Анри Троая
Ейглетиерови (4)

IV

С отмалели ръце Мадлен стигна до таксито, каза адреса на хотела си, тръшна се на седалката и постави до себе си автомата, чиито хиляди частици издрънчаха. Трябваше ли да го купи? Сега не можеше да си отговори. Все пак не го взе скъпо. Всички други достигнаха баснословни цени, защото бяха в движение. А този според ръководещия търга „мъчно можел да се поправи“. Тя ще го покаже на своя часовникар в Трувил. Толкова сръчен е този господин Билард, че ще успее някак си да задвижи механизма. Отиде на продажбата без намерение да наддава, а ето че се връща с този чудесен негър пушач от XVIII век, сега скован, с лула във вдигната нагоре ръка. Разтвори вестника, с който го бе увила. И той се показа: своеобразен, с двурога бойна шапка върху бяла перука. Костюмът му от розов и бледосин плат, навярно от епохата, бе изпокъсан; маймунското му лице бе покрито с тъмнокафява кожа, на места проядена; зъбите му бяха от слонова кост. И да раздвижи, и да не раздвижи крайниците си, тя няма да го обяви за продан. Харесваше го много. Отсега се мъчеше да му намери място в къщата си. Върху камината? И дума да не става, там той ще разхвърли всичко по земята. Върху раклата? И там не. Върху кръглата масичка стил Луи XV може би? Но той е обемист: петдесет и три сантиметра висок, бе отбелязано в каталога!… Ах, дано не забрави медните дръжки за вратите! Може би ще открие това, което търсеше, във вехтошарския пазар? Ще отиде да се порови там в неделя сутрин. В Париж настроението й се повишаваше всеки път, когато си намираше ново занимание. При най-малкото друсане на таксито негърът пушач леко поклащаше глава. Симпатичен ли е, или е досаден? По-скоро досаден. В очите му, две стъклени топчета, блестеше налудничав поглед. Тя го придържаше нежно с върха на пръстите си, за да го предпази от падане, ако колата рязко спре. Сега съжаляваше, че не бе със своето рено-4 (но нали не може да се намери вече място за паркиране!). Този шофьор караше толкова лошо! Струваше й се, че няма да стигне до хотела в шест и половина. А бе обещала на Даниел да разговаря с баща му преди вечерята. Още когато племенниците й бяха съвсем малки, тя се бе убедила, че това, което се обещава на децата, трябва на всяка цена да се изпълнява. Често се бе превръщала в робиня заради обещание, дадено съвсем лекомислено на някое от тях. Как Люси можа да изостави трите си малки деца? Идиотка, глупачка! Очевидно още тогава Филип не я е обичал вече. Изоставена, измамена, тя се бе утешила с един тип с ограничени интереси, десет години по-млад от нея. И толкова обезумя, че дори го последва в Тунис, където той си бе намерил работа. Естествено не можеше да отведе и децата си там! Всъщност на тях им бе по-добре в Париж!… Мадлен ще се грижи за тях. Тя, Мадлен, е тук и ще спаси положението! Колко е добра тази Мадлен! „Не, аз не съм толкова добра — отсъди тя. — Зад моето възмущение тогава нямаше ли някаква тайна радост? Тази жена, която осъждах, ми създаде грижи, които осмислиха моя самотен живот. За кратко време душата ми се изпълни, бях спасена от пустошта. В продължение на осем години, благодарение на глупостта, егоизма и равнодушието на Люси, аз бях щастлива. Дори и след като Люси се завърна в Париж с втория си съпруг, аз продължих да възпитавам нейните деца по свое разбиране. Филип не ми се бъркаше. Сега обаче той е много важен. Заради Карол. Как ли ще ме посрещне? Обикновено е в добро настроение, когато се връща от път“.

Бе решила да му се противопостави, дори да се скара с него, ако е необходимо, но да успее в мисията си. Бяха й необходими десет минути, за да се преоблече. Ето още една червена светлина. Последната. Тя приготви парите предварително, за да плати на шофьора. Той й помогна да извади автомата от колата.

Влязла в стаята си, тя вече не искаше да се занимава с негъра пушач, който бе поставила върху тоалетната масичка: сега трябваше да мисли за предстоящия си разговор с Филип. Права, по комбинезон пред огледалото, тя четкаше със сила косите си и мислено си повтаряше доводите, които щеше да използува. Тесните презрамки на сутиена се бяха врязали в тлъстите й рамене. Кожата под врата се бе зачервила и настръхнала. Беше смръщила вежди над сърдития си поглед. Бързо облече „вечерната си рокля“ — все същия модел, права, тъмносиня, — напудри носа и брадата си, провери дали има достатъчно цигари в чантата, облече мантото си, отправи се към вратата и с изненада улови в огледалото погледа на автомата, който втренчено я гледаше.

