Анри Троая
Ейглетиерови (10)

X

Жан-Марк вдигна очи от своя учебник, отпечатан на циклостил, и долови стъпките на Карол по коридора. Тя почука, влезе и каза с тон на суетна жена:

— Вбесена съм! Филип току-що ме повика по телефона от Брюксел, за да ми съобщи, че работата го задържа и не ще се прибере едва утре по обед. Имаме два билета за рецитала на Владимир Виленщайн за тази вечер. Очаквах като празник това излизане. Искаш ли да ме придружиш?

Изненадан от въпроса й, той се подвоуми за секунда: беше се зарекъл да учи до два часа след полунощ, за да смае Дидие Копелен на следващите практически занятия. Но изкушението за концерта беше по-силно. Владимир Виленщайн гостуваше толкова рядко във Франция! Никой не можеше да изпълнява като него големите романтици. В програмата му сега бе включена Соната в си бемол минор от Шопен, която той свиреше с най-голям успех.

— Ще дойда с удоволствие — каза Жан-Марк. — Но предполагам, че това е галаконцерт. Нямам смокинг!

— Ще облечеш тъмносиния си костюм.

— Уверена ли си, че така може?

— Но разбира се! Какво значение има?

Оптимизъм бликаше от цялото й същество.

— За девет часа е — продължи тя. — Ще наредя да сервират вечерята в седем и половина за вас тримата, а до това време аз ще се приготвя. Ах, колко съм щастлива!

Тя изчезна и остави Жан-Марк съвсем озадачен: той имаше голямо желание да чуе Владимир Виленщайн, но би предпочел да отиде на този концерт с някой приятел. В Шамони Карол го дразнеше с пренебрежението си към спорта. Тя почти не слагаше ските и прекарваше цялото си време на слънце, за да почернее, изтегнала се в шезлонг на някоя от крайните спирки на лифта; нейните клин-панталони в крещящи цветове и пуловерите й последна дума на модата бяха съвсем неподходящи сред тази сурова и красива природа. С усилие той се върна към учебника си и започна да подчертава с червен молив пасажите, които считаше за най-важни. Но погледът му сновеше из страницата, без нито една правна мисъл да се запечата в ума му. „На двадесет години и без смокинг!… Ще трябва да говоря с баща си!…“ Той извади портфейла си и преброи какво му е останало от месечните джобни пари: сто и двадесет франка, и то сега, на 20 число от месеца. Чудесно! Ако през следващите дни не направи някакви непредвидени разходи, ще може да си купи една връзка в края на месеца. Пред тази възможност малко се позасрами, като си помисли за Дидие Копелен, който винаги бе скромно облечен. Може ли да си голям ум и непрекъснато да се занимаваш с ръба на панталона, с дължината на сакото, с цвета на шалчето? Каква е тази смесица у него — на суетност и сериозност, на меланхолия и жизнерадост! Той се отвращаваше от себе си, оплакваше се, би желал да е Дидие или Виленщайн! Погледна часовника си — четири и десет! — и разбра, че до вечерта не ще бъде способен на работи. Още от шест часа започна да се облича.

Вечеряха тримата — той, Франсоаз и Даниел — под злобния поглед на Мерседес. Облечен в костюма от тъмносин плат, малко тънък за сезона, с бяла риза и черна връзка, той още чувствуваше по страните си острието на бръснача и ядеше разсеяно. Беше го обзела някаква нервност, която не можеше да си обясни. Изведнъж вратата се отвори; Карол влезе бавно. Жан-Марк бе поразен от това видение, очертано от черен копринен плат с грациозни плисета, от яркия пламък на три бижута, от блясъка на тъмната коса с необикновени чупки и от закръглената и нежна белота на голите рамене и ръце. Видението застана неподвижно, сияйно и ефирно, сякаш пронизано от лъчи, и Даниел извика:

— Колко си хубава!

— Не съм виждала тази твоя рокля! — каза Франсоаз.

— Как не! — отвърна Карол. — Имам я още от миналата година; сега Одет само я пооправи, за да я поднови.

