Анри Троая
Ейглетиерови (19)

XIX

С пъргави стъпки Филип слезе по стълбите на петте етажа, без да пипне перилата. На улицата се зарадва на простора, на слънцето и на околния шум. След затворената атмосфера на стаята, в която Одил го задържа цели два часа, сега той жадно, почти с благодарност вдишваше въздуха на Париж. Изгледът на авеню „Пол Думер“ с неговите буржоазни, масивни и пищни фасади му се стори като картина на собствения му възход. Погледна часовника си: пет часът и двадесет минути. Ако крача бързо, ще бъда в кабинета си на площад „Франсоа I“ точно навреме, за да подпиша писмата. Тази дълга и самотна разходка от квартирата на любовницата му до адвокатското му бюро беше едно от най-приятните му занимания през деня. Понесен от равномерните движения на краката си, той размишляваше, припомняше си, решаваше, проектираше, мечтаеше… Обикновено мислите му бяха бодри. А днес — дали Одил бе причина? — той бе повече склонен към критични размишления. От срещата с нея се чувствуваше отегчен. Тя имаше смешно тяло, тънко в кръста и с големи гърди. Буйната й червена коса с черен кичур по средата, хитрото й лице и чуруликането й вече не го забавляваха. „Трябва да скъсам. Но с коя да я заместя?“ Какво еднообразие в тази поредица от образи, които уж бяха несравними, а всъщност всички си приличат! Като изхождаше от опита си, Филип все повече се убеждаваше, че в търсенето на любовта един уравновесен мъж не трябва да уважава жените. Той ги иска, защото не може да живее без тях. Но колкото по-силно ги бе желал, толкова по-досадни му ставаха, когато вече не ги желаеше. Наситил се веднъж, у него се пробуждаше мъжката враждебност към жените, виновни за загубеното време, за прахосаните сили — започваше да се проявява и някаква скрита, вродена ненавист. Но макар и в такова настроение, той продължаваше да се заглежда в жените. Някои бяха свежи, красиви. Младостта го привличаше. Одил беше на двадесет и две години… Тя бе провалила пътуването му със своите глупави разсъждения. Обикновено обичаше умните жени. Бърборенето им то отморяваше. Но тази бе прекалила. Толкова много го бе молила да я заведе в Ню Йорк, че не можа да й откаже. Отворила бе умоляващи очи към него като малко момиченце пред витрина с играчки. Той винаги съжаляваше за всяка своя проява на щедрост. „Да, отнасям се много бащински към малката. Време е да престана!“ — реши той твърдо и се спря да почака, докато светне зелената светлина, за да прекоси улицата. Дворецът Шайо възправи пред него бялата си геометрична снага. От двете му страни трептеше Париж, прозрачен, мъглив, пролетно оживен, изпълнен с туристи. От площада чужденци фотографираха Айфеловата кула. Филип си припомни за Щатите и се замисли: „Всъщност по-добре щеше да бъде, ако бях отишъл в Ню Йорк с Карол!“ Но веднага се разкая: „Не, и Карол нямаше да бъде приятна спътница като Одил, и то поради съвсем други причини. Одил поне по-лесно се понася; задоволява се с малко; не е претенциозна! А пък Карол с нейната интелигентност и изтънченост е истинско бреме! Трябва винаги да бъда на услугите й, да й посвещавам и времето, и мислите си, да обръщам внимание на тоалетите й, да я отрупвам с комплименти, да й устройвам развлечения, в които тя да се изявява. Основната слабост на съпругите е, че са жадни за внимание. Те не искат да разберат, че съпругът може би е увлечен в работата си, в грижите си…“ Тръгнал по пътя на тия размишления, той забеляза, че се защитава като виновен. А всъщност се считаше напълно