Сесил Бьодкер
Силас и Гудик Куция (12)

Глава XII
Позорният стълб до вратата на църквата

За свое голямо учудване Силас не попадна в лапите на разярената мечка, а се сблъска с един висок мъж, който стоеше в тъмното пред самата врата. Мъжът го хвана и му попречи да продължи надолу с главата по каменната стълба до площадката и Силас, който беше съвсем объркан, забеляза, че той е много силен.

Вътре, от другата страна на вратата, беше съвсем тихо и Силас усещаше как стражарите слухтят напрегнато дали мечката ще го изяде. Мъжът го хвана за китката и го поведе надолу по стълбите. Без да каже нищо, зашеметен от разправията с него, Силас го последва.

— Свири на флейтата! — прошепна мъжът, когато стигнаха до площадката. — Прави така, сякаш отвеждаш мечката от тук.

Силас не попита нищо, той усети по гласа, че трябва да изпълнява и, свирейки, те се отдалечиха от това опасно място. Чак когато се намериха на безопасно разстояние от общината, той се осмели да попита къде е мечката.

— Тя стои вързана там горе — каза мъжът.

Те се запътиха към църквата, докато Силас се чудеше кой беше този мъж.

— Но нали беше до вратата? — попита той.

— Да — каза непознатият, — но само в началото. Бях я изтеглил горе по стълбите и й помогнах да подраска и да потропа, докато стражарите излязат с фенера.

— Да — прошепна Силас с притаен дъх. Представяше си ясно как са изглеждали лицата на стражарите, когато са отворили вратата. — И какво?

— Затвориха много бързо. Но в същия момент ти започна да се забавляваш с флейтата и, разбира се, мечокът не можа да устои на това, не чу ли, че беше при дупката?

— Да — каза Силас, — но аз я видях горе до вратата. Беше си пъхнала муцуната в отвора.

Мъжът се изсмя.

— Аз я доведох тук и я завързах, когато започна да дълбае дупка към затворническата килия и след това разтърсих вратата вместо нея.

— Да, но…

— Муцуната, искаш да кажеш? — Мъжът се усмихна в тъмното.

— Да — каза Силас.

Непознатият му подаде нещо и Силас го опипва дълго и внимателно, след което избухна в радостен смях.

— Шт! — прошепна мъжът.

— Но това е дърво — тържествуваше Силас, — само парче дърво, облечено в кожата.

— Кожа от видра — каза той.

Мъжът се смееше тихо.

— Благодаря за миналия път — каза Силас сериозно и си спомни онзи ден, когато седеше горе в голямото кестеново дърво до къщата на Гудик Куция.

Мечката стоеше вързана на позорния стълб, а до нея стояха Гудик Куция и Йеф и чакаха. Върху тях падаше слабата светлина от един мъждукащ уличен фенер. Те въздъхнаха облекчено при появата на Силас.

— Тук ще седи завързана точиларката утре целия ден — каза Силас и посочи дебелото дърво, около което бе навит синджирът на мечката.

— Кой ти каза? — попита Гудик Куция.

— Самата тя. Тя седи долу в дупката и чака. Много пъти са я затваряли, след като са я хванали в лодката, натоварена с чувалите сребро на воденичаря.

— Да, но там нямаше гребла — извика Йеф, ужасен при мисълта за голямата река.

— Именно затова; в началото мислели, че тя против волята си отива към морето. После открили среброто и вече не вярвали на това. И сега се опитват да я накарат да си признае, че принадлежи към бандата на воденичаря, затова ще седи утре тук.

— Да, но тя не е в бандата! — прекъсна го Гудик Куция.

Ловецът на видри започна да отвързва мечката, но Силас го спря.

— Не можем ли да я оставим да стои тук? — попита той разпалено. — Не може ли да остане тук, докато дойдат с нея утре?

— Защо? — попита ловецът на видри.

— Те ме ограбиха.

— Те?

— Стражарите. Биха ме и ритаха, а ако мечката е тук, утре не могат да завържат Врания кон, във всеки случай не преди да са я преместили първо оттук.

— И какво ще постигнеш с това?

— Искам да си взема парите обратно — каза решително Силас.

