Сесил Бьодкер
Силас и Гудик Куция (14)

Глава XIV
Родното село на Гудик Куция

Най-после на път за дома. Гудик Куция се радваше на това. Оставиха конете да препуснат с всичка сила, префучаваха през много села, без да спират, освен ако не беше толкова късно, че да трябва да търсят място за нощуване. Хората се обръщаха след тях с учудване и безпокойство, питайки се какво ли се е случило, война ли е започнала? Или беше избухнала епидемия от чума? Поради това, че бързаха толкова, момчетата приличаха на пратеници между високопоставени личности. А в селата хората страхливо си шушукаха, след като те отминеха.

По време на дългото пътуване Силас и Гудик Куция говореха малко. Мисълта, че бяха оставили ловеца на видри в клопка, ги измъчваше. Наистина той самият бе настоял да напуснат града колкото може по-бързо и те знаеха, че с него шега не бива, но все пак мисълта, че може би е попаднал в затворническата дупка, ги измъчваше. А може би дори и на позорния стълб! Сигурно дори той не можеше безнаказано да вдигне ръка срещу градския стражар.

Чак когато стигнаха до родния край на Гудик Куция и вече се виждаха къщите в селото, скупчени около главната улица зад зелените ливади, те намалиха скоростта и преминаха в по-умерен ход. Гудик Куция пръв намали скоростта. Една година беше изминала, откакто напусна майчината си къща, и оттогава може би се бяха случили много неща. По време на краткото им пребиваване заедно ловецът на видри не им беше казал нищо, тъй като през цялото време бяха заети с други неща и Гудик Куция си беше позволил да изтълкува липсата на новини като добър знак. Но сега не беше сигурен в това. И на всичко отгоре трябва да разкаже, че последния път, когато е видял ловеца на видри, той е бил хванат натясно от група стражари.

Силас погледна крадешком Гудик Куция, когато той намали скоростта, досещаше се какво вълнува приятеля му сега и замълча. Гудик Куция имаше майка и няколко по-малки сестрички, за които носеше отговорност. И въпреки това ги беше напуснал без предупреждение. И макар че Силас не се чувстваше обвързан нито към семейство, нито към определено място, той разбираше добре нежеланието на приятеля си да навлезе с шум и трясък между къщите, без да знае как стоят нещата.

И като си спомни как стремглаво бяха напуснали селото миналата година с група разярени селяни по петите им, наистина беше по-добре да се приближат тихо, докато разберат какво е положението. Гудик Куция живее тук и на него няма да му се случи нищо. Той беше един от тях. Но какво щеше да стане с него самия, един чужд и непознат, който миналата година беше провалил продажбата на кобилата и с това бе попречил на тези бедни хора да платят данъка си. Него сигурно не бяха го забравили.

Силас реши, че трябва да прояви голяма предпазливост както що се отнася до него самия, така и до коня. Ако усетеше някаква злонамереност спрямо него, веднага щеше да се махне и да замине за друго място.

Оставиха конете да вървят бавно един до друг по улицата, покрита с жълтеникав чакъл, която минаваше между къщите. Прилича на траурно шествие, помисли си Силас. За втори път му се случваше да дойде в това село по обяд, когато то лежеше като мъртво. Никой не се виждаше по улицата, никъде не се чуваше дрънкане на паници, инструменти или човешки говор. Спяха дори животните. Дори кучетата.

Разликата между това пусто място и кипящия град беше поразителна. Там също почиваха на обяд, но въпреки това никога не бяха видели града спокоен.

Подковите бавно чаткаха по чакъла, но никой не излезе да види кои бяха гостите. Те спряха при голямо кестеново дърво пред къщата на Гудик Куция и завързаха конете. Силас остави своя най̀ от края на улицата, завързан хлабаво за един клон, докато Гудик Куция заведе Рошавия навътре в прохода между къщата на Йохана и тази на съседа. Никой от тях нямаше намерение да влезе и да наруши обедната почивка.

Вместо това те седнаха тихо до стената на къщата откъм улицата и зачакаха селото да се събуди отново за живот. Силас си спомни колко различно беше всичко в деня, когато седеше горе на дървото и не знаеше дали някога ще успее да си вземе обратно хубавия кон. Майката на Гудик Куция беше излязла от къщата си с медник за вода, а след нея бе излязъл Бартолин и, застанал отвън, я бе проследил с поглед.

Ами ако Бартолин в този миг се намираше в къщата?

Силас усети как го засърбя гърбът, който бе облегнал на стоплената от слънцето стена.

— Мислиш ли, че е още тук? Искам да кажа, при майка ти? — попита приглушено Силас, като чертаеше напрегнато с една клечка в жълтия уличен прах.

— Кой? — попита Гудик Куция също така ниско и извърна глава.

— Търговецът на коне? Той живееше тук миналата година.

Гудик Куция поклати глава.