невинен по отношение на Карол. Или поне разделяше вината наравно с нея. Невъзможно бе да останеш верен на една жена, която като нея не прави нищо, за да задържи съпруга си. Тя е кокетна наистина, но без да влага някакъв умисъл за съблазън. Нейните най-дръзки похвати се състояха в промяна на прическата, в намятане на някакъв шал с пъстри цветове, в преместване клипса на блузата си. Всичко това не бе много примамливо в тесния кръг на семейния живот. Един мъж, който живее ден и нощ с една жена, се нуждае от по-пикантна кухня. И ако му липсва, ще търси друга храна, която ще го привлича като нещо ново. И все пак той я обичаше и уважаваше… Обвини се, че още в началото на брака не бяха се разделили в отделни спални. По този начин нейните прелести щяха да го привличат по-дълго време. И все пак при завръщането си от Ню Йорк трябваше да прояви желание към нея. Навярно тя го е очаквала, надявала се е. Но когато останаха сами в стаята си, той не почувствува влечение към това тяло, всички гънки, на което му бяха познати. Дали не бе от умората? Или от някаква въздържаност, която се загнездваше постепенно в семейството и потискаше чувствата? Или пък от страх, че Карол очаква от него по-сложно, по-висше удоволствие, каквото той не можеше да й даде? Преструваше се, че не разбира значението на нейните погледи, на нейните хитри и небрежни жестове, когато се движеше насам-натам, облечена в леката нощница под слабата светлина на лампата. С която и да било друга жена той би могъл без съмнение… Засегна го страхът, че залязва. Припомни си неотдавнашни случаи и започна да пресмята нещо с горчивина. Един младеж го задмина. Той ускори крачки и го надмина на свой ред. Тази детинщина го убеди в силите му. Лицето му пламна от горещина. Мускулите му работеха добре. Беше доволен като някой военен, загдето крачеше бодро по асфалта. На четиридесет и пет години човек не е стар!… Той можеше да има дете от Карол. И това дете щеше да заякчи връзката им. Каква страшна мисъл! Една необходимост, каквато е и оловото в основата на настолната лампа, за да я държи изправена! Карол бременна! За щастие тя не бе пожелала! Изтръпваше от ужас при мисълта, че тялото й ще бъде деформирано. А самият той бе доволен, че тя не е от ония породисти кобили, за които раждането на деца е по-важно от любовта. Нали бе намразил първата си жена заради прекаленото й майчинско чувство! Каква бе тази нейна физическа жажда да бъде оплодявана, да дава живот, да къпе и да повива, да кърми! Когато се навеждаше над бебето си, цялото й лице приличаше на детероден орган. Още след първото раждане той бе престанал да я желае. Струваше му се, че прави любов с някаква производствена машина. И тази жена роди четвърто дете от своя втори съпруг! Без съмнение това няма да бъде последното и майчинство! Беше загубил доста време, докато се разведе с нея. Той я лъжеше, тя знаеше, плачеше, молеше го, заплашваше го. Не искала да се откопчи от него заради децата — казваше тя. И всичко, докато срещне този тип Ив Мерене. Тогава изведнъж загуби ума си. Превъзходната майка изостави тук рожбите си, за да се хвърли в обятията на мъжкаря, който си бе избрала. Тя захвърли децата си като ненужен товар, за да може да излети по-бързо. Грижи се за тях, Филип! Аз ти ги поверявам! Разведе се на бърза ръка и отново се подреди. Филип бе доволен, че и Жан-Марк осъжда майка си като него. Всеки път, когато мислеше за своя първороден син, Филип се чувствуваше горд като творец на шедьовър. Той изправи снага.

