Сесил Бьодкер
Силас и Гудик Куция (5)

Глава V
В къщата на врания кон

Точиларката се спря до вратата и всичко в къщата утихна. Дори огънят спря да гори и чакаше мълчаливо и свито нещо да се случи. Въздействието от трясъка на вратата беше огромно на фона на последвалата го тишина; високата черна жена стоеше и оглеждаше внимателно къщата си.

Силас я гледаше невъзмутимо — през пушека на огъня тя изглеждаше още по-фантастична, отколкото си я спомняше. Сенките подчертаваха продълговатите й хлътнали бузи под издадените скули, брадичката изпъкваше още по-ясно. Но това не беше всичко. От нея нещо се излъчваше, един вид лудост, който струеше от тялото й заедно с острата миризма, и тя наистина вдъхваше ужас. Нямаше съмнение, че е в състояние да направи всичко. Дълбоко в стомаха си Силас усети защо Йеф толкова се страхува от нея.

Морска игла? Така ли изглежда морската игла?

Но когато тя си отвори устата, гласът й във всеки случай не беше глас на морска игла. Никоя риба не можеше да говори така и едновременно с това да бъде риба. Гласът й беше като пила, която точи трион, суров и силен, с метален оттенък, който се промъкваше под дрехите и пълзеше под кожата като вледеняващ студ, докато опасните й очи бавно се преместваха от Йеф към непознатите момчета и обратно върху Йеф. Той наведе виновно глава и като че ли започна да се смалява все повече и повече под ужасния й поглед.

— Е? — Гласът й го прикова към пода. — Ти май имаш гости?

Йеф се сви виновно и не отрече нищо.

— Какво е това?

Без да отмества поглед от Йеф, точиларката посочи Силас и Гудик Куция с един от тези пръсти, които бяха отвлекли Йеф от дома му.

Лицето на Йеф побеля. Останалата част от него беше почти изчезнала от страх, защото той не знаеше кои са те, беше ги видял само на улицата и бяха вежливи. А сега ги бе пуснал вътре и им бе разказал всичко, което не биваше да казва на никого.

— По дяволите, Юнас, отговори!

Гласът й изплющя под тавана и Йеф се сви, сякаш го беше ударила с камшик.

— Не… не знам… — заекна той едва чуто. — Това… те сами дойдоха.

Силас се приготви да скочи помежду им, ако тя се опита да докосне нещастното момче.

— Ние сами влязохме — каза той ясно.

Вълна от изненада премина по лицето й. Каза ли някой нещо?

— Искаме да останем да пренощуваме тук — каза Силас, докато тя дойде на себе си.

— Да не мислиш, че държа крайпътно ханче за случайни скитници? — извика тя, все още без да се помръдне от широко отворената врата. — Жалки крадци!

Силас и Гудик Куция скочиха и започнаха да протестират.

Но Врания кон само ги изгледа и злобна гримаса се появи отново на устата й, а големите й зъби се показаха. Строгите й очи не се смееха.

— По-добре ми кажете откъде хлапаци като вас вземат такива коне, ако не са ги откраднали? — Тя се обърна, за да им ги посочи — и тъкмо навреме, за да види Рошавия, който се приближаваше светкавично с протегната глава и без да се смущава, започна да я души по гърба от горе до долу с всички признаци на възхищение.

Точиларката го удари с юмрук между очите и той я погледна с укор през бретона си.

На Рошавия му бе омръзнало да стои завързан и беше дърпал юздата, докато тя се развърже, а сега стоеше до отворената врата. Гудик Куция скочи, за да му попречи да влезе вътре, а Силас избърза навън да види черната кобила.

— Спечелих го при един облог — каза той, минавайки покрай нея.

— Аха — рече точиларката, без да му вярва. — А този малкият там?

— Взели сме го назаем.

— И искате да повярвам на това?

Тя тръгна към кобилата. Гудик Куция бързо преметна юздата на Рошавия на един клон и я последва.

— Е — каза Силас, — на мен ми е все едно. Но ние имаме нужда от място за спане и с удоволствие бихме хапнали палачинки със сланина и пържени картофи за вечеря.

Точиларката се обърна рязко към него и критичният й поглед обходи от горе до долу зле облечената му фигура.

— Зависи дали можете да си платите? — каза тя накрая.

Гудик Куция следеше лицето й. Нещо ставаше под сплъстените кичури и шапката. Зад гърба им Рошавия смъкна юздата си от клона и отново се промъкна към вратата. Колената на Йеф омекнаха, като го видя да се приближава отново, той се страхуваше от коне и не смееше нито да го пипне, нито да го прогони навън — след като Врания кон го бе оставила на мира, той не смееше да се обърне към нея. Колкото по-малко внимание му обръщаха, толкова по-добре. Вместо това той се притисна до стената и остави животното да мине, след което изхвръкна навън и застана до вратата.