— Не — каза той убедено.

— Откъде можеш да знаеш?

— Защото аз живея тук — каза един глас зад тях.

Беше ловецът на видри. Беше излязъл, без те изобщо да го чуят, и сега стоеше спокойно облегнат на рамката на вратата и наблюдаваше тяхното учудване с блеснали очи. Двете момчета го зяпнаха с отворени уста.

— От къде идваш? — попита Гудик Куция.

— От там — отговори ловецът на видри и посочи с палец зад рамото си.

— Да, но как си се върнал преди нас, не те ли затвориха?

— Кой да ме затвори? — попита ловецът на видри.

— Стражарите.

— О, те.

— Не те ли хвърлиха в тъмницата?

— Аз настоях да извикат кмета на града.

— В неделя?

— Разбира се, те не се съгласиха — призна ловецът на видри, — но тогава аз сам изпратих да го повикат.

— И той дойде ли?

Силас гледаше напрегнато мъжа до вратата.

— Трябва да ти предам много поздрави от него.

— На мен? Мене ли трябва да поздравиш? — почти извика Силас невярващ. — Как така? Та той не ме познава?

— Сега вече те познава. Аз му разказах, че ти съвсем сам си върнал обратно мечката до стълба на мечкаря и си я завързал, след като тя е съборила всички палатки.

— Мечката не беше виновна за това! — протестира Силас. — Това бяха хората!

— Да, защото мечката се беше отвързала. Но въпреки това ти си този, който я върна на мястото й и се опита да я откупиш, за да не я застрелят — и попадна в тъмницата заради това. И ако не се лъжа, те ти взеха и парите, във всеки случай ти стоеше и така викаше да ти върнат обратно портфейла, че се чуваше из целия пазар.

— Да! — каза Силас. — Да!

— Аз разказах всичко това на кмета и се вдигна още по-голям шум, защото стражарите казаха, че това с парите е чиста измислица и че ти си виновен за всичко.

Силас се умърлуши. За миг той се бе надявал, че може би ловецът на видри е успял да вземе обратно припечелените по време на пазара пари, за да може да ги раздели с Гудик Куция, както беше обещал. Не беше загубил само собствените си пари. Той наведе отчаяно глава и не видя как ловецът на видри бръкна с ръка под елека си и извади груба кожена торбичка. Нещо трепна в момчето, когато мъжът я хвърли в уличния прах пред него.

— Да, но как… ти нали каза, че…

Силас вдигна внимателно торбичката с две ръце.

— Те не са си представяли, че ще бъдат принудени да изпразнят джобовете си на площада пред очите на всички — каза ловецът на видри.

Настъпи тишина за известно време, през което Силас ясно си представи как двамата стражари е трябвало да изпразнят джобовете си пред кмета.

— Да, но как пристигна толкова бързо? — попита тогава той.

— С кола — каза ловецът на видри.

Силас и Гудик Куция го изгледаха въпросително.

— Там имаше много хора, които щяха да пътуват в тази посока — продължи високият мъж, — трябваше само да избера най-доброто и най-бързото превозно средство и да се возя с него.

Ловецът на видри седна до стената при тях.

— Забравихме тази там — жената — засмя се той.

— Коя? — попита Силас, който не разбра веднага за кого става дума.

— Тази с мечката, добре ги изигра — познавахте ли я?

— Врания кон? О, да! — Силас започна да разказва много описателно как пристигнали в нейната къща и какво се случило след това. Как тя откраднала Йеф, за да има кой да тегли точилото й, и какво бе станало във воденицата.

В къщата зад тях беше съвсем тихо. Но постепенно с напредването на разказа малките сестрички на Гудик Куция излязоха тихо в отвора на вратата и когато стигнаха дотам, че Гудик Куция за малко не е довел Йеф в къщи като още един малък брат, Йохана също се показа. Ловецът на видри се забавляваше превъзходно с разказа, особено много се интересуваше за Врания кон, защото такава жена никога преди това не бе виждал, нито помирисвал.

Съвсем незабелязано се беше появил живот и в другите къщи по голямата улица, глави се показваха и изчезваха отново, в уличния прах бързо пристъпваха крака и слухът, че черната кобила се върнала, премина като земетресение. И в селото, което допреди малко изглеждаше като мъртво, започнаха да се появяват неговите жители. Кучетата излязоха изпод храстите и се протягаха сънливо, кокошките се изправиха от земята и изтърсваха прахта от себе си, от всички врати се показваха деца с тихи стъпки и големи, изпълнени с интерес очи, насочени към Силас.

Възрастните наобиколиха коня.

Силас се изправи и застана нащрек. Беше готов да скочи. Но ловецът на видри сложи ръката си върху неговата.

— Няма да се случи нищо — каза той.

Силас не го погледна. Миналата година по това време трябваше да се плати данъкът.

— Платен е за тази година — обясни му ловецът на видри.

