Метаданни
Данни
- Серия
- Силас (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Silas og Ben-Godik, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод от датски
- Анюта Качева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Сесил Бьодкер
Заглавие: Силас и Гудик Куция
Преводач: Анюта Качева
Година на превод: 1984
Език, от който е преведено: Датски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1984
Тип: Роман
Националност: Датска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“
Излязла от печат: март 1984
Редактор: Стоян Кайнаров
Редактор на издателството: Лилия Рачева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Методи Андреев
Художник: Олга Паскалева
Коректор: Таня Симеонова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1894
История
- — Добавяне
Глава X
Мечката
Бяха чули, че в града до морето ще има пазар. Това беше най-големият град в тази част на страната и несъмнено пазарът също щеше да е голям и богат. Въпреки че вече бяха навлезли във вътрешността на страната, Силас веднага предложи да се върнат обратно.
Гудик Куция се противеше. Предпочиташе да потегли за вкъщи.
— А големият летен пазар! — възрази Силас. — Ще има голям празник и могат да се изкарат пари. Хората плащат добре, когато са в добро настроение.
Гудик Куция сведе поглед към земята и не каза нищо. Смяташе, че вече са преживели прекалено много и разнообразни неща и предпочиташе да се върне вкъщи.
— Ще получиш половината от това, което спечелим — примамваше го Силас. — Мислиш ли, че майка ти няма да се зарадва, ако занесеш малко пари, като се върнеш вкъщи?
Гудик Куция се колебаеше.
— Няколко дена повече или по-малко… — каза Силас. — Така или иначе те е нямало почти цяла година. Освен това Йеф живее съвсем близо до брега, трябва първо да го върнем. Или може би си решил да го заведеш у вас при майка си?
И Гудик Куция се предаде.
Въпреки че много искаше да се прибере вкъщи, в селото си, предложението на Силас му се стори разумно. А и не беше сигурен дали майка му ще се зарадва, ако изведнъж семейството им се увеличи с още едно непознато момче. Къщата и преди си беше пълна и всеки ден трябваше да се набавя храна за всички. А и Йеф сигурно също предпочиташе да се прибере в къщи при своята майка.
Когато стигнаха до града, който в оная съдбоносна нощ в началото на годината бяха напуснали така внезапно, намериха го много променен. Лятото беше дошло и всичко изглеждаше по-меко и по-зелено. Приготовленията за панаира вече бяха в разгара си. На една голяма равна поляна извън града бяха разпънати палатки, големи и малки, покрити каруци заемаха местата си, ковяха се дървени скелета от груби дъски и се покриваха с брезент като лавки по дължина на онова, което щеше да се превърне в главна улица. Наоколо цареше суматоха, викове, крясъци, ръмжене, беше невъзможно да разговарят един с друг.
Момчетата навлязоха в най-крайните улици, за да търсят място за пренощуване, но всичко беше заето; хората от околността отдавна бяха наели всичко, а да опитат отново в къщата на Глухата нямаха никакво желание.
— Какво ще кажеш за селянина, от който взехме сламата? — попита Силас. Той живееше от другата страна на мястото на панаира и ги беше поканил да заповядат и друг път.
Гудик Куция одобри хрумването и когато селянинът дори се зарадва, че ги вижда отново, всичко беше наред. Те веднага се настаниха в прясно окосеното сено, а на конете беше отредено постоянно място в обора, тъй като неговите собствени работни добичета бяха подслонени под един навес в задния двор. Силас беше особено доволен, че всичко се нареди така добре с конете, нямаше желание да държи кобилата навън, под открито небе, когато толкова повече или по-малко порядъчни хора се намираха наблизо. Някоя слаба душа можеше да се изкуши и да я продаде като свой собствен кон.
След като настаниха добре животните, момчетата отидоха на поляната да я разгледат и да вземат участие в суматохата. Пазарът щеше да трае цели два дена, но още отсега, от предишната вечер бяха поставени почти всички сергии и наоколо гъмжеше от сравнително добри и лоши коне, слаби крави, които на всяка цена трябваше да се продадат изгодно. Имаше млади волове и телета, кошари с блеещи овце и навсякъде, където бе останало стръкче трева, стоеше вързана коза. Най-различни видове фураж, клетки с кокошки и гъски, големи сандъци със стока бяха струпани наоколо и чакаха да бъдат закарани на място.
