Сесил Бьодкер
Силас и Гудик Куция (11)

Глава XI
Силас в кучешката дупка

Силас плъзна поглед наоколо в подземието. Видя сега, че покрай стените седяха и много други хора; намръщени и приведени, те с явно недоверие слушаха обясненията на Врания кон за новодошлия. Нейният метален глас кънтеше под сводестия таван.

Високо горе в дебелите стени имаше дупки, широки отвори, които се стесняваха, минавайки през каменната стена, и свършваха горе до площадката със солидни решетки. Никой не можеше да излезе оттам, дори Силас не би могъл да се промъкне. Не проникваше и много светлина. Долу, на дъното на дупката, беше полутъмно и ужасно студено. Силас потрепери.

— По дяволите, ама че място за живеене! — каза той в сумрака и тръгна напред, опипвайки със стъпала пода, по който бяха разхвърляни тухли, счупени наполовина и на четвъртина, нещо, с което предишните затворници се бяха забавлявали, откъртвайки ги от стените. Никой по-късно не си бе направил труда да ги събере или поне да ги помести настрана, те лежаха там, където са били захвърлени, и трябваше да се стъпва внимателно.

Точиларката стоеше до стената и изразяваше шумно радостта и злорадството си. От последния път, когато Силас я видя, бе минало много време и той се чудеше колко ли дълго е седяла тука.

— О, ти, победителю на воденичаря — извика тя и се помести малко на каменната пейка, сякаш му правеше място, — покажи сега на какво си способен и накарай стените да се отворят!

Силас не отговори.

— Щом като можеше да спираш водата във воденицата, ще трябва да можеш и да направиш малка цепнатина в една най-обикновена затворническа килия и ако можем да се измъкнем през нея, ще бъде добре.

— Приказваш, като че ли още си пияна. Нима домашната ракия на воденичаря действа толкова дълго?

— Затваряй си устата, хлапако, аз не бях пияна, знаеш много добре!

— Не си ли тук за това? — попита Силас невинно. — Във всеки случай не изглеждаш съвсем трезва.

Той се промъкна покрай една ниша, от която вонеше на пикоч, което говореше, че пазачът не пуска никого за нещо толкова незначително.

— Мислиш ли, че някой може да слезе долу по мокрите железни стъпала под воденицата и отново да се изкачи с цяла мечка^[1] на гърба си? А, мислиш ли, че е възможно?

— Мечка? — каза Силас и започна изведнъж да се смее. — Сигурна ли си, че това на гърба ти е било мечка, а не нещо друго?

— Глупак! — изсъска Врания кон. — Откъде знаеш какво значи това? Но само се опитай да попиташ тези горе никога ли не са се връщали с такава мечка от кръчмата в къщи?

Силас намери едно празно място на пейката, което не беше толкова счупено. Той се смееше на висок глас.

— За какво се хилиш такъв? — Врания кон имаше рязък и неприятен глас.

— Защото аз също се бях натоварил с една мечка — изсмя се Силас, — обикалях с нея този следобед.

— Глупости! — извика Врания кон.

— За това съм тук сега — настоя Силас.

— Глупости! — подхвърли един от мъжете от противоположната страна. — Ти не си пил.

Силас призна, че не е пил.

— Но въпреки това ми се тръшна една мечка отгоре — каза той. — И при това беше толкова голяма, че стражата дойде с пушките си, за да я убият.

Мъжът се засмя при тази мисъл, макар че не вярваше нито едното, нито другото. Но една добра шега не беше за пренебрегване на това скучно място и той нямаше нищо против да чуе повече за тази мечка.

— Е? — каза той. — Какво направи тогава?

— Застанах пред нея, за да не я застрелят. Защото тя изобщо не бе съборила нищо от това, което се търкаляше по земята.

— Не, сигурно си го съборил ти, като си се развихрил! — каза мъжът.

— Не е вярно. Събори го тази паплач, която щеше да си изпочупи вратовете, за да избяга. Преобърнаха маси, каруци и сергии с всичко, което се намираше в тях. А съвсем нямаше от какво да се страхуват!

— Защо, от какво се бояха?

— Само от тази мечка!

— Сега лъжеш така, че човек може да пипне лъжата ти с ръка — изсмя се презрително мъжът. — Но не си мисли, че ще ме накараш да повярвам, че си толкова страховит само защото си обърнал една-две бири.

Силас се забавляваше вътрешно от това, че случаят с мечката може да се тълкува по два начина.

— Кога може да излезе човек от тази мръсна дупка? — попита той по-късно.

— Не днес — прошепна утешително един от мъжете — и сигурно не утре.

— Не, защото утре е неделя — допълни Врания кон.

— О, за теб това е добре дошло — нали имаш религиозен празник!

Силас кимна към жената.