Беше го страх, вярно, но какво да направи? При кобилата говореха за пари.

— Една торба сурово сребро — чу той гласа на Силас.

Йеф не знаеше какво е сурово сребро, но по интонацията и по недоверието на точиларката разбра, че е нещо необикновено.

Чуваше как конят тършува из къщата. Издрънка с котела, подуши пепелта, кихна и започна да дъвче нещо. Йеф се досети, че това са остатъците от кашата в гърнето. Инак те самите щяха да вечерят с тях; като се стоплеше с малко вода, кашата отново ставаше мека. Не смееше дори да надникне зад ъгъла и да види какво прави.

Там, при другия кон, разговорът бе преминал в приглушен шепот. „Пазарят се нещо“, помисли си той.

В къщата Рошавия душеше пода. Йеф го чуваше, че дълго рови в сламата, след това стана тихо. Подозрително тихо.

— Юнас! — извика точиларката.

Йеф се стресна.

— Ела тук, щом те викам!

Йеф излезе засрамено от мястото си.

— Опържи малко сланина и няколко картофа!

Гласът на точиларката звучеше бодро, сякаш беше направила добра сделка — или беше на път да го стори.

Йеф стоеше объркан до вратата, без да смее да влезе вътре. В същия момент Гудик Куция забеляза, че конят му отново е изчезнал. Той погледна Йеф.

— Къде отиде?

— Вътре.

Очите на Йеф бяха станали огромни на дребното му лице. Но, изглежда, Гудик Куция бе очаквал тъкмо това, защото още преди да чуе отговора, се запъти към входа.

Точиларката гледаше с пронизващ поглед момчето и Йеф сведе очи надолу. Знаеше добре, че вината е негова.

— Тук няма никакъв кон — прозвуча гласът на Гудик Куция вътре от тъмното.

Той излезе навън.

— Аз го видях, че влезе вътре — прошепна Йеф.

Всички отидоха в къщата да видят. Никъде нямаше и следа от кон. Очевидно Гудик Куция имаше право. И в следващия момент точиларката нададе рев.

— По дяволите, юрганът ми, той е унищожен!

Нито Силас, нито Гудик Куция бяха обърнали особено внимание на голямото количество пера, които се търкаляха по пода до вратата, там имаше толкова мръсотии и отпадъци. Сега погледнаха купчината слама — беше цялата омесена с кокоши пера и при всяка стъпка се вдигаше пух.

Точиларката здравата ругаеше.

— Но къде е конят? — попита Гудик Куция загрижено. — Доколкото виждам, няма други врати.

— Там — каза Силас и посочи перата.

Другите не виждаха нищо, а Гудик Куция помисли, че се подиграва.

— Там — повтори Силас и посочи с ръка.

И тогава през една дупка в купчината пера проблясва едното око на Рошавия. Беше се наврял дълбоко в сламата, в която точиларката бе лежала цяла зима, и пътем беше пробил дупка в юргана.

— Ще си платиш за това! — закани се точиларката ядосано, без да се обръща специално към някого.

Във всеки случай на Силас не му стана ясно дали тя имаше пред вид него, или коня.

— Е, сигурно му е било студено — подхвърли той.

— Това не значи, че трябва да унищожава чуждата покъщнина! — рече точиларката.

— Какво ще кажеш, ако вместо една станат две торби сурово сребро? — каза Силас с хитър, мамещ глас. — Така ще има и за нов юрган, и за нашето нощуване.

— Ти с твоето сурово сребро! Ти с твоите торби! Ако мислиш, че ще се хвана, грешиш. Ако смяташ, че ще ви тъпча с храна, за да ме водите за носа…

Точиларката изсумтя. Сега тя наистина беше сърдита заради юргана и беше забравила напълно, че преди малко извика на Йеф да изпържи сланина с картофи.

— Ще получиш адреса, след като се нахраним — припомни й Силас уговорката.

— Ще получа, дяволите ще получа! — изсъска тя.

— Да, но нали каза…

— Ще задържа коня в залог, докато донесеш торбите. Това е по-добро разрешение, нали?

Точиларката доближи лицето си до Силас и впи очи в него, лошият й дъх го лъхна в лицето. Силас едва се въздържа да не изкриви лице, вместо това се опита да не диша.

— А какво ще стане с него? — попита Силас и посочи Гудик Куция.

— Той може да остане тук, докато дойдеш, тъкмо ще помогне за прехраната — последва бързо отговорът.