— Ами ако я застрелят? — попита Гудик Куция.

— Не могат да направят това, когато наоколо е пълно с хора — смяташе Силас.

— Наистина ли?

— Разбира се.

Йеф не каза нищо, беше му жал за мечката.

Ловецът на видри прихна и отново завърза мечката.

— Сама ли ще седи тук цялата нощ? — заплака Йеф и зъбите му изтракаха от студ и съжаление.

— Аз ще остана тук — успокои го ловецът на видри.

И като знак, че другите спокойно могат да се върнат обратно при селянина, той сложи кожената си торба до стената на църквата, уви се плътно с наметалото и седна върху стоката си с изпружени крака, нахлупил кожената си шапка над ушите.

И те си тръгнаха.

Всъщност Силас не беше учуден от появата на ловеца на видри. Защо да не дойде тук, където идваха големите продавачи, за да си продаде кожите; те са тези, които търсят първокачествена стока и могат да платят наистина висока цена.

И докато Гудик Куция му разказа как Йеф дошъл задъхан с изплезен език, стиснал опашката на видрата в ръка и казал, че мъжът го чака при мечката, това му се сторило напълно естествено. Идеята да използват мечката, за да извадят Силас от затворническата дупка, беше също на ловеца на видри.

— А какво каза мечкарят за това? — попита Силас любопитно. — Защо самият той не дойде с нея?

— Защото, изглежда, ще мине много време, преди той да може да стане отново, ако изобщо стане. Казват, че тази свиня е пила нещо опасно, някаква долнокачествена ракия. Така че може да бъде само доволен, че се грижим за животното.

— Да — каза Силас и те повървяха известно време мълчаливо.

— Какво мислиш, че ще направи стражарят утре? — попита предпазливо Йеф след малко. Той не можеше да понесе мисълта, че могат да застрелят мечката.

— Ще стане за смях! — каза Силас злорадо.

— А ако въпреки това решат да стрелят? Мечката не е виновна за нищо.

— Няма да смеят, защото какво ще стане, ако улучат кмета?

— Той ще дойде ли?

— Да не би да няма навик да ходи на църква?

Йеф замълча.

Когато на следващата сутрин стигнаха до пазара, между църквата и общината беше почерняло от хора. Слухът за мечката се бе разнесъл светкавично из целия град и всички, които можеха да пълзят и да ходят, прииждаха, за да видят как ще я развържат. Всички знаеха, че предстоеше Врания кон да бъде завързан на позорния стълб, съобщението за това вече няколко дена висеше на вратата на църквата, както и това, че мечката беше преобърнала половината пазар предишния ден. Имаше толкова много хора, че беше почти невъзможно да се промъкне човек. Силас и Гудик Куция трябваше да държат Йеф помежду си, за да могат изобщо да го водят със себе си.

До позорния стълб лежеше мечката, свита на кълбо върху паветата, като голяма кожена топка, и не можеше да се разбере кое е предната и кое задната част; никъде не се виждаха нито опашка, нито уши. Тя спеше, още напълно равнодушна към интереса, който будеше.

Пред нея имаше много свободно място, защото, въпреки че всички искаха да видят какво става, никой не смееше да се приближи. Силас и Гудик Куция застанаха спокойно отпред на кръга заедно с ловеца на видри Арон и Йеф.

В същия миг вратата на общината се отвори и стражарите излязоха на стълбите с точиларката помежду си. И най-малкият звук замря, пазарът лежеше потънал в тишина. Толкова напрегната тишина, че човек не смееше да си поеме дъх. Тримата застанали на стълбата на общината се стреснаха, като видяха колко много хора се бяха събрали, обикновено толкова много хора се събираха при изпълнение на смъртно наказание.

С изопнати и високомерни лица те си пробиха път, като държаха Врания кон помежду си точно така, както Силас и Гудик Куция бяха вървели с Йеф. Те стигнаха до свободното място пред мечката точно срещу момчетата.

Силас със задоволство забеляза как потръпнаха при вида на косматата купчина, това породи у тях смесено чувство на гняв, че са ги водили за носа, и безпомощност. Точиларката също се учуди, но когато й стана ясно какво лежи там, тя заприлича на горящо кълбо, което пращи и хвърля искри.

