Анри Троая
Ейглетиерови (17)

XVII

Карол хвърли поглед към километража и каза:

— Не толкова бързо, Жан-Марк.

— Трябва да бързаме, ако искаме да стигнем в Париж преди осем и половина часа.

— Ще пристигнем, когато можем, мили. Предпочитам да, измисля някакво извинение, отколкото да преживея катастрофа.

Искаше му се да отговори яростно: „Но аз не!“, обаче премълча и намали скоростта, сломен от нежния поглед, с който бяха придружени думите й. Автострадата приличаше на широка река, осеяна със сигнални, светлини — червени в една посока и големи жълти фарове в друга. Бледото сияние в далечината показваше, че наближават Париж. Жан-Марк мина още вдясно, за да даде път въпреки нежеланието си на по-бързите коли. Карол постави ръка на главата му. Нейна бе идеята този следобед да отидат във „Феродиер“. Разбира се, там бяха се почувствували по-щастливи, отколкото миналата вечер в стаята на Жан-Марк, когато и най-малкият шум ги сковаваше от страх. Уединили се в селската къща, за няколко часа те можаха да се почувствуват съвсем свободни. Нито тя, нито той трябваше да дават сметка на някого; нищо не смути любовта им. Тя занесе от Париж три червени рози, които постави в една ваза; той запали огъня в камината; после всеки от тях видя в очите на другия как собственото му желание се разгаря и разцъфтява. Жан-Марк бе запазил още под дрехите един свеж полъх, напомнящ му за тялото на Карол, което се бе притискало плътно към него. Той чувствуваше, че устата му не е вече същата, откакто тя я бе обсипала с целувки. В ушите му ехтяха думите, които тя му бе шепнала в мрака. Трябваше да насили ума си, за да повярва, че действително тя му бе казала, че има хубави очи, че е снажен, че е силен, че я прави щастлива. А самият той какво бе крещял на тази жена в пристъпа на своята страст? Наистина не можеше да си спомни. Но в едно бе сигурен — в това, че любовта, такава, каквато я бе изпитвал досега, е била само едно необходимо и гадно физиологично упражнение, докато с нея всички ласки бяха така възвишени. Нито едно нейно движение не му бе противно, всичко в нея бе грациозно. Нейното голо тяло го смая. Той я притискаше, превиваше я и се учудваше, че тя е точно това — и плът, и кръв, и нерви, — за което безумно бе мечтал. Нима бе възможно това блаженство да трае кратко време. Той пак увеличи скоростта. Почти му се искаше да стане катастрофа. Да загинат заедно с трясък, вместо да преживява горчиви разочарования в бъдещето.

— Жан-Марк, пак ли започваш! — каза му тя с укор.

Той задмина с ярост две коли и отвърна:

— Само като си помисля, че по това време, след два дни…

— Млъкни, мили… Утре пак ще отидем във „Феродиер“.

— А вдругиден ще отидеш да го посрещнеш на аерогарата!

— С това нищо няма да се промени!

— Вярваш ли? Или пък искаш аз да вярвам! Но това е невъзможно, Карол! Когато той бъде тук, с нас ще бъде свършено!

— Защо?

— Няма да мога да понеса… Ти в неговите обятия, и то още същата вечер…

— Няма вече нищо между Филип и мене, отдавна!

— Ти лъжеш! Лъжеш! Впрочем ще позная по лицето ти още на другия ден сутринта. О, Карол! Толкова съм нещастен! Какво ще стане с нас?

Той чувствуваше от дясната си страна напрегнатото й лице, осветено слабо от блясъка на контролното табло. Страшна воля се криеше в тази фина като порцелан глава.

— Вярвай ми — каза тя. — Мисли само за нашата любов. За нищо друго не трябва да се интересуваш.

— А за тебе?

— Обичам те, Жан-Марк. Обичам те като луда. И запомни добре, че никой не е така смел, както една луда жена, която знае какво иска.

Тя се наклони към него и обсипа лицето му с леки, топли и бързи целувки. Страстно желание като ток премина през тялото му. После отново си пожела да умре, за да не преживява загубата на това щастие. Но споменът за двамата ранени край пътя го накара да отрезнее. Представи си как червената течност блика от вените, как се разлива тук на пътя и напоява дрехите, земята. Карол обезобразена. Свидетели, скандал, а може би и страдания… Косите му настръхнаха.

