Анри Троая
Ейглетиерови (6)

VI

Мадлен се отдръпна три крачки назад, за да прецени ефекта и душата й се успокои: медните дръжки съответствуваха точно на размера и стила на вратите. Изчистени, сега те блестяха като малки домашни звезди в рамките на полираните дъбови врати. Така и мебелите наоколо добиха по-друг вид. Доволна, тя се усмихна и седна на пейката до масата. Наистина най-добре се чувствуваше у дома си, в Тюке. Осем дни в Париж — толкова дълго, че повече не можеше да издържи. Тя вземаше много присърце вълненията на другите: сантименталната изповед на Франсоаз, предстоящото пътуване на Даниел, загадъчността на Жан-Марк, любезната враждебност на Филип, предвзетостта на Карол… Ах! Сега ще си почине хубаво от цялата тази бъркотия! Все пак тя съществуваше извън тях, имаше си собствени грижи! Първо — магазина. Много малко работа имаше през този месец. Ако продължава така, целият приход ще отиде за данъци. За щастие имаше и други доходи — от наследството. Но все пак се надяваше, че през летния сезон ще има много клиенти. Притежаваше доста хубави вещи в магазина си. Дори колегите й признаваха това. Дано не забрави да даде за поправка автомата. Но не за да го продаде — о, не! Поставила го бе временно върху перваза на прозореца, с лице към улицата. Изглежда, че му е приятно тук. Истина е, че някои предмети мъчно понасят домашната атмосфера, отегчават се, загиват. Тя изпита това с една калаена кана за вино. Където и да я поставяше, тя си оставаше чужда, сякаш бе взета назаем. Много бързо трябваше да се раздели с нея. На кого ли я беше дала? А, да, на Клеманс за рождения й ден. Мисълта за Клеманс Дефорж я отнесе в далечното минало. Толкова близка приятелка, а не бе я виждала от шест години. Някога в Париж те бяха неразделни. Ходеха заедно за покупки, бъбреха си в детската стая… Малката Кри-Кри трябва сега да е на тринайсет години, не, на четиринайсет! Господи, как минава времето! Съпругът на Клеманс бе купил гараж в Лион и цялото семейство се пресели там. Започнаха да си пишат често. После писмата станаха по-редки. Всяка от тях се затвори в грижите си. По някоя пощенска картичка от време на време. Дружбата се изпари. С Емили стана същото. Откакто се омъжи повторно, тя съвсем не дава признаци за живот. А докато беше самотна, всяка сутрин говореше по телефона с Мадлен по цял час. Веднъж тя дойде в Тюке с втория си съпруг. Но не беше вече същата. Сияеща от щастие, далечна, предвзета. Когато си отпътува, Мадлен въздъхна с облекчение. Нови приятелки ли? За какво й са? Сега тя много добре знаеше, че каквото и да прави, накрая приятелството ще завърши с разочарование. Хората загрубяват, когато остаряват. Само вещите стават по-очарователни с течение на годините. Тези медни дръжки например: трябва да са били много банални, когато са излезли от ръцете на майстора. Но годините ги бяха превърнали в произведения на изкуството. Ключарят, който ги бе монтирал, подреждаше инструментите в чантата си.

— Нямате ли нещо друго за оправяне, мадам Горже? — попита той.

— Не, нямам! Колко ви дължа?

— Не бързайте! Ще ви изпратя малката ви сметка!

Тя му благодари, затвори след него вратата и останала сама, потъна в щастливо съзерцание.