— Тя вярваща ли е? На църква ли ще ходи?

Много мъже избухнаха в бурен смях.

— Във всеки случай ще бъде почти там. Ще седи до вратата на църквата — на позорния стълб.

Силас си представи обветрения от времето позорен стълб до църквата.

— И ние дори не можем да идем и да й пожелаем приятна неделя — продължи мъжът престорено меланхолично.

— Защото е откраднала едно дете, нали? — попита Силас.

— А, и това ли е направила? Не, аз мисля, че е, защото не иска да признае, че е в бандата, която краде сурово сребро от мината и го пренася през морето. Хващали са я много пъти.

— Какво е щяла да прави с това дете, да го продава ли?

— Не, само го беше впрегнала в точилото си и го караше да го тегли.

— Как, по дяволите, ти хрумват такива неща? — попита мъжът развълнуван.

— Нямаше какво да му мисля кой знае колко — отговори точиларката спокойно, — трябваше само да го взема от брега, където играеше.

— Малък ли беше?

— Съвсем малък — призна тя, — имаше много малко сили в него.

— На какъв бряг? — попита мъжът.

Жената се изсмя.

— Тук, малко по-нагоре, от другата страна на устието на реката.

Силас наостри уши и замълча.

Мъжът се учуди.

— Странно — каза той, — никога не съм чувал за откраднато дете там, само за едно, което се удавило. Течението го отнесло и вече не го намерили. Това беше миналата година.

— Как се казваше? — попита Силас.

— Хм… не си спомням вече как се казваше, бащата е рибар, той идва редовно в града да носи змиорки и калкан. Брат ми го познава.

— Къде живее брат ти?

— На една уличка до реката. — Мъжът обясни къде горе-долу се намира това, а Врания кон се засмя презрително. Толкова шум за едно дете! То едва ли щеше да има по-голяма стойност живо, отколкото ако се беше удавило. Такъв малчуган!

Силас не се намеси в разговора, беше научил онова, което го интересуваше. Вместо това попита Врания кон докъде е стигнала със среброто на воденичаря.

— Нали ми бяхте оставили лодка? — запита тя.

— Да — каза Силас, като се чудеше как е успяла да изкара лодката обратно през отливника и отново в потока, от другата страна на воденицата. Там имаше толкова много камъни.

— Натовари ли чувалите в нея? — попита Силас.

— Разбира се, какво друго да натоваря?

Тя се замисли и замълча.

— Но в нея би трябвало да има гребла! — продължи точиларката.

— Хората винаги си прибират греблата в къщи — това е, за да направят всичко много по-интересно — каза Силас.

— И много по-трудно — добави точиларката.

— И ти искаш да накараш някой да ти повярва — изръмжа един от мъжете, — че само си взела чувалите от едно случайно място, където те просто са лежали и са се търкаляли свободно?

— Тогава попитайте него! — извика точиларката и посочи Силас. — Той ми каза откъде мога да ги взема!

Всички мъже обърнаха глави към Силас.

— Може би познаваш воденичаря?

— Само по външност — каза Силас.

— Струва ми се, че носиш едно от саката му на гърба си?

— Може би ти го познаваш? — запита остро Силас.

— Съвсем не! — каза мъжът и размаха отбранително ръце.

— Откъде тогава знаеш, че това сако е негово?

— Е, аз само попитах — толкова много неща се чуват за този воденичар напоследък.

— Какво искаш да кажеш?

— Попитай нея!

Всички обърнаха глави към Врания кон.

— Не съм разказала повече, отколкото трябва — каза тя, — и съм сигурна, че той щеше да го направи!

— Да ни хвърли долу? — попита Силас.

— Да — продължи тя, — долу в каменното корито и да ни прекара от другата страна.

Мъжете имаха вид, сякаш ги тресеше.

— Но ние се измъкнахме — каза Врания кон и се поглади доволно по дрехите.

— И затова ти направо се радваш, че ще седиш на позорния стълб утре сутринта! — каза кисело някой от другата пейка.

— Предпочитам да седя там, отколкото да ми отрежат два пръста и да ги зашият, преди да са изстинали! — дойде в отговор.

— За какво? — попита Силас. — На кого?

— На този там.

Точиларката посочи мъжа, който беше говорил досега.

— За какво?

— Против кражба, миличкият ми. Пръстите са прекалено дълги, отрязват ги и след това ги зашиват отново. Много просто.

Мъжът скри ръце между коленете си, сякаш вече чувстваше брадвата в месото. Изпълнен с отвращение, Силас извади флейтата, за да не слуша повече. И както беше очаквал, говорът замлъкна, сякаш и камъните в дебелите стени слушаха. И целият свят навън, от който беше лишен тук, оживя от флейтата на Силас, сякаш излизаше изпод пръстите му. Той свиреше без прекъсване и тежкият сводест таван пееше за простора и прекрасното небе.