Гудик Куция потрепери при мисълта за това, измъкна коня от сламата и го изведе отново навън.

— Добре, така да бъде — каза Силас.

Точиларката го погледна учудено, не беше очаквала такава отстъпчивост. Мислеше, че лъже, просто не вярваше на всичките му приказки за торбите — та той дори не искаше да каже къде са.

Йеф опържи сланина.

От време на време той хвърляше поглед през рамо. Точиларката седеше и в една дървена паница разбиваше яйца с жалките остатъци от единствената голяма лъжица, която Рошавия бе счупил, докато дояждаше кашата. Заплашителният израз на жената, когато забеляза счупеното, накара Гудик Куция веднага да обещае, че ще направи нова, и сега той седеше зад гърба й и дялаше, а тя от време на време поглеждаше към неговите сръчни ръце по същия начин, по който Йеф поглеждаше към съда в ръцете й. Отдавна не бяха яли нещо с яйца.

Като свърши със сланината, момчето я извади на една дъсчица и пусна нарязаните картофи във врящото олио в тигана. Тя не му беше казала какво да прави, той смяташе, че това е правилно, но въпреки всичко очакваше всеки миг да чуе зад гърба си нейния недоволен вик.

Поради това всичките му движения бяха нервни, стряскаше се и от най-малкия шум.

Ала нищо не се случи. Цялата къща бе учудващо спокойна, нещо, на което той рядко е бивал свидетел. Непознатите момчета мълчаха от глад, а Врания кон беше изпълнена с нови странни мисли. Когато отблясъкът на огъня падаше върху лицето й, можеше да се види как тя движи устни и свива вежди над някакъв далечен вглъбен поглед.

Продължаваше да цари спокойствие. Йеф имаше чувството, че ще се пръсне от вълнение, познаваше добре Врания кон и знаеше, че щом е весела и спокойна, има нещо нередно. По този начин тя се съветваше със себе си — но как да предупреди непознатите момчета за надвисналата опасност, когато той самият не знае какво крои тя.

Йеф целият се сви, когато тя попита дали картофите ще омекнат скоро.

— Да — прошепна той и ги опита с острието на ножа. В това домакинство не съществуваха вилици. — Да.

Точиларката изсипа разбърканите яйца във врялото олио така, че те изцвърчаха, а от едно скришно място на тавана извади галон бира. Това засили съмненията на Йеф, той се обърна смутено към Гудик Куция, без да знае какво да каже.

— Готово е за ядене — извика точиларката.

Силас и Гудик Куция се приближиха, удивени как ловко кокалестата жена разряза с ножа омлета на четири и постави всяко парче върху отделна дъсчица. Така се оправяше човек без чинии. Олиото в тигана тя запази за следващия път.

— Ето — рече точиларката и подаде на всеки по една дъсчица с храна.

А как се яде врялата каша без прибори, това всеки трябваше да реши сам; точиларката седна в един ъгъл на купчината дърва с порцията в скута си, ножа в дясната ръка и едно голямо парче сланина в лявата. Другите колебливо последваха примера й; мазнината капеше по краката им, но те дробеха омлета на малки парченца, пъхаха ги в устата си и хвалеха храната. Рядко нещо им се било услаждало така, казваха те.

Врания кон и Йеф приеха комплимента всеки за себе си. След като се нахраниха, всички бяха в добро настроение. Йеф се надяваше, че нощта вече е минала и че погрешно е изтълкувал мълчанието на точиларката. Тихо като сянка той сновеше около огнището, разтреби и сложи нещата на място, докато другите трима се излегнаха в сламата.

Но веднага щом Врания кон се настани в пуха си, тя попита за адреса на къщата, където имало цели торби сурово сребро.

— Нали каза, аз сам да отида да го донеса — възрази сънено Силас, като чоплеше зъбите си с една клечка.

— Въпреки това можеш да ми кажеш къде се намира.

— Почакай до утре — измърмори Силас. Бирата го беше направила сънлив.

— Не — каза строго точиларката.

Йеф хвърли мазните дъсчици в огъня и за известно време в стаята стана по-светло.

— Тогава искам да вкарам конете вътре през нощта — пожела Силас в замяна. — Не ми се иска да ги оставям навън.

Точиларката извика ядосано, че дори не мисли да пусне такива големи животни в гостната си, и Силас едва се сдържа да не се изсмее на това.

Но той може да ги остави под навеса в плевнята от задната страна, прибави тя след малко. Тя имаше плевня и ако се поразчистеше място, биха могли да пренощуват там.