Седнал на бюрото си, със скръстени ръце, с брада, опряна на гърдите, Филип слушаше сестра си с растящ гняв. През целия му живот ли щеше да се намесва тя в семейните им работи под претекст, не се е грижила за децата в продължение на няколко години? Как не може да разбере, не вече е извън курса, че вече никой вкъщи няма нужда от нея, че племенниците й я обичат много, но при условие че си стои там, в провинцията. Пък и как се вълнува сега, за да защити пред него каузата на Даниел! Смешно е! Тя сновеше с мъжка походка от прозореца до масата, с цигара в уста. Той би искал да й каже „не!“, за да й отнеме илюзията, че е победила. Но безспорно Даниел трябваше да извърши това пътешествие. Колкото по-тежко бъде изпитанието, толкова повече момчето ще закали характера си. Единственото възражение, което Филип можеше да направи, беше, че проектът му се поднася от Мадлен! Имаше тук нещо унизително за неговото бащинско самолюбие. Той отпусна ръце и забарабани с десетте си пръста по ръба на масата.

— Аз зная много добре какво ще ми възразиш — каза Мадлен. — Според теб Даниел е още млад. Макар че по външност е още дете, но фактът, че има желание да направи това пътуване, трябва да ни убеди, че умът му е вече узрял.

Това „ни“ накара Филип да изскочи от кожата си.

— Не се тревожа, че Даниел е още дете, а заради учението му. Той трябва да подготви матурата си. С мисълта за това пътешествие в главата си той ще занемари всичко. Ами ако го скъсат? Ще трябва ли все пак да замине?

Той долови, че въпреки желанието си беше така извъртял въпроса, сякаш искаше мнението на сестра си.

— Не би ли могло да му се каже, че ще замине само ако издържи изпитите си, за да бъде подтикнат да учи? — предложи тя.

Той подскочи. Тя му бе дала повод да й възрази.

— Не! — отсече той. — Аз съм против тази система — да се примамват децата с награда. Даниел трябва сам да поеме отговорността. Той ще замине каквото и да се случи!

— Имаш право — каза Мадлен.

Той разбра, че резултатът от това сражение я задоволява, но че от тактичност не иска да изрази задоволството си. В края на краищата така е по-добре. Миналия път той беше прекалил с нея. Глупава история! И то за нищо. Тя си бе отишла, като тръшна вратата. Какво толкова оскърбително й бе казал? Вече не можеше да си спомни. От известно време паметта му изневеряваше и това го тревожеше. Много работа. Впрочем защо така предпазливо се отнасяше към сестра си? Той мразеше любезниченето. То е благодетел на слабите. Да разчиташ на милостта на другите, значи да загубиш част от личното си достойнство. Молил ли е той някога някого за снизхождение?

— Даниел ще бъде много щастлив! — каза Мадлен.

Той поклати глава в знак на съгласие, против волята си. Тя угаси цигарата си в една китайска чинийка, която служеше за пепелник. Погледът й обходи книгите по лавиците на библиотеката.

— Много ми харесва тази стая — подхвана тя.

На вратата се почука и на прага се появи Мерседес, пак сърдита, разбира се.

— Портиерката дойде да ме предупреди, че колата на мадам Горже пречи на един от съпритежателите да паркира — каза тя. — Иска някой веднага да отиде и да я премести.

— Тюх! — извика Мадлен. — Слизам!

Извади от чантата си ключа на колата и се спусна надолу. След нея и Филип веднага излезе от кабинета си. Той искаше да използува краткото отсъствие на сестра си, за да поговори насаме със своя син. Намери Даниел в стаята му, наведен над домашно. Върху масата падаше жълтеникава светлина от корема на лампиона луна, окачен на тавана. Остри звуци на джазова музика заглушаваха ушите. При отварянето на вратата Даниел вдигна глава и му отправи въпросителен поглед. Нямаше съмнение, че, след като бе изпратил леля си при баща си, сега очакваше резултата от преговорите.

— Защо ти сам не дойде да ми кажеш? — попита Филип сурово.