И непрекъснато пристигаха нови и нови хора. Те носеха на вратовете си големи вързопи вълнени дрехи или теглеха животни след себе си. Пеша или с превозни средства, мъкнейки всичко възможно между земята и небето. Една каручка, пълна с леко подрънкващи глинени гърнета и слама, сложена, за да не се строшат отделните съдове, пристигна влачена по тревата и грижливо подпирана от цялата фамилия, която беше правила съдовете. На този пазар човек можеше да купи всичко, което би му потрябвало през целия живот.
Момчетата се скитаха мълчаливо нагоре-надолу по улиците между многобройните палатки и гледаха. Пристигаха не само търговци, а също жонгльори, свирачи на латерна и хора, които можеха да правят същите номера като Силас.
На едно място стоеше мъж с огромни мускули, който твърдеше, че може да изправи подкова само с пръсти. Дори сега, вечерта, той беше гол до кръста и се перчеше.
На друго място, на пейката до входа на една палатка, седеше стара жена, която леко се поклащаше. Прегърбена, с хлътнало лице, цялото покрито с грозни бенки, тя сама по себе си беше зрелище, а сбръчканият й врат беше силно подчертан от чифт прекалено големи бляскави обеци. Йеф дълго я гледа, изпълнен със страх, и споменът за Врания кон оживя в него, но по друг начин; пръстите на тази стара жена не бяха в състояние да стиснат ръката му така, че да онемее, нейната власт беше другаде, може би в ушите й, които бяха провиснали от дългогодишното носене на обеците. Когато чу, че тя може да гледа на кафе и да предрича бъдещето на този, който е изпил чашата, не се усъмни в това. Звучеше съвсем правдоподобно. Той се промъкна покрай нейните малки бързи очи на сигурно разстояние и продължи нататък с омекнали колене.
Другаде имаше хора, които свиреха на латерна, а в такт с музиката танцуваха кучета с големи панделки на вратовете, както и огромни палатки, където мъжете играеха карти и пиеха бира под светлината на ветроупорни фенери, сложени на широките маси.
Обущари бяха провесили обувки на едно опънато въже, един бакърджия стоеше с кухненски прибори в дрънчащи вързопи, а на едно място имаше жена, която седеше съвсем тихо зад цяла планина от бродирани шапки и кърпи, където предварително се беше отказала да въведе ред.
Силас вървеше с двете ръце в джобовете. Беше като у дома си и се чувстваше много добре в този многообразен кипящ живот, но Йеф и Гудик Куция обикаляха с широко отворени очи и зяпнали уста. Никой от тях не беше виждал толкова много неща, събрани на едно място, и Гудик Куция си спомни за търговеца с големите сандъци, гостувал в неговото село миналата година; на това място той нямаше да се забелязва много. Но това е нещо, за което ще разказва, като се върне в къщи, не можеше да си представи, че всичко ще стане още по-блестящо и по-разнообразно на следващия ден, когато пазарът ще започне сериозно и търговията тръгне.
Но следващият ден беше точно такъв, както Силас го беше предрекъл. Цяла нощ прииждаха хора и зад палатките имаше безброй малки огньове и жарава, където си приготвяха донесената храна. Над поляната се разнесе плътна миризма на пържено месо и риба.
Силас много трудно си намери място, където да застане с кобилата, а тъй като нямаше сергия, не можеше да отбележи, че мястото е негово; затова и получи място най̀ от края. Но съвсем рано на следващия ден той започна представлението. Като стоеше върху гърба на коня само по панталони, с флейтата в ръка, той го накара да танцува в кръг, докато събере достатъчно зрители, а след това започна своите скокове във въздуха, при изпълнението на които можеше да си счупи врата. И наистина предизвика интерес. Дори възрастните мъже трябваше да притварят очи при гледката, а жените ахкаха и се хващаха за врата с изпълнено с ужас възхищение. Силас се беше напрегнал и подскачаше като стоманена пружина, струваше му се, че никога не е бил в такава добра форма.
И когато след всяко представление черната кобила обикаляше, захапала малката дървена паничка, и я протягаше напред, възхищението не познаваше граници. Всеки път Силас трябваше да уедрява спечелените монети, защото портфейлът му ставаше прекалено тежък за носене.
Междувременно Йеф и Гудик Куция се мотаеха между сергиите и гледаха изложените неща. Силас им беше дал пари за храна и малко за тях самите, и беше истинско блаженство да се оставиш да те носи хорското течение, с ръка, стиснала монетите в джоба. Движеха се без посока.
