просто обичаше флейтата повече от всичко на света и би направил всичко, само и само да се добере до нея. През цялото време Гудик Куция беше принуден да държи здраво юздите, за да му попречи да се втурне към Силас с уста, отворена от нетърпение, и да захапе бляскавото парче дърво и да го погълне.

Той беше наистина забележителна кранта, която изобщо не приличаше на другите коне. Имаше си свой собствен начин да привлича вниманието — и невинаги за добро. Освен слабостта към бляскави, красиви резбовани предмети, той беше развил у себе си изключителна любов към отворени врати и прозорци и не един път Гудик Куция се принуждаваше да го избутва от къщите на непознати хора, докато ядосаното семейство размахваше след него и след коня различни домакински пособия.

Случваше се също Рошавия да успее между другото да напъха дългата си нахална глава през някой отворен прозорец на улицата. В най-добрия случай някоя миролюбива женица подскачаше до небето, уплашена до смърт, а в най-лошия случай той поглъщаше нейните подправки за супа или хляба, оставен да изстине. Тази кранта винаги успяваше да им докара до главата някоя беля, но въпреки всичко не биха искали да се лишат от коня.

Гудик Куция стискаше с всичка сила юздата, докато Силас направляваше черния кон към пазара. Трябваше да внимават да не направят някоя беля, защото щяха да останат тук, а в такъв голям град имаше и пазачи, и стражари.

Когато хората започнаха да се събират, Силас извади сламата от дрехите си и я събра на купчина върху паветата, за да може по-лесно да се движи. Откъм морето духаше суров вятър, изпълнен с непознат мирис, който накара Гудик Куция и Рошавия да проточат вратове и да го подушат. Миришеше на солена вода, на изхвърлени водорасли и умряла риба. Рошавия искаше да се запъти веднага към морето, мирисът го мамеше, но Гудик Куция твърдо го държеше настрана от зрителите. Не смееше да изпусне Силас от очи.

А в средата на кръга Силас изнасяше своята програма. Гудик Куция се опита да прецени въздействието й върху хората. Изглежда, че те се забавляваха, във всеки случай пляскаха бурно и Силас много пъти събираше монети по неравните павета. Гудик Куция не виждаше много от това, което ставаше в средата на кръга, но изведнъж забеляза една висока, кокалеста жена, която се повдигаше на пръсти, за да вижда през другите, като през цялото време здраво държеше едно малко момче. Нейните жълти кокалести пръсти се бяха затворили като клещи около едната му ръка и очевидно това му причиняваше болка. Беше ясно също, че момчето не смее да протестира. То не беше по-голямо от малкото братче на Гудик Куция и висеше на ръката й като парцалена кукла.

Гудик Куция я погледна. Защо не остави момчето само — или да го повдигне така, че то също да вижда? Та то стоеше долу зад гърбовете на всички.

„Ама че противна жена“, мислеше си Гудик Куция, като я гледаше втренчено. Колкото повече я гледаше, толкова по-странна му се струваше тя. На главата си имаше голяма мъжка шапка с широка периферия, изпод която стърчаха сиви кичури коса. Тази коса във всеки случай не беше ресана нито днес, нито вчера. Нейното продълговато слабо лице можеше спокойно да подхожда на мъж, смяташе Гудик Куция, гънките на измачканата й пола стигаха до чифт износени войнишки ботуши, а отгоре се беше загърнала с нещо подобно на наметало. Странна фигура.

Момчето не изглеждаше на повече от осем-девет години, малко тънкокрако същество с големи уплашени очи и посинели от студа бузи. Жената, която го държеше за ръката, беше голяма като копа сено в сравнение с него.

Гудик Куция гледа така дълго и настоятелно странната двойка, че най-накрая жената го забеляза. С рязко движение на главата тя обърна към Гудик носа си, приличащ на орлов клюн, и впи в него черните си като два въглена очи. Ясно, човек не бива да се шегува с нея.

— Какво си зяпнал такъв? — попита тя.

— То не вижда нищо — каза Гудик Куция и посочи момчето. — Може да дойде да седне тук при мен.

Гудик Куция подкара коня към жената.

— Няма нужда — отговори тя кратко и отблъскващо.

Рошавия наведе глава и я подуши, забравил напълно, че искаше да отиде до морето.

— Да, но като не вижда нищо… — опита отново Гудик Куция. Беше му мъчно за момчето, което висеше така, сякаш жената имаше намерение да го умори.

— Какво те засяга това? — озъби се тя.

