Анри Троая
Ейглетиерови (30)

XXX

— Ейглетиер Даниел — издържал по снизхождение на изпитната комисия!

Гласът на екзаминатора отекна в ушите на Даниел и той почувствува как мускулите му се отпуснаха. Обля го приятна топлина. Като обърна глава, видя другите кандидати, които очакваха резултатите със загрижен вид и затаен дъх.

— Фавол Арман — издържал — продължи гласът. — Юблон Шарл — скъсан. Юбер Морис…

Списъкът бе дълъг. Около четиридесет имена. След някой си Ивело, също „скъсан“, в класната стая се вдигна голям шум. Едни не можеха да скрият радостта си, други силно изразяваха мъката си. И тъй като не познаваше никого от групата, Даниел побърза да се измъкне.

Като излезе от лицея „Карно“, където бе държал изпитите, той се учуди, че небето е така синьо. В два часа следобед, когато бе дошъл тук, времето бе мрачно, очакваше се дъжд. Появата на слънцето той счете като световно одобрение на неговия успех. А само като си помислеше, че дори тази сутрин трескаво преговаряше конспектите си по физика и математика! На писмения бележките му бяха почти слаби, но един вътрешен глас го успокояваше, че в края на краищата някакъв шанс ще го озари и той ще премине… Дори като видя в коридора позеленелите от страх типчета, които чакаха реда си с ученическите бележници в ръце, не се отчая. Всички момчета бяха с тъмни връзки, а момичетата — облечени скромно като сирачета и без грим, за да изглеждат по-сериозни пред изпитната комисия. Разхождаха се насам-натам, приповтаряха си формули, шушукаха си последните новини, подскачаха пред не матираната част на прозореца, за да зърнат в залата как учителите изпитват първите по списъка. Тия, които излизаха, имаха или сияещи, или потресени лица. Заобикаляха ги: „Е? Как мина? Не беше ли много завързано?“

Изпитанието започна с френския. Един млад и симпатичен учител го накара да прочете стихове от Леконт дьо Лил, а после го запита за разликата между романтиците и парнасците. Лесно. Темата бе разгледана в клас. На един дъх Даниел каза всичко, което знаеше. По математика и физика — обратното, стоя като истукан пред черната дъска. За щастие по история и английски получи висока бележка. Никога не ще забрави перипетиите на този ден, който ще остане, както той си мислеше, най-паметният в неговия живот. Изчезнала бе планината, която препречваше хоризонта му. Весел, свободен, чувстващ се победител, той долавяше как сърцето му бие в такт на военен марш… Раз, два! И ускори крачките, като навлезе по булевард „Малерб“. Бързаше да се прибере вкъщи, да съобщи новината — на едни лично, на други по телефона. Вчера баща му и Карол още не вярваха. Ще ги смае. Още повече че и Жан-Марк преди петнадесет дни бе издържал изпита си. Двоен удар в семейство Ейглетиер. Биха могли да украсят празнично улица „Бонапарт“. Пък и „Севър“! И Тюке! Франсоаз бе толкова чувствителна, че успехът на двамата братя положително ще ускори оздравяването й. Духовният свят — това е най-важното за жените! А пък Даниела — той си я представяше вече как пламти от радост и как възторжено блестят бадемовите й очи. Колко е прекрасно, че ощастливява толкова хора наведнъж! Около него бучеше градът — прашен, слънчев, дружелюбен. Едно такси се зададе. Той го спря. По дяволите скъперничеството! Да пътува с метрото в един такъв ден — значи да хули бога!

