Анри Троая
Ейглетиерови (31)

XXXI

Беше едва осем часът сутринта, когато Мадлен и Франсоаз слязоха от колата край плажа. Като идваха рано, те бяха сигурни, че няма да срещнат туристи. Кабините стърчаха със затворени врати пред безлюдния плаж, по който блещукаха локвички. Лек ветрец яростно надигаше пясъка по алеята. Морето, което не беше още в пълен отлив, противопоставяше своята плътна, зелена и развълнувана маса на сивото облачно небе. Само като погледна това безкрайно пространство, Мадлен пожела да тича, да се потопи във водата, да шляпа с крака и ръце до задъхване. Често бе предлагала на Франсоаз да се изкъпе с нея, но младото момиче отказваше… Би казал човек, че тя се страхува, макар и за миг, да възвърне своя вкус към живота. Затворила се в себе си, Франсоаз се наказваше заради тялото си и не си позволяваше и най-малкото развлечение. Срещу едно такова поведение нямаше други средства, освен търпение, нежност и мълчание. Нито веднъж през тези пет седмици Мадлен не се помъчи да разпита племенничката си за причините на отчаянието й. Живееха една до друга, разяждани от една и съща мъка и си отваряха устата само за да разменят най-обикновени думи. Колко ли време щеше да продължи тази игра на криеница? Дали Франсоаз не бе станала напълно безчувствена? Дори и големите събития в семейството не я развълнуваха. С безразличие посрещна една след друга новините за успеха в изпитите на Жан-Марк и на Даниел. Тя не бе пожелала да вземе слушалката, когато те телефонираха. Сега Жан-Марк се приготвяше да замине за Съединените щати, а Даниел за Брега на слоновата кост. И двамата й бяха писали. Тя разсеяно бе прочела писмата им и ги бе хвърлила. Хвърлила бе и поканата за изпита си по руски език в Института за източни езици. Една учебна година на вятъра! Защото се бе влюбила в един човек, който искаше само да се забавлява с нея! Но дали наистина само това бе причината?… Слънцето се измъкна от облаците.

— Не мога да устоя — каза Мадлен, — трябва да вляза във водата.

— Е, добре, влизай! — каза Франсоаз, като се спря.

— Все още ли не искаш да опиташ?

— Не, наистина!

Седнаха в края на сухия пясък. Мадлен разкопча роклята си и я свали. Отдолу бе облечена с бански костюм. Винаги се срамуваше, когато трябваше да покаже тялото си — една грамада от тлъстини. Защо нямаше воля да се подложи на режим? Поглади с ръце ханша си и каза:

— Поне да съм благоразумна и да не пия вино при ядене! Ти би трябвало да ми се караш, когато видиш, че протягам ръце към шишето!

— Ами щом като ти е приятно! — отвърна Франсоаз с лека усмивка.

— В момента ми е приятно, но после съжалявам. Трябва да отслабна с десет, не, с петнадесет килограма…

— Кого искаш да съблазниш?

— Себе си! — отвърна Мадлен. — Струва ми се, че ако съм слаба, ще се чувствувам по-млада, по-пъргава, по-весела…

Тя разтърка голите си ръце, после се затича. Господи, колко бе тежка, как се друсаха месата й! Ледената вода пресече краката й! Вдъхна дълбоко и с наслада морския въздух. Морето бе слабо развълнувано. Имаше малки, разпенени вълни, които нарушаваха еднообразието на зелената морска шир. С наведена глава тя посрещна една вълна. Зашеметяване, откъсване от твърдата земя и после възкръсване в тази студена и солена вода, която прави тялото по-леко и го понася. Поосвободена от собственото си тегло, Мадлен започна да плува кроул с големи, мъжки движения. Извърташе рамене, забиваше ръце във водата и риташе с крака. Но забравила да диша правилно, след тридесет метра се спря силно задъхана. Останала без въздух в дробовете и със силно зачервени страни, тя се отпусна на гръб и без да мърда, поиска да си почине върху водата, която се огъваше, надигаше се и блестеше около нея. Като обърна глава, видя надалече върху голия и равен плаж Франсоаз, седнала със свити крака и обвила коленете си с ръце. Този малък, така добре очертан силует, уединен в безкрая на пясъка, олицетворяваше самотата и безсилието. Сърцето на Мадлен се сви от болка и още преди да започне да диша нормално, тя заплува към брега.

— Водата бе чудна! — каза тя и се отпусна върху хавлията.