В Париж, при първата червена светлина, тя му каза:

— Дай ми волана, а ти се прибери с метрото. Не трябва да се завръщаме заедно.

Тя обмисляше всичко. Той се подчини.

Колата се отдалечи и го остави изумен на тротоара. Изведнъж се почувствува смазан.

Когато се прибра вкъщи, в девет часа без четвърт, всички бяха на масата: Карол, Мадлен, Франсоаз и дори Даниел, който се бе завърнал този следобед от Фонтенбло. С възмутено лице Мерседес спря да сервира и остана неподвижна в очакване да получи нова заповед.

— Ти прекаляваш, Жан-Марк! — каза Карол нежно. — Всеки ден се прибираш все по-късно!

Още веднъж той бе потресен от непринудеността й, когато лъжеше. Неприятно чувство го обзе, вместо да й благодари, че така умело прикрива тяхната тайна. Можеше ли да бъде искрена с него, щом като не бе с другите? Той промърмори нещо за извинение, седна и си сложи малко ядене в чинията. Даниел се увлече да разказва за някаква пещера, която открил с приятелите си и която била пълна е прилепи, увиснали с главата надолу.

— Много са смешни! Нямате си представа! Малка кучешка муцунка, мека козинка…

— Ти пипна ли ги? — попита Франсоаз.

— Разбира се!

— Какъв ужас!

После Жан-Марк загуби нишката на този шумен разговор. Хиляди прилепи пърхаха с криле в стаята. На няколко пъти, когато повдигаше глава, той срещаше бдителния поглед на леля си. Съмняваше ли се в нещо? Но не, тя никога не е била толкова прозорлива, каквато сега мислеше, че е. Той се опомни, изпи чаша вино, престори се, че проявява интерес към разговора. Изведнъж гласът на Карол го плесна като камшик:

— Ах! Жан-Марк, забравих: намерих телеграма от баща ти тази вечер, когато се прибрах. Професията му наистина е отвратителна! Съобщава ми, че е принуден да остане в Ню Йорк до края на следващата седмица. Вбесена съм!

Тя направи физиономия на сърдито, разглезено дете и наведе глава. Като не можеше да си поеме дъх от изненада, той не знаеше какво да направи. Скрита радост го обзе. Какво означава това? Шест, седем дни повече!…

— Много жалко — прошепна той и се засрами от тона на гласа си.

* * *

И отново на юг по автострадата — права и досадна, — източила се безкрайно в мъглата. Но този път Жан-Марк не летеше към „Феродиер“. Сам в едно раздрънкано рено, което му бе заел Жан Прела, той бързаше към „Орли“. Карол трябваше да е вече там, за да посрещне, Филип при слизането му от самолета. Жан-Марк я бе изпратил, без да й каже, че ще я следва от разстояние. След малко, скрил се сред тълпата на аерогарата, той свободно ще наблюдава поведението й. Разчиташе много на този случай, за да се убеди дали тя не лъже, че не изпитва вече любов към съпруга си. Като не знае, че я наблюдават, тя ще прояви истинските си чувства. Дано не стигне много късно! Тази кола пълзи, задъхва се! Според разписанието, което той провери, самолетът трябваше вече да се приземява. Обаче щеше да мине цял половин час в сваляне на багажите и във формалности на митницата. Каквото и да стане, той няма да се издаде. Това изпитание ще покаже колко е хладнокръвен. Ами после? Не му се искаше да мисли. Тя често му бе повтаряла: „Не мисли за това, което ще стане после, мили мой!“ Ах, колко щастлив го бе направила през тази седмица! Шест дни подред те ходиха в Бромей. Обикваше я повече след всяка среща. „Карол, Карол!“ — каза тихо той само заради удоволствието да произнесе името й.

Знаците показваха, че трябва да завие вляво. От двете страни на пътя като жирафи стърчаха стълбовете с осветителни тела. Съвършено гладкият терен подсказваше, че летището е наблизо. В небето се изписа бръмчаща траектория. В мъглата изникна огромна сграда, цялата остъклена. Жан-Марк вкара колата си в паркинга и тичешком се отправи към аерогарата.