Постепенно стигнаха чак до противоположния край на пазара, където очевидно също ставаше нещо, след като толкова много хора отиваха натам. Изведнъж те се озоваха лице срещу лице с една мечка. Притежателят на мечката стоеше до нея и като удряше с камшик, с къси подвиквания караше мечката да застава на задните си крака и да се завърта в кръг.
Това беше наистина голяма мечка, а когато се изправи, стана още по-голяма. Тя правеше това, което мечкарят искаше, но отстрани изглеждаше, че е съвсем равнодушна към него и към всички, които стояха и гледаха. Щом мъжът престана да вика и да плющи с камшика, тя си легна, затвори очи и завря муцуната си под едно гърне. Само от време на време, когато вятърът донасяше през целия останал шум звуците на латерна, тя повдигаше главата си, сякаш проявяваше интерес.
Йеф и Гудик Куция гледаха дълго, толкова дълго, че в джобовете им не останаха никакви пари и когато много след това се върнаха при Силас и му разказаха за мечката, той кимна разбиращо с глава. Нали им беше казал — това ще бъде истински пазар. Той самият с удоволствие би отишъл да види мечката, но трябваше да чака до вечерта, не смееше да напусне мястото си толкова рано през деня, тъй като сигурно щеше да го вземе някой друг.
Първия пазарен ден търговията беше в разгара си и в палатките, където стоките бяха бързо разпродадени, всички се бяха налели със силна бира.
Още в ранния следобед се срещаха мъже, които лежаха мъртвопияни на централните места, а мнозина крачеха между сергиите и ругаеха. След напрегнатия ден, когато непрекъснато се случваше по нещо, сякаш настъпи обрат, шумът по целия пазар утихна и умора обхвана всички. Хората си почиваха, събираха сили за вечерното сборище под светлината на уличните фенери.
Силас стоеше върху гърба на коня и свиреше на флейта, също решил да направи една по-дълга пауза и да си почине малко. Това беше тежък ден. Изведнъж от противоположната страна се разнесе ужасен вик, див, продължителен вик от много гласове, който постепенно идваше насам. Въпреки че стоеше толкова високо, той не можа да види какво се е случило. Но трябваше да е нещо необикновено, конят под него замря, по кожата му преминаха нервни тръпки и той уплашено закима с уши.
За да го държи спокоен така, че да може да остане прав на високото си място, той продължи да свири и сега свиреше само за коня, продължителни, меки и успокояващи звуци, които по нищо не приличаха на стимулиращата музика към неговите номера. През цялото време виковете се доближаваха, не ставаше дума само за няколко души, човешката маса прииждаше като стена напред, преобръщайки всичко по улицата със сергиите, една ужасена човешка маса, където хората се тъпчеха взаимно, за да излязат по-бързо напред, събарящи всичко след себе си в бързината, сергии и палатки, дървени обувки и каци с осолена риба. Всичко рухваше и се разпръскваше под краката на бягащите.
Конят започна да се клати и да трепери под Силас, той бързо седна на гърба му и го изведе колкото може по-далеко от улицата със сергиите, доколкото ограниченото място позволяваше.
Първите преминаха покрай него, без да гледат наляво или надясно, а след тях се понесе вълна от тичащи мъже, жени и деца, които крещяха и се разпръскваха без посока в съседната нива, хвърляйки се в зеленото жито, което стигаше до коленете им. След това настъпи затишие, през което дотичаха само някои от най-мудните, спасявайки живота си.
Когато погледна надолу към улицата със сергиите, Силас видя мечката; тежка, вглъбена изцяло в себе си, тя пристъпваше тромаво и влачеше синджира си, без да обръща внимание на обърнатите сергии или на тяхното съдържание, което лежеше разхвърляно по земята, а там сигурно имаше и нещо, което би изкушило една мечка.
Краката на черната кобила трепереха и тя се тресеше така, както Силас никога не беше виждал да трепери кон; очите й се бяха обърнали от страх, от муцуната й капеше пяна, беше потънала в пот. Той свиреше бавно и меко, за да я успокои.
Сигурно е от миризмата, мислеше си той, дивият остър мирис на мечка, който нейните прадеди са усещали на други места, но какъвто тя самата никога не е срещала.