Постепенно започна да диша нормално и се протегна. Соленият вкус в устата й искаше цигара и тя с наслада я запали. Вкус към живота — вкус към тютюна. Франсоаз прошепна с вдигната глава и изплашен поглед:

— Хайде бързо! Идват хора!

И наистина група летовници навлизаха по алеята, близо до „Слънчевия бар“.

— Няма да ни безпокоят! — каза Мадлен. — До девет часа плажът ще бъде почти безлюден!

Те останаха дълго време така неподвижни, като примигваха с очи от слънцето, което започваше да блести по-силно. Мадлен си представяше как Довил се пробужда зад гърба й. Тя нямаше нужда да поглежда назад, за да види, че на плажа работници разтварят вече първите чадъри, че обитателите на големите хотели разхождат луксозните си кучета и че играчите на тенис си разменят топки по кортовете пред „Нормандия“. Отдалече се виждаха ездачи, които препускаха край водата.

— Да тръгваме! — каза Франсоаз.

Мадлен се избърса и облече роклята си. Всеки път историята се повтаряше: в момента, в който можеше да срещне нови хора, да се измъкне от себе си и да се разсее, Франсоаз побягваше. Двете заедно закрачиха към реното. Вместо да се приберат направо вкъщи, Мадлен предложи да се разходят до Онфльор, като минат по пътя за Грас. Седалките на колата се бяха нагрели от слънцето. Седнала до леля си, Франсоаз усукваше несъзнателно около пръстите си някаква връв. Поне вглеждаше ли се в пейзажа? Мадлен караше бавно. Ръцете й, напоени с морска вода, лепнеха по волана, беше неприятно. Не знаеше какво да каже. Между тях често настъпваше такова тежко мълчание, което гъмжеше от мисли. Тя свали стъклото на лявата врата. Струя въздух погали лицето й и се вмъкна в косите й. Бръмченето на мотора я унасяше. Несъзнателно почувствува колата си като малка жива душичка, вярна и смела: „Но да, човек може да изпитва симпатии, да е благодарен на една малка машина! Погледнете как лесно взема височината! Малко хора по пътя! Колко красив край! Сега вече не бих могла да живея другаде. Дори и в Париж!“

Като стигна до площада пред църквата „Нотр Дам дьо Грас“, Мадлен с майчинска грижовност избра за колата си сенчесто място под големите клонести дървета и излезе навън. Франсоаз я последва по стръмния склон, откъдето изведнъж в далечината се очертаха завоите на устието на Сена. Докато се взираха в този огромен и хубав пейзаж, пристигна автобус с туристи. Площадът и всичко наоколо се изпълни с шумни хора, повече жадни да се разтъпчат, отколкото да разглеждат забележителностите. Франсоаз тръгна назад. Мадлен се опита да я въвлече в църквата:

— Знаеш ли колко е очарователна вътре!

— Зная. Нали заедно сме я разглеждали.

— Не искаш ли пак да я видим?

— Не.

Това „не“ бе произнесено така твърдо, че Мадлен с изненада се вгледа в племенницата си. По лицето на младото момиче се бе изписал лек гняв. Нито веднъж, откакто се бе уединила в Тюке, не бе ходила на църква. Дали споменът от самоубийството я караше да бяга от бога, или пък се беше самоубила, защото бе загубила вяра в бога? Мъчно е да се разграничат чувствата и разочарованието на една вярваща душа. Раздвоен между покорство и бунт, между смелост и страх, може ли човекът, който се колебае, да разбере как в него се е породило безумното желание да свърши с живота си? Мадлен хвана ръката на Франсоаз и каза развеселена:

— Имаш право! Тия туристи биха ни смутили!

Но нямаше какво друго да направи: между нея и Франсоаз не се създаваше контакт. Колкото повече се мъчеше да бъде любезна, толкова се чувствуваше по-несръчна и неспособна. Струваше й се, че вместо да предразположи племенницата си, засилва у нея инертността, съпротивата и враждебността към света на живите. И тъкмо да избухне, тя се сети за това, което бе казал докторът: не е изключено да направи и втори опит. И в миг намерението й се изпари. Трябваше бавно да тегли въжето, за да не изпусне големия товар. Стъпка по стъпка ще успее да изтегли Франсоаз от бездната. Само тя можеше да постигне това.

— Добре — каза тя бързо. — Тук не е много весело! Да направим още един тур до Онфльор и да се върнем в Тюке, искаш ли?