Рошавия я подуши въодушевено по ботушите и опита зъбите си в глезена й.

— Махай се оттук, дявол такъв! — извика жената и стовари юмрука си върху челото на коня.

Той отправи през дрипите й поглед, изпълнен с блаженство, но тя се обърна кръгом на своите разкривени войнишки ботуши и повлече момчето, което беше принудено да я следва почти заднишком.

Гудик Куция седеше все още загледан след тях, когато Силас дойде и попита какво се е замечтал така. Гудик Куция веднага се съвзе, а Силас победоносно дрънкаше с монетите в джоба си; денят беше добър и той вече бе взел адреса на една стара глуха жена, която, както казваха, давала стаи под наем, а имала и барака в двора.

— На Фискергаде — осведоми го Силас.

Никой от тях не знаеше къде се намира Фискергаде, но било някъде близо до морето.

Изведнъж Гудик Куция хвана Силас за ръката.

— Виж там!

Силас се огледа учудено.

— Какво да видя?

— Тези там.

— Тази с точиларската количка ли?

— И момчето с нея — каза Гудик Куция развълнувано. — Не виждаш ли, че тя го е впрегнала?

Силас се намръщи.

— Успокой се, има много деца, които трябва да работят нещо. Нали и ти самият работеше?

— Да, но тя… — Гудик Куция продължи да гледа впрегнатото в тежката зелена количка момче. Нещо в примиреността на момчето караше всичко да изглежда нередно.

— Сигурно му е баба — каза Силас. — Тя има право на това.

— Как се казваш? — попита Гудик Куция, когато минаваха яздейки покрай тях.

Момчето се стресна и погледна уплашено назад към точиларката с широкополата шапка.

— Казвам се Юнас, а това е баба ми — изчурулика то.

— Ето, видя ли? — каза Силас.

Слабото лице под голямата шапка се усмихна язвително.

Гудик Куция премълча това, което мислеше, и когато след малко стигнаха до къщата на Фискергаде, за да преговарят с глухата жена, той го бе забравил. Оказа се, че глухата е много по-глуха, отколкото очакваха, разбираше ги само когато се съгласяваха с нейните условия. Тя посочи разтревожена конете.

— Да, така е, за конете също нямаме място за спане — увери я Силас.

Объркана, жената се хвана за главата и им посочи една тясна стълба към тавана. Може би ще се съгласят да се настанят горе?

Силас посочи съборетината в задната част на двора. Оказа се, че това е една полуразрушена конюшня, неупотребявана от дълго време, която изглеждаше ужасно. Глухата го изгледа неразбиращо. Тогава Силас извади пълна шепа от джоба си и я разклати под носа й. Жената го хвана за китката, за да може да види по-добре, след което кимна и грабна парите. Могат вече да почнат да се настаняват, каза тя и се затътри обратно през двора, облечена в своите сукнени износени дрехи.

— Казаха, че става дума за стая — промърмори Гудик Куция замислено, когато след малко видяха, че глухата стои вътре до кухненската маса и брои парите.

— Това са подробности — каза Силас и огледа прогнилата ограда, която разделяше двора на глухата от дворовете на другите къщи. — Имаме покрив над главата си, сега това е най-важното.

— Да, но само един празен таван… за толкова пари?

— Така е във всички истински градове — каза Силас и вдигна рамене. Той не разбираше как такава дреболия може да накара Гудик Куция да провеси нос.

— Дори сламата за постилане тук струва пари — продължи Гудик Куция, — не мислиш ли, че трябваше да си потърсим място в някое село?

— Да, но тук много по-лесно се печелят пари за храна — отговори Силас. — Хората в града имат повече пари.

Гудик Куция настояваше, че градът е особен и чужд, в него има прекалено много хора и човек не познава никой от тях. А горе на тавана, където щяха да живеят те, беше празно и неприветливо.

— Ако си потърсим сами сламата, която ще ни трябва, извън града ще я получим евтино — каза Силас, — важното е през цялото време да имаме пари.

Гудик Куция въздъхна. Пари, да. Той никога не печелеше парите, от които имаха нужда, и това малко го измъчваше. У дома цялото семейство зависеше от това, което изкарваше той, а сега то беше почти без значение. Понякога дори се чувстваше в тежест.

Огледаха бегло лошата конюшня и решиха да потърсят веднага слама както за себе си, така и за конете, и то колкото може повече, защото беше доста студено, а те нямаха никакви завивки.