Тя се завъртя на токовете си и парфюмът й се разнесе из стаята. Франсоаз — ах, колко безцветна изглеждаше тя до наконтената си мащеха! — започна да сипе комплименти. Жан-Марк пък беше раздвоен между възторга и гнева. В синия костюм той ще изглежда смешен до тази жена в официален тоалет. Както винаги, тя мислеше само за себе си! Друга някоя би се облякла по-скромно, за да не притеснява мъжа, който я придружава. Но тя, застинала в своя егоизъм като разглезено дете, дори и не помисля, че някой може би страда заради нейната суетност и жажда да парадира. Или пък това й е съвсем ясно — тя не е идиотка! — но не иска и да знае. Той не можа да се въздържи и изръмжа:

— Ще ме вземат за шофьора ти!

— Колко си глупав! — отвърна тя през смях. — Та ти си много добре така. Във всеки случай по-добре е човек да не бъде прекалено докаран. А освен това на жените е дадено правото да блестят, не съм ли права? Но ако ще се чувствуваш толкова неудобно, аз бих сменила тоалета си!

— Ах, не! Как може! — каза Франсоаз. — Ще бъде много жалко!

— Не слушай Жан-Марк, той е напълно смахнат! — намеси се Даниел. — Ако толкова му е неудобно, ще те придружа аз, ей така, както съм с висока яка!

Жан-Марк шумно стана от масата, обърна се към Карол и каза:

— Можем да тръгнем, когато пожелаеш. Да повикам ли такси?

— Предпочитам да отидем с нашата кола — отвърна тя.

И като отвори малката си чантичка, извезана с перли, тя му подаде ключа. Този жест моментално го накара да се примири с ролята си.

* * *

Огромната зала на театър „Шанз-Елизе“ плуваше в трептяща светлина. По всички балкони публиката мърдаше и бръмчеше по местата си, като очакваше момента, когато ще трябва да замлъкне и да се скове. Въпреки опасенията си, Жан-Марк забеляза, че Карол не беше прекалено докарана за този случай. Пред оркестъра, на първи балкон и в ложите имаше само бижута, черни сака, папийонки, голи рамене и блясък. Повечето от физиономиите носеха белезите на старостта и умората. Жените обаче имаха царствен вид, важен и загрижен. В погледите на мъжете се четеше студено безразличие. Познатите се поздравяваха. Младежта навярно се бе уединила на евтините места там горе, в облаците. Жан-Марк се чувствуваше като петно до блестящата Карол. За свое успокоение той откри над петнадесетина души, които не бяха във вечерно облекло. Една млада жена, седнала вляво от него, на следващия ред, облечена в много семпла бледожълта рокля, бе отправила към сцената чуден профил. В момента, когато я наблюдаваше, Карол му прошепна на ухото:

— Вляво от тебе има една много хубава девойка! Забеляза ли я?

— Да — каза той. — Не е лоша!

Оглушителен шум като лавина удави думите му. Все по-силно кънтяха аплодисментите към един дребен мъж, който се появи сам на огромната сцена. Плешив и сух като бобено зърно, с увиснали краища на жакета си, той се поклони няколко пъти пред залата, седна пред пианото, потърка една о друга белите си ръце, наведе глава и зачака сред тази хилядна, шумна и недисциплинирана тълпа по някакво чудо да се възцари тишина. Изведнъж всички престанаха да дишат и пръстите на Владимир Виленщайн с дяволска лекота захвърчаха по клавишите. Свиреше „Италиански концерт“ от Бах. Всеки тон вълнуваше сърцето на Жан-Марк, сякаш бе отправен напрано към него. Възторгът му бе толкова голям, че той не можеше да определи на какво се дължи голямото удоволствие, което изпитваше — на прекрасното изпълнение на пиесата ли или на физическото вълнение, което бушуваше в него и идваше от дълбините на душата му. Той плъзна поглед към Карол и забеляза, че и тя е пленена. А всъщност не бе страстна любителка на музиката. Навярно се преструваше, че е възхитена, за да не се отличава от другите! Разярен от тази мисъл, той забеляза, че е пропуснал няколко пасажа. Непосредствената близост на Карол му пречеше да се съсредоточи. Долавяше дишането й, лекото й мърдане… И все пак финалът, изпълнен виртуозно, го завладя напълно. Тя започна да ръкопляска заедно с него и възторгът, който прочете в очите й, го накара да се усъмни в предишната си мисъл.