Говориха надълго и нашироко за това и Гудик Куция излезе да види какво е положението.

— Отговори ми сега — настоя точиларката.

Силас се засмя. Що се отнася до него, можеше спокойно да й каже къде се намира среброто; той не беше замесен в нищо и нямаше уговорка да мълчи.

— Защо не го взе ти?

— Какво да правя с него? Мислиш ли, че мога да се разхождам с толкова тежки торби, сякаш са пълни с камъни?!

— Да, но това е сребро?

— От това не стават по-леки — разсъждаваше той. Силас се учуди, че Гудик още го няма.

— Къде е това?

— В града живеехме при една стара и глуха жена на „Фискергаде“ — започна Силас.

— Какво значение има къде сте живели, какво ме засяга мене това? — прекъсна го точиларката нетърпеливо.

— Една стара глуха жена — каза Силас.

— Да, благодаря, познавам я добре. Колкото и силно да й викаш, не може да разбере дори цената за точене на един обикновен нож за хляб. Плаща винаги наполовина.

— Тя чува отлично — изпя Силас.

— Не е вярно. Глуха е като стена и глупава като лопата.

— Не е глуха — настоя Силас.

— От много години е глуха — увери го точиларката. — Тя си изгуби слуха много отдавна.

— Тогава се опитай да обуеш чифт вълнени чорапи върху ботушите си.

— Защо?

— И се промъкни в двора й някоя тъмна нощ — продължи Силас.

— Престани с тези глупости — заповяда точиларката. — Ако смяташ, че можеш да се изплъзнеш с празни приказки, грешиш. Карай направо, какво ме интересуват глухата и нейният двор?

— И почукай на кухненския й прозорец с един от твоите дълги мръсни нокти — продължи Силас.

— Питам те, какво ме засяга глухата? — каза точиларката сърдито. — Защо ми е да правя това? Ама че глупости!

— То е у нея — каза Силас.

Голямата жена скочи и намести шапката върху главата си.

— И искаш да ти повярвам? — подхвърли тя язвително.

— Живях на тавана й по-голямата част от зимата.

— И какво, какво общо има това?

— Имаше дупка към кухнята й — каза Силас и се прозина шумно.

— Искаш да кажеш, че крие среброто в кухнята си?

— Не — каза Силас.

— Тогава?

— В стаичката отзад. Под купчината дърва.

Точиларката дълго го гледа с всички признаци на недоверие.

— Това е най-отвратителното нещо, което съм чувала от дълго време насам — промърмори тя и така се тръшна обратно върху сламата, че перата се вдигнаха като облак над нея. — И на всичкото отгоре човек ще трябва да лежи и да мръзне в собствената си къща — добави тя хрипливо.

От задната страна се чуваше как Гудик Куция рови и размества нещо. Мина много време. След това настъпи тишина, но въпреки това той се забави дълго, преди да влезе вътре.

— Много се забави — промърмори Силас, когато той най-после се появи с по едно одеяло във всяка ръка.

— Първо трябваше да се разчисти голяма купчина боклук — отговори Гудик Куция. — Два коня заемат много място.

— Добре ли затвори? — попита Силас.

— Да — каза Гудик Куция.

— Как? — попита точиларката заинтересувано. — Там няма нито брава, нито резе.

— Сложих един кол напряко, за да не могат да го отместят отвътре. Няма да избягат никъде нощес.

Точиларката се усмихна ехидно, след това си легна и захърка. Йеф отдавна се беше притаил в парцаливите одеяла, а не мина много време и Силас също се унесе в сън.

Но Гудик Куция беше буден. Лежеше тихо като мишка и се ослушваше. След известно време се оказа, че неговите подозрения не са без основание. Точиларката внимателно се надигна и той чу как се ослушва. После предпазливо се измъкна от сламата и се промъкна до вратата, която не дръпна грубо, както обикновено, а тихо я открехна и щом излезе навън, също така тихо я затвори. За миг Гудик Куция видя силуета й на фона на нощното небе. Беше с шапка и държеше в ръка камшик.

Отправи се към плевнята.

Гудик Куция протегна ръка и събуди Силас.

— Какво има?

— Ще се измъкваме сега, бързо!

Силас веднага разбра, че има нещо нередно и повлече по пода одеялото си.

Гудик Куция побутна Йеф и го събуди.

— Стани и ела с нас! — прошепна той.

Йеф сънено протестира, но Гудик Куция го дръпна за ръката и го помъкна със себе си. Откъм задната страна чуха шум от разместване и тежки удари.

Силас изтръпна и се ослуша.

— Конете!

Той се затича към вратата, за да попречи на точиларката да избяга с животните им.