Силас и Гудик Куция не бяха виждали морето преди и от чисто любопитство препуснаха първо по брега, като вдишваха с очевидно задоволство силния солен морски вятър. Изглежда, че дори на конете им беше приятно и те ги оставиха да препускат по твърдия пясък край водата. Брегът наистина беше странно място, не приличаше на нито едно от местата, където са били досега, и беше отрупано с толкова изхвърлени неща. На едно място лежеше стара пробита рибарска лодка, която те дълго разглеждаха, но за съжаление не можеше да се поправи, а на друго — част от каруца. По целия бряг бяха разхвърляни клони и колове, счупени бъчви и най-различни дървени отпадъци, смесени с всичко, което беше изхвърлено от дъното на морето. Когато минаха покрай едно парче от греда, Гудик Куция слезе и го взе в ръка.

— Остави го — каза Силас. — Нямаме условия да палим огън — на тавана няма дори печка. Иначе тук има материал за горене за много години.

Той посочи ивицата от изхвърлени на брега неща, която продължаваше, докъдето стигаше погледът.

Гудик Куция проследи с очи пръста му и кимна мълчаливо. Нещо в него трепна. Силас, сякаш прочел мислите му, също слезе и вдигна едно парче дърво. Беше само едно малко парче, но дървото беше хубаво и здраво и той го подаде на Гудик Куция.

— Имам нужда от паница — каза той, — можеш ли да ми издялаш една?

Гудик Куция вдигна бързо глава, всички паници и съдове, които с времето бе издялал, оживяха в сърцето му. Това бе една от причините за тъгата му по родния дом. Откакто напуснаха селото не бе останало време за това, а ръцете му имаха нужда отново да усетят как нещо се оформя под тяхната воля. Без да се замисли, той взе парчето дърво, което Силас му подаде.

— Но да не е обикновена паница — каза Силас. — От едната страна да има широка плоска издатина.

— Дръжка? — попита Гудик Куция.

— Не, във всеки случай не обикновена дръжка, а поставена хоризонтално.

— Никога не съм виждал такава паница — възрази Гудик Куция.

— Тя ще бъде за черната кобила.

— За да пие от нея?

— Да събира парите в нея — засмя се Силас. — Трябва да е дълбока. Никой досега не е виждал кон сам да събира парите, а винаги има много хора, които само стоят и гледат и след това си отиват.

Сега Гудик Куция също се засмя.

— Ти все ще измислиш нещо — каза той. А в себе си усети дълбока радост при мисълта, че занапред ще употребява ножа си и за друго освен за рязане на хляб. Той привърза здраво дървеното трупче за седлото на Рошавия и бързо последва Силас, който галопираше към селската къща, скрита зад група дървета малко по-навътре в сушата.

Когато стигна до къщата, Силас вече преговаряше със селянина за една голяма бала слама, за която нямаше място в плевнята. Силас и селянинът говореха в средата на двора, а на вратата на кухнята стояха миловидната жена на селянина и няколко малки деца, които гледаха уплашено пришълците. Няколко по-големи деца и един старец, чиито панталони бяха изцапани с ярма за кравите, се промъкнаха през вратата на конюшнята, никой не се осмеляваше да се доближи до Силас и селянина. Още отдалеко Гудик Куция чу какво е предприел Силас.

Докато уговаряха цената на сламата, той разказваше надълго и нашироко на какво са способни двамата с коня.

Изпълнен със съмнение, селянинът кимна към своите коне, които стояха на поляната.

— Дали не послъгваш малко?

Силас се закле с вдигната ръка.

— На какво ще се обзаложим?

Селянинът се колебаеше. Знаеше, че облогът е нещо опасно, човек може да загуби.

— Една порция от супата, която мирише така хубаво? — предложи Силас.

Селянинът се усмихна с облекчение, това беше дребна работа.

— Дадено — каза той.

— И за него също?

Силас посочи назад към Гудик Куция, който предпазливо държеше Рошавия в края на двора.

— Да, да — отвърна нетърпеливо селянинът. Имаха достатъчно супа. — Само почвай.

Силас извади флейтата си. Не може да има празник без музика, мислеше си той, и това само по себе си вече се стори чудновато и необикновено на селското семейство. Те не бяха привикнали на музика, особено на музика като тази, която излизаше от инструмента на Силас. Стояха като залепени за къщата и попиваха всичко с широко отворени очи и зяпнали уста, напълно притихнали, сякаш се страхуваха, че ако помръднат, свирачът на флейта ще спре да свири.