Мечката вървеше невъзмутимо по улицата със сергиите. Като стигна до широкото отворено място при него, тя се спря и го огледа с интерес със своите малки, бляскави и кръгли очи. Из полето хората спряха да викат, те стояха на малки групи и чакаха да видят какво ще се случи сега. Мечката беше спряла.
Силас не преставаше да свири, той насочи флейтата си към мечката и изсвири най-веселото, което знаеше, а мечката слушаше. Съдейки по тълпата, която преди малко бе преминала с викове покрай него, трябваше да очаква едно възбудено, разярено животно, готово да се нахвърли върху всеки. Вместо това то стоеше съвсем спокойно и слушаше музиката му, сякаш единствената му цел през цялото време е била да достигне привличащите го звуци, които от време на време вятърът бе донасял през пазарната глъчка и които му доставяха такова удоволствие.
Силас веднага разбра, че мечката е свикнала с по-добри обноски от тези, които й е предложил сегашният собственик, който си служеше с крясъци и камшик, за да я накара да слуша. Силас премина в една люлееща танцова мелодия и това накара да се проявят заучените способности на мечката. Тя се изправи на задните си крака и затанцува под такта на музиката, клатейки се малко тромаво в кръг, без той да й каже каквото и да било. Някой трябва да я е обучавал на това някога.
Йеф и Гудик Куция, които се бяха скрили между палатките, когато тълпата се втурна покрай тях, предпазливо надникнаха навън, щом чуха, че флейтата продължава да свири, сякаш нищо не се е случило. Бяха се опитали да му извикат да избяга, защото мечката се е отвързала, но той не беше чул във всеобщата глъчка и те бяха скрили глави с ужасното предчувствие, че мечката ще разкъса с лапите си както коня, така и ездача. Сега видяха нещо, което и най-необузданата фантазия не би могла да си представи.
Конят беше мокър от пот и пяната течеше от устата му на бели ивици, защото не можеше да последва инстинкта си да избяга. Силас го задържаше с волята си, а пред ездача мечката се движеше, сякаш беше негова.
— Идете и извикайте мечкаря! — извика им Силас, когато ги видя да надничат иззад палатката. — Кажете му, че тя е тук.
— Не можем — отговори Гудик Куция. — Той е пиян.
— Нищо, доведете го!
— Той лежи на земята мъртвопиян. Не могат да го събудят.
Силас разсъждаваше какво да прави, без да изпуска мечката от очи.
— Тогава елате тук и хванете коня да не избяга — каза той.
Гудик Куция нерешително се приближи покрай палатките, които ограждаха малкото място. Силас се смъкна на земята и веднага щом другият хвана коня, той тръгна към мечката, която изглеждаше още по-голяма от долу.
— Изпратили са да повикат градския пазач — осведоми го Гудик Куция.
Силас не отговори. Животното не беше направило нищо. Изпадналата в паника тълпа беше създала впечатлението, че нещо диво и опасно се е развилняло, а в действителност мечокът беше спокоен и възпитан. Нямаше никакво основание да го застрелят.
Но как да ги накара да разберат това? И кой щеше да я върне обратно и да я завърже, когато собственикът й лежи в безсъзнание от препиване? Силас не мисли дълго върху отговора. Ако някой би могъл да го направи, това беше само той. Той щеше да реши дали мечката ще живее. Или щеше да я върне обратно на мястото й, или пазачът ще я застреля.
Свирейки, той тръгна обратно по разрушената улица между сергиите, а след него тихо и спокойно се тътреше мечокът между смачкано сирене и заклани кокошки. Очевидно той беше свикнал много повече с хората, отколкото те с него, и вероятно никога не бе живял на свобода, където може да решава сам.
Силас се обърна. Мечката бе спряла до някаква кошница, съборена от една широка маса, и сега стоеше и душеше счупените яйца. Предната част на сергията беше изблъскана до стената и представляваше жалка картина. До нея имаше обърната количка със сирене. Улицата между сергиите беше значително разширена и от двете страни.
Малко след това мечокът отново спря, този път изпотъпканата трева беше покрита с богата смесица от смачкани зеленчуци и разхвърляни плодове. И Силас го остави да се почерпи. Никой не мислеше да събира развалените хранителни продукти и да се опитва да ги продава отново, най-малко двамата мънички старци, които стояха като вкаменени, ръка за ръка, сред хаоса от съборената сергия и счупеното дървено скеле. Голяма част от улицата беше покрита с това, което преди малко бе стояло върху техните лавици. Забила нос в земята, мечката с възторг поглъщаше всичко.