По авеню „Президент Уилсън“ младите листенца трептяха по клоните. Да, Жан-Марк оправдаваше малко смешната легенда за бащината любов към първородния син. В него той понякога се чувствуваше прероден. Не изпитваше същите чувства към Даниел. Това малко диваче, увлечено по спорта, с непретенциозни амбиции и със здрави прасци. Още по-малко към Франсоаз! И все пак му се струваше, че с удоволствие щеше да се разнежва, ако дъщеря му бе красива и кокетна. Щеше да се гордее с нейните успехи сред мъжете. А може би щеше и да страда, ако научеше един ден, че тя е влюбена. Но вместо това сега той трябваше да живее с някаква си добродушна калугерка! Като Мадлен, но не толкова интелигентна! Той дори не обичаше да я целува. Лъхаше на сапун, на одеколон, на всичко, но не и на жена!

Той пресече улицата, зави към площад „Алма“ и огледа фигурата си във витрината на един цветарски магазин. Това заглеждане в себе си му бе станало навик. С престорена строгост кимна към стъклото, за да поздрави едрото, пълно и цветущо лице, което не би разменил с никое друго. Знаеше, че фигурата му излъчва някакъв чар, „някакъв флуид“, както казваше Одил. Той струеше от очите му, от устата и белите му здрави зъби. Жените му се лепяха, погледът му ги привличаше като сомнамбули. И наистина той чудно бе подредил живота си. Преди шест години бе още кабинетен плъх, избягваше дългите пътувания, ограничаваше се само в четене на правни трудове и списания, следеше упорито „Журнал офисиел“, отнасяше вкъщи документи, за да ги разучава с отпочинала глава. Но още по това време се бе погрижил да си осигури старателни и трудолюбиви помощници, създадени по негова школа. Висо и Зурели бяха вече напълно способни да го заместват в подготвителната работа. А самият той се намесваше, след като делото биваше разучено. Бе способен много бързо да навлиза в същността на всяка работа. Само за няколко минути определяше и разрешаваше възловите въпроси. Клиентите, които след това приемаше, оставаха с впечатлението, че е проучвал в течение на седмици техните дела, а в действителност той често в тяхно присъствие намираше решението, което им предлагаше. Считаше, че в неговата професия най-важното е човек да има здрава памет, хладнокръвие, дар слово и бързо да печели симпатии. По второстепенните въпроси оставяше Висо и Зурели да водят преговорите докрай. Това му даваше възможност да има повече свободно време. Сега най-голямата му грижа бе делото Хусон, чиито преплетени ходове никой, освен него не можеше да оправи. От десет дни, откакто се бе върнал от Ню Йорк, се мъчеше да намери някакво приемливо становище. И тази вечер пак имаше среща с финансовата група. Хусон даваше патента, но отказваше да участвува с името си в сдружението заради връзките си с една конкурентна фирма. Да получава процент върху продажбите, без да фигурира в счетоводството — това бе невъзможно. Поне ако… Филип започна да прави чудновати комбинации, които го забавляваха, но не бяха убедителни. Ако успее, ще подари на Карол едно бижу, онзи клипс, за който тя му бе споменала… Възхита се на себе си, че бе помислил за нея. Не, той не беше егоист. Цялото семейство бе на плещите му. Доказателство? Ами тази екскурзия — нали той е инициатор? Пол Дюхурион, чийто брат работеше в една туристическа агенция, се беше нагърбил да уреди техническата страна на пътуването. Ще имат най-хубавата яхта при най-изгодни условия. Синьото небе, слънцето на Гърция, шест седмици възторг пред древното изкуство и съпружеска вярност — той с удоволствие гледаше на тази перспектива. Всичко, което предприемаше, бе хубаво. И отново изпита приятно чувство, че бе подредил живота си. Сам той, като разпореждаше, като преодоляваше препятствия. Лично той, силният, блестящият, мъжественият, независимият…

По улица „Жан Гужон“, отпуснат и мрачен, се подчини напълно на властната си походка. На площад „Франсоа I“ добре излъсканата метална табелка „Бюро Ейглетиер“ блестеше на слънцето. С три разкрача изкачи стъпалата, покрити с тъмносиня пътека, блъсна входната врата и се спря учуден: Жан-Марк го чакаше, седнал във вестибюла срещу госпожица Бигарос, която имаше задача да пуска при него посетителите.

— Какво правиш тук, драги? — каза му Филип, като го хвана за ръка.

Винаги биваше доволен, когато Жан-Марк идваше при него в бюрото му. Изпитваше двойно удоволствие — да покаже сина си на своите сътрудници и сам да се покаже на своя син в обстановката, в която властвуваше.

— Минавах — каза Жан-Марк. — И ако имаш една минута…

— Разбира се! Влез де! А вие, госпожице, няма да позволите да ни безпокоят! С изключение, разбира се, ако Хусон телефонира…

— А пощата, господине? — попита госпожица Бигарос.