Когато Владимир Виленщайн започна Сонатата в си бемол минор от Шопен, в залата все още се шумеше. Но само след един миг публиката бе завладяна напълно от майстора. От алегрото до скерцото ентусиазмът стана още по-голям; „Траурният марш“, хиляди пъти слушан, разкри в изпълнението на пианиста една нова скръб; никога Жан-Марк не бе чувствувал така ясно съпоставката между студения, звучен и математически точен пристъп на смъртта, от една страна, и, от друга, стенанията на хората, които се мъчат да отблъснат тази смърт. Изведнъж след това, във финала, двете ръце на виртуоза се развихриха, засвистя вятър, който като стихиен огън отнесе духовете. При последния акорд публиката падна от висините, където се бе издигнала, и настъпи гробна тишина. После избухнаха аплодисменти. Жан-Марк, съкрушен, удряше една в друга пламналите си длани и викаше: „Браво!“ Повикан двадесет пъти, Владимир Виленщайн благодареше с дълбоки поклони. И най-после хората, изморени от ръкопляскането, се надигнаха от местата си като сомнамбули. Антракт. Карол се наведе към Жан-Марк и каза:

— Страшно е! Аз не бих могла да издържа до края на концерта!

— Какво има? Уморена ли си? — попита той.

— Не уморена, а преситена… Наситена от музиката… Много е хубаво!… Но като стигна донякъде, всичко се обърква в главата ми…

— Не вярваш ли, че след антракта?…

— Не, Жан-Марк, аз добре се познавам. Прости ми, трябва да си отида!

Той я загледа една секунда, онемял от разочарование и от злоба. После, превъзмогнал гнева си, каза:

— Добре, да тръгваме!

— Но няма нужда и ти да идваш с мене! Много добре мога да се прибера сама!

— Дума да не става!

Тя му благодари с усмивка. Той си помисли с отчаяние, че във втората част на концерта Владимир Виленщайн ще изпълни трите пиеси на Равел „Гаспар на нощта“. Карол бе вече сред разприказвалата се тълпа, която нахлуваше във фоайето. Той я последва, навел глава от съжаление.

В колата тя се оживи, сякаш отърсила се от задължението си да изглежда сериозна.

— Страшно съм гладна!

Той я погледна учудено.

— Но да! — продължи тя. — Та аз не съм вечеряла! Да идем ли да хапнем нещо в „Раул“? Прекрасен бар, на две крачки оттук, на улица „Марбьоф“.

Така значи! Накара го да зареже концерта, за да „отидат да хапнат нещо“ в „един прекрасен бар“. Той рязко подкара колата.

В един съвсем тесен локал, тапициран с червен плюш, десетина посетители, седнали около малки масички, разговаряха тихо и ядяха апетитни ястия. Карол си поръча печено сирене, специалитет на заведението — и настоя Жан-Марк да си поръча същото. Забравила ли беше, че той стана от масата в осем и половина? Започваше пак със своите истории! Мислеща само за себе си, тя считаше за естествено антуражът й да се приспособява винаги към нейните прищевки.

— Не съм толкова гладен, че да изям цяла порция — каза той и си поръча уиски с лед.

Тя му каза, че няма представа какво изпуска, а той се въздържа да й възрази, че е загубила много повече, като напусна концерта преди края. И все пак, когато видя препълнената чиния с голямо парче препечен хляб и върху него бухналото разтопено сирене със загорели корички, което лъхаше апетитно, устата му се изпълниха със слюнки. Карол му подаде едно парче с вилицата си. Той го захапа с края на зъбите си, хареса го и победен вече, направи знак на келнера да му донесе същото.

— Бях уверена, че ще се предадеш! — каза тя със смях.