— Недей — каза Гудик Куция и го хвана за колана, — те не са там.

— А къде са сега? — попита уплашено и възбудено Силас.

— Шт! — прошепна Гудик Куция и открехна вратата колкото да се промъкнат.

— Можеш ли да намериш пътеката към пътя? — прошепна той в ухото на Йеф, но Йеф изхленчи и не отговори.

— Шт! — каза Гудик Куция. — Тя ще ни пребие, ако ни хване!

Малкият млъкна моментално. Гудик Куция го помъкна след себе си напосоки и излязоха на нещо, което приличаше на пътека.

Бяха почти прекосили градината, когато иззад ъгъла се появи точиларката с развяната пола и изруга здравата пред вратата.

— Видяла е, че ни няма — прошепна Гудик Куция.

— Легнете! — заповяда Силас и сам се навря колкото може по-навътре в един храст. След миг покрай тях профучаха ботушите на точиларката по посока на главния път, който тя огледа и в двете посоки. Там нямаше следа нито от конете, нито от момчетата. Но тя не бе чула тропота на конете, не може да са избягали. И точиларката се втурна към задната страна на градината и започна да търси там.

— Хайде! — каза Гудик Куция.

И с Йеф помежду им и одеялата, преметнати върху раменете им, те побягнаха по пътя към гората. Там, на една поляна, стояха двата коня, плътно заобиколени от гъст храсталак, така, че да не се виждат от пътя. Черната кобила, с юзда, преметната върху едно дръвче, и Рошавия, грижливо завързан за врата с ръждясал синджир, който подрънкваше всеки път, когато конят помръднеше.

— Това и бездруго се търкаляше в плевнята, трябваше само да го взема и да го използвам — усмихна се Гудик Куция, щастлив, че са се измъкнали.

— Как разбра, че е решила да ги открадне? — попита Силас.

— Малкият ми даде знак — каза Гудик Куция и потупа Йеф приятелски по рамото.

— Но аз нищо не съм казвал! — учуди се Йеф. — Не знаех точно какво е намислила.

— Не, но аз разбрах, че има нещо нередно и докарах конете тук за по-сигурно. Докато ти й разказваше къде има пълни торби със сребро, не можеше да видиш какви алчни станаха очите й — а как най-бързо ще се придвижи човек, ако има два коня?

— Добре, но ти какво тършуваше толкова в плевнята? — попита Силас.

— Направих така, че да й попреча да влезе вътре. Натрупах всичките боклуци пред вратата и е трябвало първо да ги отмести.

Откъм къщата на точиларката се чу трясък, което говореше, че е изритала вратата. Йеф се стресна. Познаваше прекалено добре този звук.

— Сега тя е много, много сърдита, винаги я рита така, когато е сърдита. — Йеф потрепери от страх.

— Е — каза Силас, — сега за тебе е все едно, тя ще има в близко време да мисли за нещо много по-важно от теб, а ти ще дойдеш с нас. Можем спокойно да седнем двамата на коня ми.

За негова голяма изненада Йеф започна да плаче.

— За какво хленчиш? — попита Силас. — Тук ли предпочиташ да останеш.

Йеф се колебаеше.

— Не смея — подсмръкна той.

— Какво не смееш?

— Да яздя.

— От нея ли те е страх? — Силас посочи кобилата.

Йеф само кимна.

Силас го хвана за ръката и го заведе при голямото черно животно.

— Ела тук, за да ти каже „добър ден“ — каза той.

Йеф го погледна, като се дърпаше настрана.

— Кажи „добър ден“ на Йеф! — заповяда той.

И кобилата повдигна предния си крак и го протегна напред.

— Сега ти — каза той на Йеф, който страхливо хвана коня за копитото.

— Сега й дай това!

Силас сложи нещо върху дланта на Йеф и протегна ръката му към голямата глава на кобилата, въпреки че Йеф се противеше.

Конят подуши и го погъделичка по дланта с косматата си муцуна, като внимателно взе с бърни парчето хляб.

— Това е част от хлебчетата, които сам си месил — каза Силас. — Сега спокойно можеш да я яздиш.

Йеф погледна с възхищение коня и ръката си, сякаш не беше виждал нито едното, пито другото преди, а Силас отвърза юздата и му помогна да се качи на високия й гръб, после сам се метна на коня и загърна с одеялото си раменете на момчето. Небето беше сиво от раждащото се утро.

От къщата на точиларката долетя шумът от смъкването на количката с точилото надолу по стълбите и се чу затръшването на дъсчената врата.

— Тръгна — рече Йеф, като се ослуша.

— И ние потегляме — каза Силас.

И те препуснаха.