— Донесете я веднага.

Той въведе Жан-Марк в кабинета си, седна зад голямата си работна маса, по която нямаше никакви книжа (неговият принцип бе: никакви преписки налице!), и опря глава на скръстените си ръце. Вдясно от него телефон, вляво малко табло с копчета на звънци… Бежови тапети, ковьор с негърска глава, на стената една абстрактна картина, подарък от някакъв налудничав клиент. Госпожица Бигарос поднесе папката с книжата за подписване и се оттегли почтително като сянка. Филип обърна един лист, хвърли поглед върху първото писмо, драсна един подпис и попита, без да вдига глава:

— Какво ново?

— Виж какво, татко — каза Жан-Марк. — Бих искал да се преместя… да живея сам…

Филип се изтегна върху гърба на фотьойла и се вгледа внимателно в сина си. Наложил си бе като правило в работата си никога да не издава учудването си. Впрочем сега не се изненада. Желанието на Жан-Марк бе логично; всеки младеж още при първата си сантиментална авантюра мечтае да живее далече от родителите си; важното е при тази промяна на живота да не се попречи на учението.

— Много е хубаво човек да живее сам, но къде ще се настаниш?

— Един от моите приятели ми отстъпва стаята си на улица „Асас“ — каза Жан-Марк. — Наложило му се е да се завърне при родителите си в провинцията.

— А удобна ли е стаята?

— Много!

— Течаща вода, отопление?

— Да, да…

Филип си позволи лукса да подпише още две писма, после заговори бавно:

— Драги мой, и аз бях като тебе! Още на двадесет години пожелах да си имам квартирка и родителите ми бяха доста благоразумни да не ми попречат. Аз значи няма да поставям прът в колелото. Обаче, между нас казано, знам много добре, че не за да зубриш правните дисциплини, искаш да живееш там! Още ли си влюбен в това момиче?

— Кое момиче? — прошепна Жан-Марк с широко отворени очи.

— Не помня вече името й… Това момиче от доброто семейство…

— Валери дьо Шарнерай? О, не се безпокой!

— А, добре, щом ме уверяваш! Защото, както разбрах, ако заведеш това момиче в квартирата си, няма да можеш да се отървеш от него. Така че внимавай с малките лепкави девственички, с очарователните приятелки, които ще ти предлагат да подреждат стаята и да оправят леглото ти, защото после няма да искат да излязат оттам! Всичко трябва бързо да се изнизва! Безопасно е, когато ги сменяш!…

Той се засмя и потърси да види по лицето на сина си момчешката веселост, която го бе обзела. Но очевидно Жан-Марк бе тъжен в любовта си — така и виното действува на някои хора. Впрочем това бе много характерно сред младото поколение. То се чувствуваше някак си безсилно пред жените. Склонността към отчаяние, дружбата между момчета и момичета, изкълчените танци, безвкусицата в модата — всичко това, мислеше си Филип, изравнява половете и убива желанията. Той искаше да разтърси този отчаян младеж, преди да се е разочаровал.

— Имаш ли сега някаква авантюрка?

— Не — каза Жан-Марк.

В гласа му се чувствуваше някакъв спотаен гняв. Погледът му блуждаеше. Ръцете му се бяха свили върху коленете, едва се сдържаше да седи.

— Добре, добре — каза Филип, като се засмя. — Не искам да бъда любопитен. Кога мислиш да се настаниш там?

— В началото на идния месец.

— Говорил ли си с Карол?

Жан-Марк отправи към баща си остър поглед.

— Не още. Защо?

— От учтивост, драги. Тя всъщност ще бъде отчаяна. Обича те много. Жените не могат да разберат като нас необходимостта от някои удобства. Обаче що се касае до яденето…

— Ще се храня в университетския ресторант — каза Жан-Марк бързо.

— За да ядеш буламачи надве-натри? Не, ще продължиш да си идваш вкъщи, освен ако ти е неприятно…

— Никак дори…

— Така че въпреки всичко, ние пак ще имаме възможност да те виждаме.