Влязъл вътре, той се почувствува за миг като изгубен в огромния светъл хол. Силуетите в него се разтягаха между светлите гънки на тавана и блестящите плочки по пода. Нежни момински гласове бавно и бездушно съобщаваха по високоговорителя за пристигането на самолети, тръгнали от всички краища на земното кълбо. Жан-Марк се осведоми от една стюардеса в униформа, седнала зад едно огромно гише. Имаше време: самолетът от Ню Йорк се е приземил едва преди десет минути. Пътниците ще излязат през врата 46. Той си взе перонен билет, показа го на контролата, стъпи върху ескалатора и се изкачи на първия етаж в огромна зала с тераса към аеродрума. Навън грамадни самолети с разперени крила дремеха в пустинята от сив цимент. Между тях като овчарски кучета сновяха бързи мотокари. Група смешно малки човечета се лутаха около една машинки, която току-що се бе приземила. Навън бе оживено, но вътре в аерогарата цареше спокойствие. Навред светещи витрини, автомати за бонбони, за марки, за цигари, павилиони за кожени изделия и за сувенири от Париж. Обаче клиенти имаше само в бара и при продавача на вестници. Звънтенето на лъжиците се смесваше с тихата музика от високоговорителя. Жан-Марк предпазливо се приближи до митническите и полицейски гишета на врата 46. Под надписа с този номер служителите бяха вече заели местата си в малките кабини, до които водеха проходи, оградени с парапет. Посрещачите се бяха скупчили пред една преграда. Жан-Марк забеляза Карол отдалече. Бе облечена в бежовия си вълнен костюм, който той най-много харесваше. От обувките до чантата, от прическата до грима — всичко бе така подбрано, че да се хареса на съпруга си. Макар и да бе се клела, че вече не държи за него, съвсем очевидно бе, че сега се радва, като го посреща. Достатъчно бе да погледне напрегнатото й лице, острия й поглед и нервните й крака, за да разбере, че гори от нетърпение. За осем дни не могат да се изкоренят навиците от петгодишен брачен живот, целия този наниз от тайни, от настроения, от домашни развлечения, от неразположения, от мании, от лъжи, които спояват мъжа и жената по-силно, отколкото любовта. Едно щастливо семейство мъчно може да се разклати, то е тежко, меко и безформено, като куп мръсно бельо…

Жан-Марк се скри зад сергията на някакъв продавач на козметични препарати и разтвори вестник пред себе си. Беше на двадесет метра от Карол. Тя не можеше да го забележи, но той я виждаше така, както никога досега не бе я гледал. Искрена, разбулена, обезоръжена, защото се считаше в съвсем безопасно положение. Колко страшна е недоверчивостта на бога, който ни наблюдава и през стените! Минутите летяха и той не се отказваше от тази превъзходна позиция. На два пъти тя направи няколко крачки към него, но се завърташе на токчетата си, без да подозира, че в този момент той изгаря, и се отдалечаваше с безразличие. Жан-Марк се съвземаше с големи усилия. Ръцете му изтръпваха с този вестник като екран пред очите му. Силни бръмчения заглушаваха от време на време обичайната музика и тракането на съдовете в кафенето. „Самолетът за Жасио ще отлети. Пътниците да заемат местата си. Врата номер 20…“

Изведнъж хората пред врата 46 се размърдаха. Първите пътници от Ню Йорк започнаха да влизат един след друг. С документи в ръце те се отправяха към полицаите и митничарите. Един печат в паспорта, един поглед в кожената чанта на деловия мъж или пък в съвсем новичката чанта на дамата, пътувала за развлечение, и заподозрените, освободени след секунда, тръгваха бързо, изморени, объркани и сияещи към изхода. Посрещаните, които чакаха нетърпеливо, ги заобикаляха, прегръщаха и отвеждаха, като им шепнеха банални думи.

Неподвижна сред тълпата, Карол дебнеше появата на съпруга си. Но той все още не се появяваше. „Ами ако е пропуснал самолета?“ — помисли си Жан-Марк с неочаквана надежда. Но в същия миг се изненада. Между пътниците — тази червенокоса жена с груби черти! Същата, която бе видял в киното с баща си. Разбира се, и тя пристига от път. „Официална метреса“ — както са казвали по времето на леля Маду. Видът й беше обикновен, глупав, тя вървеше направо, без да се обръща, й се преструваше, навярно така се бяха уговорили, че не познава господин Филип Ейглетиер, с когото е пътувала в същия самолет. И Карол не подозираше нищо! Жан-Марк би желал да й го каже. Но нали тя го бе уверила, че тия работи не я интересуват!…

Преди да види баща си, той разбра по сияещото лице на Карол, че тя го е забелязала отдалече. Надигнала се на пръсти, му махаше с ръка и пръстите й трептяха. Филип я обгърна с ръце, притисна я, залюля я леко наляво и надясно, като я целуваше по бузата и врата.