Изведнъж до една от малките дупки горе на площадката нещо прошумя, мъжете направиха знак на Силас да спре и се заслушаха. Беше невъзможно да се види нещо, защото навън нямаше вече светлина, а долу беше тъмно като в рог. Горе нещо пъхтеше и дърпаше железните решетки така, че старата мазилка изпопада на пода. След това всичко утихна.

— Какво, по дяволите, беше това? Май че беше животно?

— Това е моят махмурлук, който стои и ме чака — каза Силас сериозно.

— Твоят какво?

— Мечката — каза Силас. — Тази мечка, която се беше залепила за мене. Приличаше на животно, и то на голямо животно.

— Да не би мечката да не е животно?

— Уф, няма вече мечки — това е било в старите времена.

— Мисли, че ни забавлява! — каза кисело Врания кон. — Само защото е чул някой плъх!

— Това не беше никакъв плъх — настоя Силас.

В същото време пазачът заслиза шумно по извитата стълба, отвори вратата и освети с фенер.

— Ей, ти там, с флейтата! — извика той.

— Да — каза Силас.

— Ела горе!

— Защо?

— Този звяр стои и тресе вратата!

Лицето на стражаря беше уплашено, а в гласа му имаше паника.

— Какъв звяр? — попита Силас.

— Мечката, по дяволите! Побързай малко!

— Глупости — каза Силас, — това е плъх.

Чудеше се как мечокът се е отвързал, защото беше сигурен, че го е вързал здраво за желязната решетка.

Стражарят изруга.

— Ти самият си плъх! Едва успяхме да затворим вратата, беше влязла наполовина вътре и сега стои горе, обикаля и клати вратата.

— Е, и? — каза Силас. — Какво от това?

— Затваряй си устата и идвай, ще излезеш и ще я махнеш от там!

Силас се изправи бавно.

— Всички казват, че нямало вече мечки, че това е било в старите времена — възрази той.

— Щом ти казвам, че е там, значи е там! — каза пазачът. — Ела!

Силас чу учудените възклицания на другите, когато вратата се затвори зад него, и бавно се заизкачва по тясната стълба.

Горе в стаята на пазача седеше другият стражар и нервно барабанеше по масата.

— Ама че бавно става — каза той сърдито. И след това към Силас: — Изпразни си джобовете!

— Защо?

— Да видим какво имаш.

Силас сложи флейтата на масата.

— И портфейла! — казаха му грубо.

— Вие си получихте вашето! — отговори Силас, без да им даде парите.

Мъжът до масата даде знак на другия, който веднага хвана Силас за ръката и я изви зад гърба му. С няколко движения те му изпразниха джобовете.

— И ти искаш да ти повярваме, че честно си се сдобил с това? — каза този, който седеше до масата, и премери портфейла.

Мъжът зад него пусна ръката му, но в същия миг Силас се хвърли върху седящия и се опита да му изтръгне портфейла от ръцете.

— Той е мой! — каза Силас. — Няма да ми го вземете!

Отговорът беше един силен удар през врата, който го изпрати далече на пода.

— Това е кражба! — извика Силас и се изправи до стената.

— Именно — каза стражарят, — и крадецът си ти!

— Ще ви обадя на кмета! — каза Силас развълнувано.

— Ще ти дам един кмет, хулиган такъв!

Пазачът отново се нахвърли върху Силас.

— Ще се погрижа да те наложат с камшик! — изсъска той, докато Силас се търкаляше по пода.

Отвън някой силно разтърси вратата.

— Това са мои пари — настояваше Силас. — Искам си ги обратно!

Другият се изсмя презрително.

— Можеш да се върнеш да си ги вземеш, след като махнеш мечката отвън — и вземи, че я вържи както трябва.

Мечката удряше с лапи по обкованата с желязо врата така, че коридорът се тресеше. Това не се хареса на стражарите, Силас разбра.

— Ето, вземи това, измъкни се и й посвири! — каза седналият, като подаде флейтата на Силас.

Силас скри ръце зад гърба си.

— Първо си искам парите! — настоя той.

— Затваряй си устата и върви да й посвириш!

— Това не е моя мечка!

Стражарите започнаха да го ритат по краката, докато той млъкна, след което единият му изви ръката зад гърба, а другият напъха флейтата в джоба на работната дреха на воденичаря.

— Хайде, тръгваме!

И те тръгнаха. Силас се клатеше по коридора, изкривен под тежестта на болезнената хватка.

Другият открехна вратата.

Една черна космата муцуна се показа в отвора.

Двамата стражари изтръпнаха. След това се отдръпнаха, с едно движение отвориха вратата, избутаха Силас навън и хлопнаха вратата зад него с трясък.