Тръгнаха. В Онфльор Мадлен купи няколко книги джобен формат и модни журнали с надежда, че Франсоаз ще пожелае да ги разгледа. После си позволи да изпие чаша бяло вино в едно кафене на стария площад. Франсоаз поиска чаша бира. Слънцето бе вече високо, но небето се покриваше с облаци. През юли бурите бързо се развихрят. Небето изведнъж потъмня, сякаш бе инжектирано с виолетово мастило. Под облаците, които покриха хоризонта, пейзажът изглеждаше притиснат и втвърден. Вятърът въртеше прахоляк, хартийки и сламки. Блясък на светкавица нахлу в кафенето. Гръмотевицата изтрещя и трептенето й продължи в челюстите на Мадлен. Тя вдъхна някакъв металически дъх. Беше хубаво. Дъждът започна да се сипе.

Валеше и когато Мадлен и Франсоаз се качиха в колата. Над главите им барабаняха дъждовните капки. Сякаш се бяха откъснали от твърдата земя, не се возеха в автомобил, а плуваха.

В Тюке гарираха колата пред изоставената църква и изтичаха до вкъщи. Закриваха косите си с разтворени вестници. Най-после ето и вратата, прага, убежището!

— Ах, колко е хубаво вкъщи! — извика Мадлен.

Раздавачът бе минал вече и пъхнал пощата под вратата. Между печатните проспекти, които не бяха интересни, имаше и две писма за Франсоаз. Мадлен й ги подаде и зачака да види как ще реагира. Момичето взе пликовете, хвърли поглед върху единия от тях и го върна веднага на Мадлен, като каза:

— Отвори това писмо, Маду, прочети го и го скъсай, моля те.

— Не искаш ли да ти го прочета на глас? — попита Мадлен изненадана.

— Не. Искам да го прочетеш само за себе си и след това да го унищожиш.

— Защо?

Франсоаз не каза нито дума, но погледът й говореше: „За да ме разбереш“.

Мадлен сложи очилата си, разкъса плика и най-напред погледна подписа: Александър Козлов. Ситен нервен почерк изпълваше листа:

„Какво става, Франсоаз? От седмици насам нямам никаква вест от тебе. Ти дори не си се явила на изпита. Това е безразсъдно! Телефонирах у вас. Мащехата ти ми каза, че си била болна и че си на почивка при леля ти в Тюке. Каква е истината във всичко това? Струва ми се, че ти изчезна само за да не ме виждаш. Направила си грешка. Нашите отношения щяха да бъдат много приятни, при условие че ти гледаше на щастието като мене. Аз вече ти казах, че съм човек на живота, а не на мечтите, че си създавам радости от ден за ден. Може би ти си очаквала много повече от нашата среща. Уверявам те все пак, че между нас имаше изключително силна физическа връзка, а може би и духовна. Ако си съгласна всичко да бъде както преди, пиши ми, ще бъда щастлив от сърце. Ако не — добре, повече няма да говорим по този въпрос. Каквото и да решиш, между нас не бива да пада сянка на недоразумение. Държа много на твоето приятелство. Надявам се да те видя отново бодра в института в началото на новата учебна година, през октомври. Пожелавам ти приятно прекарване на ваканцията. Поработи малко върху руския, за да наваксаш загубеното време. Мисля за твоя далечен образ…“

Мадлен сгъна писмото. В него нямаше нищо изненадващо. Защо трябва да се обвинява този човек в нечестност? Само Франсоаз бе виновна. Тя бе скована от наивност и взискателност и още първото сблъскване с реалния живот е било фатално за нея. Жаждата да обожава и сляпо да вярва ще я направи навярно нещастна за цял живот. Непорочният никога не може да се излекува.

След кратко двоумение Мадлен подаде писмото на младото момиче и каза:

— Трябва да го прочетеш, Франсоаз. То е изпълнено с любов към тебе…

Франсоаз бързо грабна писмото и го накъса. Силен гняв искреше в очите й.

— Толкова ли го мразиш? — попита Мадлен.

— Не ми задавай въпроси, Маду, моля те!

— Защо? Няма ли да ми се довериш? Откакто си тук, мълчиш, избягваш ме, едва ме понасяш! Какво бих могла да направя сама, със собствени сили, ако ти не ми помогнеш да разбера какво бушува в главата ти? Аз трябва да зная…

Франсоаз отново наведе рязко глава. По вцепененото й лице за първи път се появи признак на двоумение: долната й устна започна леко да трепери.