Сърцето на Жан-Марк се сви от болка. Естествено бе Карол да се покаже мила, за да не предизвика подозрения у Филип. Но как да разграничи преструвката от сърдечността в прегръдката на тази двойка? Дали тя мислеше само как да запази любовта си с Жан-Марк, като се притиска към гърдите на своя съпруг? Или пък изпитваше плътско удоволствие при мисълта, че след като се е отдавала на сина, сега отново ще се отдаде на бащата? Минавайки от единия в другия, невъзможно бе да не направи сравнение! Дори още тази нощ, положително… Кръв нахлу в главата на Жан-Марк и кожата му от врата до темето пламна. Мисълта, че Карол ще принадлежи на друг със същите жестове, като шепне същите думи и изпитва същите чувства, го караше да се бунтува, сякаш имаше над нея изключително право на собственост. А и това целуване нямаше край. Дори и да бе фалшиво, пак бе непоносимо. Всичко отиваше по дяволите: любовта, вярата, надеждата… Поне ако бе жена на кой да е друг! Но на баща му! Е, добре! Какво от това? Какво е бащата за своя син? Едно същество, което го учи и възпитава още от най-крехка възраст. Пример за подражание в най-добрия случай! Обаче ако иска да му подражава, ще трябва да ритне всичките си предразсъдъци. Неговият баща ясно му бе казал: „Бъди егоист!… Човек трябва да е идиот или недоразвит, за да се посвети само на една жена…“

Филип бе хванал Карол за ръка и я теглеше към изхода. Жан-Марк ги следваше от разстояние като просяк. С всички сили той искаше да открие какво го свързва с този здрав и едър мъж, който бе пред него.

Кръвното родство, синовната обич, както и редица условности без стойност. Нищо загадъчно, нищо свещено в това родство, което ни свързва в едно и също име и под един и същ покрив. Последица от съединяването на две клетки в утробата на жената. Случайна посявка на едно или друго място. И всичко това се величае в поезията, във философията, в морала! А! Не!… Не ти дължа нищо и ти не ми дължиш нищо! „Всеки сам за себе си“, както ти казваше, и още „Горко на нещастниците!“ Жан-Марк нахлуваше разярен в джунглата. И все пак тия ругатни бяха примесени с любов, със страхопочитание. Той не можеше изведнъж да се отърси от детинските си разбирания.

Те слязоха в партера по движещата се стълба и се отправиха към едно друго гише, където трябваше да се извърши митническият преглед на багажа. Филип се отдели и бързо се върна, напълно освободен. Карол увисна на ръката му и те тръгнаха един до друг, като се усмихваха и разговаряха, следвайки носача, който тикаше количка, натоварена с куфари.

Жан-Марк изостана назад. Той бе видял това, което искаше да види. Над главата му продължаваха да ехтят ангелски гласове, изобразяващи имена на градове, които той навярно никога не ще види.

— Самолетът от Абиджан… Самолетът от Токио… Самолетът от Кайро…

Той нямаше да търси приключения толкова надалече: доволен беше от Бромей! И като жертва — най-близката от всички жени, мащехата му! Какво ме прихващат? Смешна работа! Случаят Федра! Как се бяхме смели в клас! Дойде ми до главата! Очарователният Иполит и слепият Тезей! „Венера, цяла-целеничка, е негова жертва“. Лайно! Някакъв сърбеж замъгли очите му. Двойката премина през стъклената врата, която се отваряше сама, както в рая. На тротоара намериха носача с багажа. Карол, като размахваше ключовете, отиде да докара колата, която беше оставила в паркинга. На връщане великодушният съпруг навярно ще я остави да кара. Така той ще може по-добре да я гледа, да я вдъхва…

Продължавайки да се прикрива, Жан-Марк наблюдаваше през стъклената врата. Баща му запали цигара и размърда раменете си под пардесюто, сякаш се мъчеше да добие точно онзи вид, който имаше, преди да замине. Само защото бе на четиридесет и пет години, всичко му принадлежеше — къщата, жената, децата, кухненските прибори, картините, колата… А той, Жан-Марк, само защото бе на двадесет години, нямаше право на лична собственост. Живееше при другите, ядеш чужд хляб, обичаше чужда жена. Хората и предметите, които съставяха живота му, са му предоставени за определен срок. И при всяко поискване бе длъжен да ги върне. Готованец, който по всяко време зависи от настроението на стопанина. И това положение ще продължи до двадесет и петата, до двадесет и шестата му годишнина, до първите пари, спечелени в първата служба. Той мразеше парите, закле се да натрупа огромно количество, сякаш даваше обет, че ще си отмъсти.