И скоро, като ядеше срещу нея на тази толкова малка и ниска масичка, с лакти към тялото и с наведени рамене, Жан-Марк почувствува за пръв път някакво вътрешно облекчение. Лошото му настроение се изпаряваше, без сам да разбере точно защо. Може би защото имаше вкус към хубавите неща и затова не можеше дълго време да стои намръщен пред една толкова елегантна жена. Грижливо подбраното съчетание на роклята и бижутата с очите и маниерите й изпъкваше в този малък кадър по-добре, отколкото в театъра. Тук цялото му внимание бе съсредоточено само в Карол. За три седмици парижки живот загарът от зимното спортуване беше станал така нежен, че придаваше на кожата й особен златист оттенък. Бледата светлина на лампите омекотяваше скулестото й лице и правеше очите й по-дълбоки. Тя започна да обяснява на Жан-Марк защо не може да изслуша докрай един концерт и това, което казваше, не бе глупаво.

— Същото става и когато разглеждам някой музей — продължи тя. — Отначало се увличам, поглъщам всичко с чувство; но постепенно започвам да усещам, че повече не мога да издържам; отегчителни ми стават и формите, и цветовете и тръгвам към изхода.

— Не само ти се отегчаваш бързо — каза Жан-Марк. — Трябва обаче да се пребориш, да обуздаеш нетърпението си…

— Бих го направила навярно, ако имах добра памет. Но аз нищо не мога да запомня. Този концерт ме разтресе, но утре ще забравя пиесите, които чух. Завчера в галерията на улица „Мазарини“ видях една хубава картина, която много ми хареса. А ето че сега не мога да си спомня името на художника. Просто съм отчаяна, уверявам те…

Тя изглеждаше искрено огорчена.

— Какво представляваше картината? — попита той.

— Пейзаж с увехнала зеленина под ясносиньо небе…

— С бели къщурки на преден план, а от двете страни на пътя големи бурени, превити от вятъра.

— Да.

— И аз забелязах тази картина — каза той весело. — Тя е на Леополд Нузил. Той е страшен!

Лъч на радост, дори на благодарност, блесна в очите на Карол и Жан-Марк се развълнува от този комплимент.

— Щастлива съм, че понякога вкусовете ни съвпадат — каза тя, като понаведе малко глава към него. — Но учудвам се, че ти, който толкова много обичаш изкуството и литературата, си избрал да следваш право!

— Освен това аз се подготвям допълнително за лисансие по литература.

— Допълнително, както казваш. И все пак главното за тебе е правото!

Необходимо е, защото трябва да поема работата на баща си!

— Да, разбира се…

Тя присви клепачи и отправи погледа си надалече. Тишина настъпи около масата им.

— Жалко! — въздъхна тя отново.

— Защо?

— Тъжно е все пак да знаеш, че едно момче е даровито, а пък животът го задължава да избере тесен път.

— Съвсем нямам намерение да вървя по тесен път! — каза той. — Вероятно ще се занимавам с юридически консултации само за да изкарвам хляба си, а извън това нищо няма да ми пречи да посвещавам свободното си време на други занимания!

— Не е толкова лесно, колкото си мислиш: никога не съм успяла да постигна това с Филип! Всеки мъж безвъзвратно бива погълнат от професията си.

— Но не и аз!

Келнерът смени чиниите и предложи листа.

— О, имам едно желание! — извика Карол. — Искам голям сладолед с крем Шантили. Утре ще съм болна, но това няма значение!…

Видя му се толкова забавна в тия пристъпи на лакомия, че и той си поръча същия сладолед с намерение да й предложи половината. Още след първата лъжичка тя стисна устни и смукна навътре бузите си, изпитвайки удоволствие и от сладкия крем, и от ледения сладолед. После черните й мигли се надигнаха и разкриха очите й, вече спокойни и сериозни.

— Имам покана за откриването на изложба от творби на млади художници в галерията „Самюел“ следващия петък. Филип, зная си го, ще откаже да ме придружи; Олимпия и Бриджит не обичат такива неща; не би ли искал да отидем заедно?