Това беше звукът на големите събития, свързан с тях само с празници и веселие. Но въпреки това сега, в този съвсем обикновен ден, те стояха в двора си, облечени в работно облекло, и слушаха. Това будеше безпокойство, да, беше почти кощунство за духовния покой на доброто семейство, защото нямаше умрял, който трябваше да се погребе и да се почете с ядене, нямаше сватба, нямаше нито едно дете, което да трябва да се заведе на църква. Въпреки това те се гощаваха с музиката от флейтата.

Силас извика кобилата.

И без да спира да свири, той се качи върху нея и я накара да направи нещо, което не би хрумнало на никой селски кон, накара я да танцува и да се покланя, да се изправя на задните си крака, докато членовете на селското семейство, поразени от необикновената гледка, се държаха с две ръце за стената.

— Това е само нищожна част от способностите на коня, само разгрявка — каза Силас, когато селянинът отново се приближи. Той галеше с възхищение това необикновено животно, което толкова много се различаваше от неговите кранти.

Но крайно време бе да влязат и да се нахранят. Сякаш извинявайки се, селянинът им обясни, че могат да им предложат само обикновена, всекидневна супа с твърд хляб.

Силас и Гудик Куция благодариха. Бяха огладнели здравата, защото от последното им хранене бе минало много време. Силас се запремята из двора от чисто въодушевление. Обикновената супа на село беше и солидна храна с най-различни неща в нея.

След като се нахраниха, той извади парите, за да плати сламата, но за това и дума не можеше да става. Селянинът замаха заплашително с ръце, толкова малко слама не значи нищо, самият той трябва да благодари за музиката и всичко останало. Той прошепна нещо на едно от големите момчета, а то изхвръкна от вратата с обезпокояваща бързина и се скри зад къщата. Гудик Куция и Силас се побутнаха.

Но можеха да си спестят безпокойството. Момчето дотърча обратно с един крякащ и пляскащ с криле петел, взет направо от курника, все още със сламки и остатъци от храна по ноктите. Селянинът го взе и без да каже дума, изви врата на бедното създание и го даде на Силас.

— Ето — каза той, — вземи това и друг път пак ела — имаме достатъчно слама.

После им помогна да натоварят балите със слама върху конете и да ги завържат здраво една върху друга, докато накрая животните заприличаха на движещи се купи сено. А Силас и Гудик Куция се отправиха пеша обратно към града, където веднага започнаха да подреждат за конете най-хубавия ъгъл от жалката конюшня за през зимата.

— Ето, това беше селянин — каза замислено Гудик Куция, — не можеше ли да останем да живеем при него?

— С гостоприемството не бива да се злоупотребява — отговори Силас, — по-добре е да го имаме в резерва. Такива като него не са много.

Гудик Куция не разбра добре какво искаше да каже той, но вдигна на рамо една бала със слама и закуцука към таванската стълба. И след това още една. Горе на тавана той разстла сламата до едната стена, където имаше малък прозорец и където покривът изглеждаше що-годе плътен. Може и да мине за зимно жилище, помисли си той, но предпочиташе да е по-светло. Той седна на сламения дюшек и огледа критично парчето дърво, което бяха намерили на брега. „Да се събират парите в нея“, помисли си той. Винаги Силас събираше парите, Силас и конят. Ако беше взел някои от паниците и съдовете, които се намираха в дупката му до реката, можеше да ги продаде и сам да спечели пари.

Тази мисъл не му даваше мира.

Наистина не може да си вземе съдовете, но може да измайстори нови. Ножът и ръцете му бяха тук и знаеше как трябва да си служи с тях.

Решението му бе взето мълчаливо. Не каза нищо на Силас, но знаеше, че много скоро ще имат нужда от пари — трябваха им завивки, дрехи и храна за тях и за животните.

Без да чака повече, той затършува в джоба си, намери сгъваемия си нож и започна да дяла все още мокрото дърво. Отново изпита онова чудесно усещане, че нещо се подчинява на волята му. Тресчиците се извиваха и падаха и след тях в ръцете му остана едно добре оформено парче дърво.

Още на следващия ден ще отиде отново на брега, реши той. След като се намери едно парче дърво, което може да се използва, значи ще се намерят и повече. Макар и не с най-фина изработка, той се стара много над паницата на Силас. През малкия прозорец вече не влизаше почти никаква светлина, но когато Силас се качи горе, Гудик все още беше изцяло погълнат от работата си.