Колата спря до тротоара. Носачът нареди куфарите в багажника. Филип заплати с щедър жест, седна до жена си и затвори вратата. От наблюдателния си пост Жан-Марк видя как автомобилът се отдалечава, как се изплъзва по волята на съдбата. Веднага взе решение: няма да се прибере за вечеря вкъщи. Нямаше сили да се изправи лице срещу лице пред баща си, да понесе здрависването, погледа му, изпълнен с мъжко доверие, сърдечните му въпроси. Да избегне всичко това поне тази вечер. Беше му нужно време, за да се приспособи, да се овладее, да приеме… Отправи се към една телефонна кабина, избра домашния номер. Обади му се Агнес.

— Ще кажете на госпожата, че няма да се прибера за вечеря, макар че съжалявам много… Да, ще уча до късно у един приятел… Най-вече баща ми да не ме чака… Ще го видя утре…

Закачи слушалката успокоен. Ужасно бе да живее така, да се лута насам-натам, като комарджия, който взема назаем отдясно, за да се издължи вляво. Какво да прави до мръкване? Той стъпи на ескалатора, изкачи се на първия етаж и започна да снове безцелно из огромната зала. Това безжизнено място напълно допадаше на неговото отчаяние. Тук всичко бе така изкуствено и бездушно, че с нищо не можеше да го трогне. Той бродеше като в грамаден аквариум между скамейките с гравюри на дребни рибки. Обземаше го умора. Тишина и шум, метал и стъкло — всичко се смесваше в главата му. Зад витрината един грамаден самолет се отдалечаваше, като се плъзгаше бавно по пистата. Червените му светлини проблясваха на равни интервали. Жан-Марк го видя как изчезва в мъглата, купи си още един вестник, но го захвърли, без да го прочете. Между всички хора тук, които пристигаха или заминаваха, само той не знаеше накъде да тръгне.

В осем часа изяде един блудкав сандвич в бара, изпи чаша бира и се върна в паркинга при колата си. Дидие Копелен го беше предупредил, че тази вечер няма да мръдне от къщи. Ще бъде много приятно да бъде с него известно време. Ще разговарят по правни въпроси, за литература, за политика и за всичко друго, но не и за Карол!… Осъден да пази в тайна най-съкровеното в живота си, Жан-Марк понасяше стоически тази принуда. Сега го измъчваше нещо друго: пътувайки към Париж, той си мислеше с тъга, че до неотдавна за него другарството бе над всичко друго, а сега го използуваше, за да разсее самотата си. Любовната страст задушаваше и най-хубавите чувства, които се опитваха да й се противопоставят. Попаднал веднъж под обаянието на жената, мъжът, дори и най-решителният, не намира вече в другарството онова чисто и неподправено щастие на своята младост. И за него това бе начало на едно падение, което го водеше към егоизма на зряла възраст. Жан-Марк съжали Дидие Копелен, който още го считаше способен за мъжка дружба, а всъщност той беше оскотял и разяден от любовта.

Дидие Копелен го посрещна радостно. В момента той гледаше телевизия с родителите си. Обикновени, добродушни и безлични хора. Те не бяха разведени. Този факт Жан-Марк считаше като нещо неестествено, като признак на слабо развитие. Повечето от момичетата и момчетата, които познаваше, бяха като него: бащата на една страна, майката на друга, тук-таме по някое хлапе от втория брак; лели, по-млади от племенниците си; чичовци, които смучат биберони в ръцете на своите племенници. Положенията бяха толкова сложни, че за децата, които вече можеха да разсъждават, беше необходимо спокойствие, равновесие и необикновена безчувственост. Привикнали от малки, те бяха готови да посрещат хладнокръвно всички удари, които им поднасяше животът. И въпреки това на Жан-Марк му стигаше само Карол, за да го направи по-чувствителен дори от най-сантименталния юноша. Той с мъка поддържаше любезния разговор с родителите на Дидие. Дразнеше го тяхната благовидност. Навярно бяха празнували или щяха скоро да празнуват своята сребърна сватба. Приятелят му го отведе в стаята си. Не можеше нищо да му каже — какво мъчение! А още повече, когато Дидие му протегна ръка.