Както и трябваше да очаква, вкъщи нямаше никой, освен Агнес и Мерседес: мършава публика! Все пак и те го поздравиха — Агнес с възторг, Мерседес с озлобление, като че ли някога са я късали на подобен изпит. Карол беше излязла и не знаеха къде е отишла. Значи тя ще научи резултата едва вечерта. Жалко за нея! Освен ако не телефонира вкъщи, за да се осведоми… Но това бе по-малко вероятно! Даниел влезе в хола, настани се в най-хубавия фотьойл и запали цигара: трябваше да телефонира на много места. Най-напред да уведоми баща си в бюрото. Новината бе посрещната така, както очакваше:

— Браво, момчето ми! Ах, не можеш да си представиш каква голяма радост ми създаваш!…

Почувствувал се на върха на щастието от тази похвала, Даниел започна да разказва подробно за изпита. Изброяваше въпросите, повтаряше отговорите, описваше със задоволство как се бил измъкнал от клопката на еди-кой си учител, как учудил друг с познанията си за войната през 70-а година, как разкрил някои машинации на изпитната комисия… На другия край на жицата баща му издаваше участието си в разговора съвсем смътно: „Ах! Така ли?… Ех!… Виж ти!…“ И изведнъж той прекъсна Даниел:

— Виж какво, не съм сам в кабинета си. Довечера ще ми разкажеш останалото…

И затвори телефона. Даниел го съжали, че е принуден да прекрати вълнуващия разговор със сина си, за да се занимава с някакъв бръснар може би. Без да изпуска телефона, той повика майка си, а тя имаше много свободно време. Но тъй като не бе напълно в течение на неговото учение, не можеше да разбере вълнението на тези изпити. За нея той посъкрати малко отчета си. Тя го изслуша с възклицанията си и му каза, че веднага ще телефонира на Ивон, който щял да бъде много доволен! Даниел й обеща, че ще отиде да я види в неделя към четири часа.

Веднага след това Даниел започна да атакува приятелите си. Дебюке бе издържал писмения. Зулейбо пропаднал вчера на устния, Лювие ще се явява утре… При всеки разговор Даниел разтягаше историята си. Говореше, пушеше и се отдалечаваше от истината с приятното чувство, че се спуска все по-бързо по наклона.

После той избра номера на Даниела. Телефонът звъня продължително време. Лоран, брат й, вчера бе издържал изпита си. Колко щастлива щеше да бъде, че и той… Обаче като чу гласа на момичето, хрумна му дяволита мисъл и с отчаян глас каза:

— Виж какво… Скъсаха ме!

— Ах! — въздъхна тя. — Безобразие! Но как така?

— По всичко отговорих лошо.

— Дори и по френски?

— Дори и по френски.

Той ликуваше, като слушаше тежкото дишане на Даниела. Не можа да издържи дълго с лъжата при тази голяма радост, която бликаше в сърцето му. И изведнъж избухна:

— Не, слушай! Извозих те: издържах!

— Идиот! — изкрещя му тя и започна да се смее заедно с него.

След миг той разбра, че нещо е затруднена и попита:

— Сама ли си?

— Не.

— Лоран ли е при тебе?

— Не.

— А кой?

— Мама.

— А, добре… Тогава да свършим…

Уговориха си среща за утре в три часа, при изхода на метрото в „Сен Жермен де Пре“.

Завършил разговорите с близките си в Париж, Даниел телефонира в Тюке. Обади му се Мадлен. Нейният ентусиазъм го изпълни с гордост.

— Ти можеше да не издържиш! Знам на какво си способен, когато положиш малко труд!…

Попита за Франсоаз. Жалко, тя бе излязла.

Като затвори апарата, Даниел помисли какво би могъл да предприеме още, докато стане време за вечеря. Ех, да знаеше само къде да намери брат си! Откакто нямаше вече какво да учи, Жан-Марк прекарваше по цели дни навън. В „Суфло“ може би… Даниел скочи веднага. Но да, в „Суфло“! Излезе тичешком.

„Суфло“ бе препълнен. Сред петдесет най-различни лица в профил от пръв поглед откри брат си. Днес наистина му вървеше. Жан-Марк беше на терасата с Дидие Копелен. Като съзря Даниел, той надигна врат въпросително.

— Е?

Даниел си позволи лукса да не отговори веднага, приближи се до масата, стисна ръцете на Дидие и на Жан-Марк и отвърна небрежно:

— Е, добре е!

— Какво? — попита Жан-Марк. — Издържа ли?

— Да — каза Даниел.

Погледът на Жан-Марк го обгърна с топла обич.