— Какво искаш да знаеш? — каза тя с болезнен глас. — Трябваше да разбереш сега, когато прочете писмото…

— Какво да разбера?

— Че съм станала едно нещастно момиче!

— Няма нищо подобно в неговото писмо — каза Мадлен. — Много далече ли отидоха отношенията ти с него…

— Стигнаха дотам, докъдето трябваше да стигнат!

Аз спах с него!

Франсоаз изрече тия думи с известна нотка на предизвикателство и зачака да чуе възклицанията на Маду; спокойствието на леля й я обърка; след малка пауза тя продължи тихо:

— Той взе всичко от мене — спокойствието в душата ми, вярата ми в бога… А в замяна не ми даде нищо… Нищо друго, освен едно удоволствие, за което не преставам да мисля…

— Щом като не преставаш да мислиш, защо го отбягваш?

— Защото се срамувам! Защото зная, че от мене той не иска нищо друго! Защото отказвам да бъда това, което той иска — една случайна, една опитна мишка между другите тридесет и шест! Добър ден, довиждане!… А пък аз го обичам… Обичам го до смърт!… До смърт, чуваш ли, Маду?

Тя отпусна рамене и наведе глава, сякаш за да диша по-добре. Мадлен се учуди не на изповедта, а на тона, с който бе направено признанието. И изведнъж в момиченцето, което тя отдавна познаваше, откри жената. Жената, която страда по най-животинския начин. Постепенно обаче Франсоаз се успокояваше. Тя натисна силно челото си с юмрук и въздъхна:

— Глупаво е!

Мадлен не можа да прикрие, че след първия миг на изненада този изблик на откровение й вдъхна нови сили. В отбранителната крепост на младото момиче се появи пукнатина. Като разкри тайната си, тя приемаше негласно да бъде подкрепена. Сега не трябваше да я притиска нито с любопитство, нито с прекадена загриженост. Един прибързан жест, една неуместна дума можеше да запуши извора.

— Ти си много млада, много чиста за него — каза Мадлен. — И затова страдаш. Иначе не можеше и да бъде. Трябва да вярваш в бъдещето.

— Бъдещето не ме интересува, Маду!

— И все пак трябва да мислиш за него, скъпа моя. Ти си само на осемнадесет години.

— Да, Маду, и ще стана на двадесет, на двадесет и пет, на тридесет, на петдесет!… И не си въобразявай, че имам намерение да се самоубивам втори път! Това, което изпитах, е добър урок за мене! Никога нямаше и да предположа в отчаянието си, че инстинктът за самосъхранение е толкова силен! Душата иска да умре, но тялото отказва! Това е… Почти е смешно!…

— Напротив, прекрасно е! — извика Мадлен.

Сега вече бе убедена, че оздравяването на Франсоаз е само въпрос на време.

— Ще видиш — продължи тя — как животът ще ти изглежда по-привлекателен, когато навлезеш трезво в него. И ако не си създаваш илюзии, няма и да се разочароваш. Винаги когато срещнеш по пътя си нещо хубаво и красиво, ще го оглеждаш от всички страни. Като искаш малко от света, ще бъдеш щастлива с всичко, което ще ти бъде предложено!

— Съмнявам се!

— Така е, Франсоаз!… Нито си черна, нито си грозна… И не трябва само защото този човек…

— Не става дума само за този човек, а за всички други… Мъже и жени… Всички други, които успях да разбера, които сега виждам в истинския им образ… Карол, която се люби с Жан-Марк, баща ми, който изневерява на Карол, с която му попадне, майка ми, която е заета само със своето малко лично щастие. Аз толкова много ги обичах! Така ги величаех! Ти навярно нищо не си знаела за баща ми? Как искаш да се възвърне желанието ми да живея сред тях. И ето, второто писмо е от майка ми. Прочетох го. Прочети го и ти! Заслужава си труда, уверявам те!