— Решено бе, когато ти беше на път — промълви Даниел. — И тъй като Маду беше тук, аз разказах най-напред на нея… А пък днес…

— Днес пък тя разказа на мене. Друг път внимавай да няма посредници между нас. Мъж ли си? Да или не?

След това въведение Филип седна на края на дивана. Искаше да направи малка пауза, но се сети, че Мадлен може да се върне всяка минута, и каза бързо:

— Щом като си избран от твоите другари, реших да не се противопоставям на това пътуване. Значи ще заминеш. Където пожелаеш. Но знай, че разчитам с успеха в училището да оправдаеш доверието, което ти гласувам. Надявам се…

Той не можа да каже повече. Даниел се хвърли върху му и започна да го целува бясно. Този хлапак беше много експанзивен. Възпитанието на Мадлен!… Почти задушен, Филип започна да протестира:

— Хайде, стига толкова!

Колко пъти само той беше въставал срещу семейните излияния. Най-вече, когато те идваха от момчетата. В действителност се отвращаваше от всички ласки, които не бяха женски. Толкова много харесваше плътската любов, че не можеше да понася маймунските нежности между баща и син. Тази поникнала брада, която се потърка по бузите му, този топъл мъжки дъх!… А всъщност държеше много на децата си. Обичаше ги своеобразно, въздържано, с гордост. Най-сетне Даниел се откъсна от него и извика:

— Ти си прекрасен! Не се тревожи за изпитите ми! Ще ги взема! Дори ще се проявя както трябва!… За пътешествието избрах Брега на слоновата кост. Имам точни сведения за страната…

Стъпките на Мадлен се чуха в коридора. Разговорът между бащата и сина завърши, тя можеше да влезе. Даниел се хвърли на врата й. „Пак прегръдки“ — помисли си Филип.

— Татко ми разреши!… Чудесно! — въздъхна Даниел.

И все пак той не й благодари за съдействието. Не чакаше ли да останат сами, за да направи това? Филип ги наблюдаваше съсредоточено. Мадлен погали косата на момчето и каза:

— Пътуването е нещо много хубаво, но с това не може да се направи кариера. На каква професия си се спрял?

— Не съм променял избора си — отвърна Даниел. — Искам да стана ветеринарен лекар.

Това желание винаги бе посрещано с неодобрение от Филип.

— Защо не хуманен лекар? — каза той. — Да не би защото курсът на ветеринарната медицина е по-кратък?

— Не — отвърна Даниел. — Защото обичам животните.

— А хората?

— Обичам ги. Но те са… те не са толкова загадъчни…

— Разбирам много добре какво иска да каже! — заяви Мадлен с проникновение.

— И аз също, представи си! — каза Филип предизвикателно.

После добави:

— Впрочем това са проекти само! Ще прогледнеш по-ясно след зрелостния изпит.

Като разговаряше, той си мислеше за големия си син, който искаше да стане лисансие по литература, а сега следваше право само за негово удоволствие. Отначало Жан-Марк риташе срещу ръжена. Сега се е примирил. Дори е доволен. Още две години в университета и след военната служба ще го вземе в кантората си. Той имаше всички качества, за да успее: интелигентност, трудолюбие, известна представителност… Без съмнение един ден ще го замести и ще поеме ръководството на кантората му. Жалко само, че не е така смел като Даниел! На шестнайсет години той никога не би помислил да замине сам за Африка. Дори ако му бяха предложили, щеше да откаже: страх от неизвестността, от авантюрата… От кого ли бе наследил този чувствителен и боязлив характер? И макар да му бе любимец, Филип беше недоволен от тази черта на неговия характер. Той разсеяно слушаше разговора на Мадлен и Даниел, които спореха за разликата между каймана и крокодила, и изведнъж се изненада, че Карол не е до него. Дали се беше прибрала? Тръгна да я търси и я намери в нейната стая. Тя четкаше косите си пред огледалото на тоалетната масичка.

— От колко време си тук? — попита той.

— От около един час.

— Защо не ми се обади в кабинета?

— Мерседес ми каза, че си с Мадлен. Не исках да ви безпокоя.

— Нямаше да ни безпокоиш — каза той, като вдигна рамене. — Напротив! Говорихме за пътуването на Даниел. Това е все пак семеен въпрос. И ти трябваше да си кажеш думата…

Тя му благодари с поглед и прошепна:

— О, моята дума!

— Но да, но да!…

Той се приближи до жена си и я целуна. Нямаше вече голямо влечение към нея, но харесваше свежестта на кожата й, нейния естествен чар, спокойната атмосфера, която тя създаваше вкъщи.