Поласкан, без да иска, от това предпочитание, той промърмори:

— Може би… ще видя. Имам сериозни лекции в петък… Практически занятия…

— Тогава ще ми кажеш в четвъртък вечер.

И тя се наведе над сладоледа си: загребваше ту от едната страна, ту от другата, в зависимост накъде оставаше кремът. Той си помисли, че тази жена, която сега бе пред очите му, няма нищо общо с онази, която живееше в дома им, която целия предобед се занимава със себе си и заема с часове телефона, за да бърбори с Бриджит и Олимпия… Коя от двете Кароли беше истинската? Той предпочиташе тази тук, мила, фина, загадъчна, интересуваща се от изкуство. И изведнъж си припомни една мисъл на баща си: „Винаги жената е повече или по-малко отражение на мъжа, в когото се оглежда“. Дали защото гледаше именно него, сега тя има такъв одухотворен израз? Той си припомни пътуването до Бромей, автомобилната катастрофа, прилошаването му и онова неприятно горчиво повръщане. Е, добре! Това е вече минало! Той сега не се срамува пред нея; не я мрази вече, може да я счита почти приятелка. Поне тази вечер заради осветлението, тоалета, грима, заради тази лъчезарност и този особен блясък, който излъчваше цялото й същество! Утре може би на дневна светлина тя ще бъде за него пак чужда, досадна! Някои жени, особено тия, които познават своя чар, могат така за няколко часа да ни се представят под друг, фалшив образ, но измамата не трае дълго. Той долови един много нежен глас:

— Провалих ли ти тази вечер, Жан-Марк?

— О, не! — извика той. — Напротив!

Това признание го изненада още като го произнасяше. Настъпи пауза, сякаш и той, и тя си бяха казали изведнъж всичко. Жан-Марк се изплаши. Няма ли това мълчание, ако продължи, да разруши хармонията на тяхната среща? Не се ли измъчваше и Карол от тази мисъл? Тя прошепна, че е вече късно, че иска да си тръгнат. Жан-Марк плати сметката, без тя да се опита да даде своя дял.

* * *

На другата вечер, когато се върна от Сорбоната, където бе слушал една отегчителна и неразбираема лекция по езикознание, Жан-Марк намери на масата си голям плик, поставен на видно място. Отвори го; вътре бе поставена плочата: „Гаспар на нощта“ от Равел, запис от изпълнението на Владимир Виленщайн. Обзе го буйна радост. Изхвръкна от стаята си, за да благодари на Карол. Тя беше в хола с баща му.

— Чувствувах се задължена към тебе заради мъката, която ти причиних снощи, като ти отнех възможността да чуеш втората част на програмата — каза тя.

Той забеляза, че баща му се смее: значи тя му е разказала за излизането им, за начина, по който бяха напуснали концертната зала, и може би за малката им закуска в „Раул“… Обзе го смътна тъга, сякаш с бръщолевенето си бе обезценила спомена, който той искаше да запази от тази среща.

— Е! Няма ли да пуснеш да чуем тази плоча? — попита Филип.

— Веднага ли?

— Ама разбира се.

Жан-Марк постави плочата върху въртящия се диск на грамофона и седна във фотьойла срещу баща си и Карол. Тя бе облечена в домашния си бледорозов пеньоар и без накити. Лицето й леко гримирано. Не толкова красива, не толкова загадъчна като снощи. Матовата електрическа крушка в светложълтия абажур обливаше лицето й със светлина, която съответствуваше на буржоазното спокойствие в този дом. Цялото й тяло се беше отпуснало, раменете й — облегнати върху възглавниците на дивана, а краката й един връз друг. Бе поставила малката си закръглена ръка върху едрата, тъмна и жилеста ръка на съпруга си, седнал до нея. Той се бе върнал от път, ежедневието продължаваше…

Жан-Марк бе озадачен от егоистичния и солиден вид на тази брачна двойка. Така през своето детство той бе видял в зоологическата градина един лъв и една лъвица в клетката им, свързани по навик, от скука, от храната и от различните задължения на пленничеството. Той продължи да мисли за тези два укротени звяра, докато музиката на Равел развихряше около него своята вълшебна сила.