Въпреки това Силас не можеше да седи спокойно, а застана до кобилата, докато по-малките сестрички на Гудик Куция наобиколиха завърналия се у дома брат. Но някой остана в тъмната къща. От мястото си при коня Силас можа да види само чифт крака и част от пола.

Тя стоеше и слушаше.

Изведнъж се плъзна през вратата, но не към Гудик Куция, като другите, а безшумно като сянка изчезна зад ъгъла на къщата към бараката, където стоеше и дремеше Рошавия. Тук тя дълго стоя до стената.

Силас застина. Как е станало, че тя още е тук? Мислите му се объркаха, та нали майка й искаше да я продаде на гълтача на саби по негово собствено предложение? Мисълта за това бе пареща и сковаваща, значи той не беше с нищо по-добър от Врания кон? Но как се е озовала Мария в тази къща? Ако не е при гълтача на саби, защо тогава не беше при своите родители долу в къщата край реката? Ловецът на видри? Нима той я беше взел при себе си? Нали беше казал така тогава?

Ако Мария мислеше, че никой не е забелязал изчезването й зад ъгъла на къщата, грешеше. Гудик Куция се изправи тихо и я последва и Силас можа да види как момичето се стресна, когато някой изведнъж застана до нея.

— Той е тук — каза Гудик Куция, сякаш знаеше какво търси Мария.

Силас се опита да се престори, че не е чул нищо, но това, което ставаше, премина като огнена диря в съзнанието му; той си спомняше много добре какво беше изпитал, когато я срещна, и как изглеждаше тя под падналите си коси; не беше забравил как неговите собствени очи щяха да излязат из орбитите при мисълта, че тя няма очи.

А сега Гудик Куция стоеше и говореше с нея, сякаш това беше нещо съвсем естествено. И Мария не побягна, плачейки, като подгонено животно, тя му отговори. Силас здраво впи ръката си в гривата на коня, без да усети това.

Те разговаряха.

Мария се беше опитала да се промъкне до Рошавия и Гудик Куция бе разбрал веднага къде иска да отиде тя. Сега той я хвана за ръката и я заведе до мястото, където го бе завързал.

Силас забрави страха си за кобилата и се приближи до двамата, за да участва в това толкова странно нещо!

Мария увисна щастливо на врата на Рошавия, който я подуши с одобрение, беше я познал. Тя стоеше съвсем тихо, заровила лице в козината му, докато Гудик Куция го галеше и й благодареше за услугата.

— Това е много проклета кранта — каза той, — но все пак си го бива. Той ни е спасявал не един път… От бой — добави след малко. — Може би дори и от смърт.

Мария чакаше с отворена уста.

— И все защото не се държи като другите коне — продължи Гудик Куция и й разказа как бяха нападнати в двора на Глухата и как беше отърсил от себе си двамата мъже в рамката на вратата.

Без да усети, Силас се приближи още.

Никога не бе мислил, че с Мария можеше да се говори по този начин.

Гудик Куция разказа по-нататък за селянина с брадвата.

— Конят дойде в обора посред нощ, обикаляше и дърпаше кравите за опашките — каза той.

Мария чак се разхълца от смях.

— Сигурен съм, че е искал да ни каже, че точиларката е заминала с другия кон. — И Гудик Куция разказа как разгневеният селянин беше изникнал с огромната си брадва и ги беше заплашил, че ще им свали скалповете.

Тогава Мария престана да се смее. С ръка на устата тя беше затаила дъх от напрежение.

Но когато Гудик Куция стигна до мястото, когато Рошавия беше надделял и бе танцувал след бляскавата брадва на селянина, в нея забълбука веселието.

— На края той избяга — каза Гудик Куция. — След него останаха само дървените му обувки и конят трябваше да се задоволи с една от тях.

— Той му взе дървената обувка?

Мария се съмняваше.

— Разбира се! — каза Гудик Куция. — Нали селянинът си беше взел брадвата.

— Захапа ли я?

— Изяде я!

— О, това е невъзможно. Никога не е ял дървени обувки в къщи.

Нещо се изопна в Силас. Ще се скарат ли?

— Дай си ръката тогава — настоя Гудик Куция.

Мария колебливо му протегна ръката си.

Гудик Куция извади нещо от джоба си и го постави върху дланта й.

— Какво е това? — попита той тогава.

Мария го заопипва.

— Конци — каля тя.

— Какви конци?

— Не знам.

Гудик Куция сложи още нещо в ръката й.

— Какво е това?

— Желязна скоба — каза тя бързо.

— Какво мислиш, че беше другото?

— Конец от дървена обувка.

— Това е всичко, което остана — увери я Гудик Куция.

Мария затвори ръката си и му повярва. А Силас тихо се върна обратно и седна до стената със странното предчувствие, че всичко е много по-различно от това, което си бе представял. А Гудик Куция го е знаел през цялото време.