Двамата стражари, които бяха останали със зяпнали уста, не се интересуваха много от нейната веселост и доста грубо я помолиха да си затваря устата, което накара нейните горящи черни очи да заблестят още повече от задоволство. И когато отсреща забеляза Силас, тя цялата грейна от сподавен вътрешен смях така, че широкополата шапка се разтресе върху стърчащата й сплъстена коса.

— Кой дявол е домъкнал това грозно чудовище тука? — избухна първият стражар и от възбуда гласът му пресекна.

Дълбока тишина.

Стражарят изгледа тези, които стояха най-близо, и погледът му се спря обвинително върху Силас.

— Това си направил ти, негоднико!

— Аз не съм негодник! — протестира Силас.

— Негодник си, махай го веднага от там!

— Аз не съм я завързвал там — добави Силас.

— Не си ли ти? Нищо, помести я въпреки това!

— Не смея.

— Защо? Нали ти я върна на мястото й вчера на пазара?

— Нямам желание да попадна в кучешката дупка още веднъж — каза Силас, — там бях вчера.

— Ако не си я завързал ти, кой тогава?

Пазачът гледаше злобно Силас, който само вдигна рамене, а точиларката местеше със задоволство черните си очи от единия към другия. Никой от стоящите наоколо не издаде звук.

— Отговаряй! — крясна стражарят и хвана пушката, при което остави Врания кон изцяло на другия стражар.

— Аз — каза спокойно ловецът на видри.

Над пазара премина вълна от възклицания и всички събрали се насочиха вниманието си към високия мъж.

— Твоя ли е мечката?

— Не — каза ловецът на видри, — не е моя.

— За какво тогава стои там?

— Ами все някъде трябва да стои. Не можем да я оставим да се разхожда свободно, нали?

Междувременно мечката се събуди, изправи се и се отърси. Сега, когато наистина се виждаше колко голяма беше тя, хората се отдръпнаха още по-назад. Само точиларката не изпита страх при вида й, напротив, колкото по-дълго я гледаше, толкова по-нежен ставаше погледът й.

Силас извади флейтата си и изсвири една малка бърза мелодия, която накара мечката да се изправи на задните си крака и да започне да танцува. След това тя се огледа огладняла, с надежда да открие нещо като сутрешна закуска.

Тълпата се засмя доволно и запляска с ръце, но стражарите, които носеха отговорност за завързването на Врания кон на позорния стълб преди да започне църковната служба, изпаднаха в гняв. С груб глас те наредиха на ловеца на видри да махне този звяр, и то моментално.

— Но аз вече казах, че не е моя — отвърна той.

— Чия е тогава?

— На мечкаря — прозвуча от много страни.

— Къде е той?

— На площада — каза някой.

— Доведете го тогава! Не може да държим дивите му животни в центъра на града.

— Тя не е дива — каза смирено ловецът на видри.

Стражарят очевидно беше на друго мнение и насочи пушката си към ловеца на видри.

— Доведи този мечкар! — повтори той.

На пазара настъпи безпокойство. Хората стояха и се настъпваха един друг, за да могат да виждат по-добре, най-задните се бутаха напред, докато стоящите отпред напъваха назад от страх да не се приближат прекалено до позорния стълб.

— Той не може да дойде — извика някой.

— Препил е — каза друг.

— Сигурно ще трябва да се погребе за сметка на града — каза трети.

Стражарят гледаше с объркан и блуждаещ поглед, струваше му се, че всички са против него.

— Ти сам можеш да я преместиш — предложи Врания кон и му се озъби. — Нали трябва да пазиш града?

Пазачът се направи, че не е чул подигравката й.

— Трябва само да отидеш и да я завържеш за дървото — продължи тя.

— Да, да, премести я сам! — се чуха гласове.

Стражарят се обърна и блъсна точиларката в корема с приклада. С бързо движение голямата жена се освободи от мъжа, който я държеше за ръката, и така силно блъсна другия, че той седна на земята под всеобщото ликуване.

— Може и да ти помогна в това, татенце! — каза тя подигравателно и силно го настъпи по крака, преди той да се е опомнил. После отиде при мечката, без някой да й пречи.