— Какво ти е, драги мой?… Намирам, че видът ти е много окаян!… Не бих ли могъл да ти помогна с нещо!…​

Девственико, млъкни! Жан-Марк така би искал да извика, да заплаче. Нервите му бяха изопнати като на диригент. Можа да се успокои малко едва в момента, когато Дидие му предложи да преговарят заедно един мъгляв пасаж от учебника по гражданско право относно договорите, сключени в полза на трето лице.

Четоха до полунощ с разкопчани яки, като пиеха кока-кола и пушеха американски цигари. После Дидие призна, че му се спи. Жан-Марк се помъчи да остане при него още няколко минути, но най-сетне си тръгна отчаян, разколебан и изпълнен с горчивина в устата. Вървеше към гилотината.

Като стигна улица „Бонапарт“, той с облекчение забеляза, че прозорците на втория етаж са тъмни. Цялото семейство спеше. Пътят бе открит. Влезе в апартамента като крадец.

Без да пали лампите, пипнешком стигна в стаята си. Какво ли ставаше сега в спалнята на Карол? Сама ли беше в леглото си, или спеше, размекнала се от любов в обятията на съпруга си? Интересно бе да се види това, а не баналната им среща на аерогарата! За една жена, за да се превърне в истинска самка, е нужно малко здрач и удобства — реши Жан-Марк. Дори и вчера следобед, пак във „Феродиер“, тя се бе унасяла в блаженство до него. Той бе отметнал завивката и разчувствуван от любов и възторг, беше се възхищавал на голотата й цели пет минути. Дали и в този момент тя прилича на сърдит ангел, дали също така ръцете й са леко отпуснати, сякаш пропуска пясък през пръстите си, дали пак така нежно и чувствено се надигат гърдите й… Тя дишаше запъхтяно с притворени клепачи, а от нея лъхаше някакъв чуден аромат на сухи треви и на черно кафе…

А сега до нея баща му. Баща му с косматите гърди. По гърдите на Жан-Марк нямаше косми и той съжаляваше за това до деня, в който Карол, галейки го с ръка, му бе казала: „Колко е хубава кожата ти!“. Да, тя му бе казала тия думи, той не бе сънувал, а сега… Изкушаваше го мисълта да се долепи до вратата на стаята им, за да долови някаква въздишка, една дума, хъркане или просто мълчанието на съпрузите. За какво е нужно? Той знаеше толкова много, че бе излишно да подсилва кошмарните си мисли.

Съблече се, легна си и метна завивките върху нещастното си тяло. Мисълта, че на десет крачки от него Карол спеше под тежките лапи на друг, държеше очите му широко отворени. Със стиснати челюсти, с поглед, устремен в мрака, той стенеше като тежко ранен.

Стана в шест и половина часа сутринта. Обръсна се, облече се и излезе от къщи, преди да са дошли слугините, и отиде да пие чаша мляко с кафе в съседното бистро, току-що отворило вратите си. За да избегне въпросите, той бе оставил на масата си кратка бележка, с която уведомяваше родителите си, че ще обядва у един свой приятел. И все пак беше му съвсем ясно, че не може да протака безкрайно срещата с баща си. Това ще е последната отсрочка… Обърна се към стъклената витрина. Площад „Сен Жермен де Пре“ бавно оживяваше. Пред камбанарията дремеше цяло стадо автомобили. Боклукчиите с трясък обръщаха кофите с отпадъци. Минувачите бързаха към входовете на метрото или се събираха в сънлива редица пред автобусните спирки. От време на време някой невзрачен силует се вмъкваше в църквата, други пък излизаха. Това пробуждане на живота му се виждаше неизмеримо тъжно. Съседът на Жан-Марк си поръча чаша бяло вино и едно твърдо яйце. Смешна прищявка в осем часа сутринта! А всъщност може би е хубаво. Сервитьорът отмина, като влачеше кравата си, и отиде да вземе таблата си, която изведнъж блесна като слънце.

Малко по-късно миризмата на обеленото сварено яйце раздразни Жан-Марк. Той плати и излезе.