И докато тя пируваше, Силас стоеше учтиво и чакаше, а всред събореното скеле старците се притиснаха още по-силно един о друг.
— Не можеш ли да я махнеш оттук? — прошепнаха те.
— Тя само е гладна — каза Силас.
— Тогава можеш да я заведеш някъде другаде.
— Не вярвам, че може да направи нещо лошо, но сигурно е минало много време от последния път, когато е яла такова нещо.
Когато сметна, че й е достатъчно, той извика мечката и засвири, но желанието за плодове явно беше по-силно от желанието за музика, защото тя не престана да мляска и да яде. Тогава Силас събра различни неща в една кошница и я подложи под носа на животното и сега то го последва с желание.
Но щом се отдалечиха от двамата старци и те се почувстваха в безопасност, веднага започнаха да сипят ругатни по адрес на Силас. Той не можеше да ги накара да разберат, че това не е негова мечка и че тя не е разрушила нищо.
Старците продължаваха да проклинат със сухите си прегракнали гласове. Ако всичко, което имаха за продан, не беше унищожено от това отвратително животно, щеше ли то да яде от него?
Силас вдигна рамене и продължи, но все повече от разорените продавачи изникваха от местата, където се бяха крили досега, и изливаха гнева си върху мечока. Те изведнъж станаха много смели сега, като гледаха как животното търпеливо следваше Силас към клетката на стопанина си.
— Какъв хищник, какъв звяр! Но скоро ще го убият! Вече изпратиха да извикат пазача.
— Защо? — протестира Силас.
Да, те наистина не виждаха защо трябва да излагат живота си на опасност и да оставят такъв звяр да се разхожда свободно.
— Няма ли да е по-изгодно да се накара собственика да плати щетите? — попита Силас. — Нали той носи отговорност?
— Но той е бил пиян. Невъзможно е да му се обясни какво се е случило.
— Именно за това!
Те не разбираха. Всички искаха възмездие за страха, който бяха изпитали, и всички виждаха колко е глупаво, че без нищо, от страх, бяха подвили опашки, и за да спасят честта си настояваха, че животното е много опасно, а опасните животни трябва да се убиват.
И още преди Силас да успее да преведе мечока до ъгъла на мечкаря, пред него застанаха двама мъже от градската охрана с дълги пушки и с очи, пълни с желание да убиват.
Силас разпалено протестира, като застана между мечката и двамата стражари. Пазачът грубо го помоли да си държи езика зад зъбите и да се отстрани.
Силас не се помръдна. Дори когато имаше пазар, не можеше току-така да се убиват хора по улиците.
Зад двамата стражари хората се трупаха в очакване да се изпълни желанието им и да се позабавляват с лов на мечки. Сигурно месото на едно такова животно е много вкусно, мислеха те.
Накрая Силас не видя друг изход освен да се опита да откупи мечката, и докато вадеше портфейла си изпод ризата, попита двамата въоръжени мъже колко смятат, че струва една мечка.
— Удоволствието да я убием — каза единият. — Много отдавна не е имало нещо, по което си заслужава да се стреля.
Зад Силас стоеше мечката, забила нос в кошницата със зеленчуци, и момчето искрено се надяваше, че тя ще се държи спокойно.
— Колко ще струва, ако не стреляте? — попита той и извади две сребърни монети. Постави ги върху изпънатата си длан и ги протегна напред към пазача, който ококори очи.
— Откъде ги имаш? — заинтересуваха се те.
— Това не ви засяга — каза кратко Силас.
— Остави, те не са истински!
— Тогава пробвайте ги със зъби! — каза Силас и им подаде едната.
Двамата стражари пъхнаха монетата в брадите си и изругаха.
— Имаш ли много от тях? — попитаха тогава те.
— Не за такива като вас!
Градските стражари се поколебаха и си пошушнаха нещо, не можеха да оставят да ги подкупват пред очите на жителите на града.
— Сигурен ли си, че са твои? — попитаха те, изпълнени със съмнение.
— Разбира се, че съм сигурен — отвърна Силас.
— Как ги спечели?
— Не е ли все едно?
— Даваше представление с коня — извика някой.
Йеф, който стоеше малко настрани, можа да види, че това беше един висок мъж с кожена шапка.