— Да…

— Агнес ще може да идва да почиства квартирата ти два-три пъти в седмицата…

— Не! — извика Жан-Марк. — Искам да живея отделно, за да бъда напълно самостоятелен!…

Тази съпротива допадна на Филип. Той би отвърнал по същия начин, ако бе на мястото на сина си. Горделива усмивка заигра по устните му.

— Остава още нещо — каза Филип. — Наемът.

— Той е нищожен — отвърна Жан-Марк.

— И все пак…

— Ще се справя! Ще преподавам частни уроци…

— Не искам да се отклоняваш от учението си. И без това имах намерение да увелича месечната ти сума.

Жан-Марк сви рамене. Тази щедрост го сломи. Значи не бе извоювал свободата си — получаваше я даром.

Филип довърши подписването на писмата, позвъни на госпожица Бигарос, върна й папката и пак се обърна към сина си:

— Мебелирана ли е тази стая?

— Има само най-необходимото.

— У нас на тавана има всичко, каквото ще ти потрябва. Можеш да си избереш. Карол ще бъде поласкана, ако й се възложи подредбата!

— Излишно е, татко…

— Не искаш ли да ти помогне?

— Не.

— Тя има добър вкус!

— Знам… обаче… не… Уверявам те… Предпочитам да си бъда сам… Да се подредя сам… Нали разбираш?…

— Да, да — каза Филип. — Но нали ще ни поканиш да те посетим някой ден.

Жан-Марк пресилено се усмихна. Кожата на лицето му се бе обтегнала до болка. Едва се въздържа.

— Разбира се!

Телефонът иззвъня. Филип вдигна слушалката и изражението на лицето му стана сериозно. Със слушалка на ухото и с поглед, отправен към сина си, той слушаше, свиваше вежди, отговаряше. На другия край на жицата събеседникът, господин Хусон, не се оставяше да бъде убеден. Но постепенно гласът на Филип ставаше по-уверен. Изреченията му се удължаваха. Господин Хусон вече не го прекъсваше. „Ще го омотае“ — помисли си Жан-Марк. В този момент влезе господин Висо, той се извини и се опита да се измъкне, но Филип му направи знак да остане. Надраска няколко думи върху бележника си и му го подаде, без да престава да говори по телефона. Веднага Висо повика Зурели. И на него Филип даде някакви писмени нареждания и продължи да говори, но вече полугласно, като закриваше с ръка слушалката. Жан-Марк, който друг път се бе възхищавала тази непринуденост и сила, сега бе огорчен от собствената си слабост. Не можеше да се примири, че бе така улеснен в затруднението от човека, когото се опитваше да измести във всичко. Неговият баща му пречеше да живее с тежестта, с възрастта и с присъствието си. Гласът на Филип ставаше все по-убедителен. Двубоят завършваше.

— Но да! — каза Филип. — Няма друго разрешение… Щом като аз гарантирам… Ще се срещна с тези господа в седем часа… Ще им съобщя… Значи утре точно в шестнадесет часа в кабинета ми…

Филип остави слушалката. Лицето му сияеше. Работата бе вързана в кърпа. Висо и Зурели се оттеглиха, онемели от възхищение.

— Ах! — каза Филип, като се обърна към сина. — Представи ми една кратка сметка за парите, които ти са необходими. Съгласен съм предварително за сумата. Имам среща в седем часа, но бързо ще свърша. Ако искаш, почакай ме и заедно ще се приберем вкъщи.

Жан-Марк отказа. Трябвало, каза той, да намине у един приятел, за да вземе някаква книга… Обяснението бе толкова глупаво и казано с толкова неуверен глас, че се разгневи на себе си. Чувствуваше, че е пламнал и потънал в пот от тази лъжа. Баща му, разсеян и благосклонен, го изпрати до вратата. В чакалнята се чуваше тихото тракане на пишещата машина. Госпожица Бигарос вдигна нос от клавишите и нежно погледна как си отива това митическо същество — синът на шефа.