— Поздравявам те, драги — каза той. — Сядай.

Даниел се настани между брат си и Дидие с чувството, че е вече повишен в по-горен чин, и си поръча халба бира. Те го разпитаха за подробностите. За десети път сега той повтори разказа си, като го поукраси. На Дидие и на Жан-Марк им бе забавно. После те започнаха да си говорят за предстоящото им пътуване в Съединените щати. Дидие (и той бе издържал изпита си) извади от джоба си писмото на един американски студент, с когото се бе запознал миналата година в Париж.

— На мене не ми се вижда интересно да се ходи в Бостън заради този тип — измърмори Жан-Марк.

— Защо? Той е знаменит! Чешит голям! Следва химия… А пък Бостън, изглежда, е най-интересният град в Съединените щати…

Разговорът се отклоняваше от Даниел и от изпитите… За да опресни паметта си, той си припомни за няколко секунди това, което бе преживял. Видя черната дъска, смачканото парче тебешир до катедрата, разпрания панталон на учителя, който изпитваше. „В правоъгълния триъгълник всяка от стените на правия ъгъл равна на… на хипотенузата по… по…“ „По косинуса на острия ъгъл… или по синуса на противоположния ъгъл“. Така, разбира се! Ако бе отговорил както трябва, може би нямаше да има снизхождение на комисията. „Но с какво щеше да се промени положението? Важното е, че се свърши с тези изпити!…“ Той се отдаде на радостта си и изведнъж почувствува необикновена умора. Надеждата и страхът, които го бяха обзели през цялата учебна година, се изпариха за миг, но оставиха някаква тъмна празнота, която предизвикваше замайване, дори отвращение от успеха. Толкова много труд само заради няколко минутно изпитване. „Издържал“ — това ли е всичко? Имаше хиляди, милиони хора, които са „издържали“! Целият свят рано или късно „ще издържи“ нещо…

Дидие бе станал и му подаваше ръка.

— Трябва да се измъкна…

Жан-Марк не бързаше. Даниел се зарадва. За него сега нямаше нищо по-приятно от това да остане насаме с брат си в кафенето. И двамата си поръчаха още по една халба.

— Много е горещо — каза Жан-Марк.

— Да — отвърна Даниел. — А пък в лицея „Карно“ този следобед беше нетърпимо, уверявам те!

Жан-Марк му подаде пакетче „Лъки страйк“. Даниел с удоволствие прие цигарата и я очука по ръката си, преди да я постави в устата си. Бе забелязал, че този жест много се харесва на Даниела. Запалката щракна и той се наведе над пламъчето. Пушеха един до друг, наблюдаваха минувачите, пиеха бира и мълчаха. Дошъл с надеждата да говори до задъхване в продължение на часове, сега Даниел стоеше безмълвен и тъжен. Струваше му се, че отегчава Жан-Марк. Всъщност нямаше какво повече да му каже. Пък и Жан-Марк нямаше какво да му каже. Те бяха така близки един на друг, виждаха се толкова често. А освен това той бе най-малкият. Едва преди двадесет и два дни навърши седемнадесет години. Разликата в годините между него и Жан-Марк бе огромна; три и половина години. Едно момиче с тесен ханш и дебнещ поглед, което мина край тях, се усмихна съблазнително на Жан-Марк: той едва й отвърна. На негово място Даниел би пламнал. „Той е преситен“ — каза си Даниел със завист и се почувствува много самотен. После си помисли, че ще бъде още по-самотен след една седмица, когато напусне Франция. Бели или черни — всички около него ще му бъдат непознати. Африка, разпръснати селца из джунглата, някаква походна болница, пълна с туберкулозни или прокажени — дали това не ще бъде истинският му изпит?

— Ще се прибера — каза той. — Ще вечеряш ли вкъщи?

— Не, драги — отвърна Жан-Марк. — Тази вечер съм зает.

На път към къщи Даниел си повтаряше все едно и също: „Издържах, издържах…“ Но така бе привикнал с тази мисъл, че тя вече не го вълнуваше.