— Какъв кон?
Куп ръце се протегнаха назад към разрушената улица между сергиите, където Гудик Куция стоеше с черната кобила и чакаше.
— Чий е този кон?
— Мой.
— Много странно. Едно момче на твоята възраст и с тази външност — той изгледа Силас от горе до долу, — с джоб, пълен със сребърни монети, и с такъв кон?
— И въпреки това е вярно — каза Силас, наведе се над синджира на мечката и я издърпа до клетката, където я завърза.
— Не трябва ли въпреки всичко да разгледаме по-отблизо това съвпадение? — каза единият от стражарите. — Изтичай и хвани крантата, а аз ще се заема с момчето.
Но докато успее да хване Силас, той извади флейтата и нададе предупредителен сигнал. Гудик Куция, който предчувстваше, че се е случило нещо лошо, скочи на черната кобила и препусна през полето.
Силас въздъхна облекчено. Но за пазачите това беше знак, че той се е сдобил с коня по нечестен начин, и те хванаха Силас от двете страни и го поведоха със себе си.
Вече никой не мислеше за мечката. Пазачът беше сигурен, че е направил добър улов, а и много по-лесно можеха да измъкнат портфейла на момчето, когато останеха насаме с него.
И като че ли Силас беше най-големият злодей, единствено виновен, че пазарът изглежда така, всички, които се бяха събрали, тръгнаха след тях и въздухът се изпълни с ругатни и подигравки.
В своя ъгъл между палатките Йеф започна съвсем тихо да плаче — какво щеше да стане сега с него? Изведнъж беше останал съвсем сам сред толкова чужди хора, Гудик Куция беше заминал с черната кобила, а двамата отвратителни мъже бяха отвели Силас. Заплака още по-силно и, покрил с две ръце лицето си, хлипаше неутешимо и не забеляза, че един мъж застана до него. Чак когато непознатият сложи ръката си върху неговата, той се стресна. Един висок мъж с кожена шапка и дълга тояга в ръка се беше надвесил над него и макар че Йеф отдавна беше забравил как точиларката бе стискала ръката му, когато плачеше, моментално потисна плача си от страх този мъж да не го стисне по същия начин.
Но мъжът заговори съвсем приятелски с него и каза, че трябва по-скоро да си помогнат и да оправят нещата. Йеф не разбра какво иска да каже, но, изглежда, мъжът знаеше добре, че той е бил заедно с другите две момчета. Във всеки случай попита къде живее и Йеф колебливо му разказа за селянина, където все още се намираше Рошавия.
Непознатият смяташе, че щом се стъмни, Гудик Куция ще отиде там.
Йеф го погледна в лицето, зяпнал от учудване, откъде може да знае той това? Но сега, когато непознатият каза това, Йеф също сметна, че звучи правдоподобно.
— И когато си дойде, ще му дадеш това — каза мъжът и взе да рови в една кожена торба, която носеше преметната през рамо.
Торбата беше пълна с тъмни кожени парчета и когато мъжът пъхна голямата си ръка вътре, те напираха да изскочат навън. Йеф отстъпи уплашено назад.
Мъжът вадеше различни кожени парчета и ги пъхаше обратно, докато най-после намери това, което търсеше. С бърз замах той отряза опашката на кожата и я подаде на Йеф, който не смееше да я докосне.
— Дай това на Гудик Куция веднага щом си дойде и му кажи, че го чакам при клетката с мечката.
Йеф гледаше смаян опашката в ръката си, но тя поне не беше жива. Когато отново вдигна глава, мъжът си беше отишъл и той не го видя никъде. Все още с кожената опашка в ръка Йеф затича.
В града пред общината двамата пазачи бутаха Силас пред себе си с прикладите на пушките. Нагоре по стълбите на общината, през коридора, през стаята на пазачите и надолу по една стръмна и извита стълба до голяма обкована с желязо врата. Отвориха я и го напъхаха вътре, след което пак я затвориха. Силас постоя пред вратата и изчака, докато очите му свикнат със слабото осветление след силната светлина отвън.
Но преди да разбере къде се намира, беше поздравен с гръмогласен кикот, който съвсем определено беше чувал и преди.
Врания кон, досети се той, точиларката!
Тя седеше на една зидана в стената пейка, разкрачена, със своите мъжки ботуши, които се подаваха изпод полата й.