— Правилно, сестро! — промълви ловецът на видри едва чуто, като я гледаше одобрително. — Добре го удари.

Силас го погледна изненадано, никога не беше чул някой да нарече този голям кокал „сестро“, а самият той никога не беше гледал на точиларката като на жена.

При мечока точиларката започна да ръмжи и нейният особен глас прозвуча странно, но когато започна да тананика през носа си, Силас изведнъж се сети на какво му напомня тя.

На някой, който свири на трион.

Мечката се обърна към нея с недвусмислен интерес и когато тя премина към мелодията, която Силас преди малко беше изсвирил, мечокът отново се изправи в целия си ръст и затанцува.

И за втори път накара околните да разберат, че е гладен. Той обърна подканящо муцуна към Врания кон и измляска.

И наистина жената затършува в скритите джобове на полата си, откъдето извади парче хляб и малко салам. Начупи ги и ги подаде на животното, докато хората се смееха, викаха браво и се подиграваха със стражарите, които имаха жалък вид.

Мечката подуши любопитно Врания кон и с интерес следеше движенията й, когато тя започна да отвива синджира. Едва ли беше кой знае колко интересно да седиш така на едно голо и студено място цяла нощ, помисли си Силас, и се отмести настрана заедно с другите зрители, така че проправи път до дървото.

Точиларката говореше и мърмореше, мляскаше и издаваше нежни звуци и мечката с желание я следваше, без да е необходимо да й се държи синджирът.

Всички изразяваха шумно възхищението си.

Но Врания кон не спря при дървото, както беше казала, а и мечката също не изяви голямо желание да спре именно там. Човешката маса се разтвори пред тях и направи път и те трябваше само да продължат. Никой не застана на пътя им, никой не се опита да спре странната двойка.

Изведнъж Силас разбра какво всъщност се бе случило и усети как в него се разля блаженство, защото това беше много повече, отколкото можеше да си представи. Не само че бе попречено на стражарите да завържат дамата на позорния стълб, поради което бяха станали за посмешище пред своите съграждани, но Врания кон се бе измъкнала. Тя вървеше, просто си отиваше от стражарите и от позорния стълб без някой да може да попречи. Силас можеше да види дори по гърба й колко е доволна.

Обърна се към ловеца на видри, но той беше изчезнал и когато Силас се огледа, цялата му вътрешна радост се превърна в студен ужас.

Стражарят беше вдигнал пушката си и целеше Врания кон и мечката, които все още вървяха една до друга.

Силас тъкмо щеше да извика, за да ги предупреди, когато ловецът на видри изникна отзад и обхвана врата и ръката на стражаря така, че пушката се насочи към небето. Изстрелът отекна между къщите и хората се струпаха да видят какво се е случило. Мястото, което бяха направили и което стоеше все още затворено след изчезналата в далечината двойка, сега се затвори отново и никой не видя къде отиваха те. Всички се бяха обърнали към ловеца на видри, който все още държеше здраво стражаря и го пусна чак когато на изстрела се отзова смяната на стражата.

Настъпи голяма бъркотия. Голяма част от гражданите застанаха на страната на ловеца на видри и Силас също си проправи път напред, за да се намеси и той. Но ловецът на видри го избута и го предупреди да се държи надалеко.

— Изведи другите от града колкото може по-бързо! — каза той. — И колкото може по-далеко! Ако още веднъж те хванат, и аз не мога да ти помогна; мечката си отиде и те ще те изкарат виновен за това, че точиларката е избягала.

— Да, но какво ще стане с теб?

— Аз съм свикнал да се оправям, а те ще вземат и коня ти, ако не изчезнеш!

Силас срещна изпълнения с омраза поглед на стражаря и вече не се съмняваше, че ловецът на видри има право. Той бързо се наведе и изчезна между струпалите се хора, които викаха и крещяха един през друг. Приведен, той се върна обратно при Гудик Куция и Йеф и ги поведе със себе си. И докато целият пазар зад тях кипеше възбудено, те търсеха различни заобиколни улици, за да стигнат до селянина, където бяха конете им.