Франсоаз взе писмото, което бе оставила на перваза на прозореца, и го подаде на Мадлен. Беше двоен лист от дебела, бледосиня хартия с орнаменти по краищата. Мадлен постави очилата си и започна да разчита разсеяно тук-там по някое изречение:

„… Даниел идва да ме види и съобщи, че си имала силна чернодробна криза. От лакомия, а! Внимавай, защото ако не се пазиш… толкова щастлив, че е издържал изпитите си!… А пък и това пътешествие… Ще плава с «Фош» до Абиджан… Много грижи се полагат сега за младежта… Очаквам с нетърпение посещението на Жан-Марк… Тоя пък… Толкова сериозен… Ще отлети със самолет в сряда за Ню Йорк… Между нас казано, разбирам, че е предпочел да замине за Съединените щати вместо/ в Гърция с баща ти и мащехата… Ивон и аз ще отидем това лято в Сен Жервез ле Бен… идеален климат за малката… Ти си щастлива, че прекарваш ваканцията в Тюке… Поздрави леля си… С нетърпение очаквам да те видя, скъпа ми Франсет… Прегръщам те до задушаване в майчинските си обятия…“

Погледът на Мадлен се спря в долния край на страницата върху постскриптума:

„Едва се осмелявам да ти пиша, но все пак ти трябва да знаеш: очаквам щастливо събитие през декември. Ивон предпочита момче, но, както се казва, ще се радваме, на каквото и да бъде! Луда съм от радост!“

Мадлен престана да мисли за миг, сякаш умът й бе скован от това, което прочете. Тази жена е безумна! Още едно дете! На нейните години! Какво безсрамие! А всъщност защо не след всичко станало! Заешки идеал!…

Франсоаз бе седнала до прозореца и прелистваше едно модно списание. Мадлен изведнъж бе обзета от желание да й поиска прошка — прошка заради майка й, заради баща й, заради Александър Козлов, заради Карол, заради Жан-Марк, прошка от името на всички, които бяха виновни да се отврати тя от живота. Въздухът се сгъстяваше. Много хора дишаха в тази стая.

— Прочете ли го? — попита Франсоаз, като вдигна очи от списанието.

— Да, та това… това е невероятно! — измърмори Мадлен.

— Защо невероятно? Майка ми има право. Тя заряза баща ми, заряза и нас и ето че сега е щастлива! Ражда бебета, възвръща си младостта!… А пък аз…

Настъпи мълчание. Като огледа всичко около себе си, Франсоаз продължи с меланхолична гримаса:

— Бих желала никога да не те напускам, Маду!

— Ще ме напуснеш — каза Мадлен със свито гърло. — И то много скоро, надявам се. Но не защото аз ще те изпъдя.

— А кой?

— Животът, Франсоаз, животът ще те изтласка навън. Ще тръгнеш да търсиш други радости и други рани!

Лъч на гордост блесна в очите на Франсоаз:

— Не, Маду, ти не ме познаваш! За мене всичко е свършено!

Мадлен се усмихна, прибра очилата, постави ръка върху тила на племенницата си и почувствува нежните прешлени под нейната гладка и топла кожа. Около къщата водата се изтичаше с глухо бълбукане. Откъм улицата нахлуваше здрач.

* * *

Дъждът спря едва привечер, но небето, забулено в облаци, бе още ниско и мрачно. В седем часа трябваше да запалят лампите. Масата бе сложена за вечеря. Два прибора един срещу друг. Уединила се в „кухненския ъгъл“, Мадлен приготвяше гръцка салата, едно от любимите яденета на племенницата си. Със салатата — по две парчета студено месо. А като десерт остатъка от ябълковата торта. Като навеждаше глава под извитата стълба, тя можеше да наблюдава младото момиче, седнало пред камината под голямата лампа с позлатена дървена стойка. Франсоаз работеше над нейната бродерия. Разбира се, тя не посягаше към букета в средата — той бе дело само на леля й, а се задоволяваше да прави кръстчета във фона — леко и еднообразно занимание, което успокояваше нервите. Като не знаеше, че е наблюдавана, тя се бе отпуснала спокойно. Мадлен я намираше отслабнала и разхубавена. Наистина беше загубила онази пансионерска целомъдреност. Нейното дълго тъжно и нежно лице напомняше портретите на Модилиани. Сякаш цялата стая бе нарочно така устроена, че да служи за рамка на този портрет. Още веднъж Мадлен се възхити на старата полировка на мебелите, на строгата монолитност на камъните на камината, на грубо дяланите греди по тавана, на потъмнелия блясък на плочите по пода. В тази симфония от убити тонове медните дръжки на вратите блестяха точно там, където трябваше. А върху своята еднокрака масичка автоматът внасяше нотка на необходима фантазия в този така грижливо съчетан декор. „По-хубаво не може да се направи. Осъществена мечта в живота — така че сега не остава нищо друго, освен да се възхищавам, да се поздравявам и пак да се възхищавам“. Мадлен прибави риба и маслини в кастрона и разбърка салатата. За какво ли мислеше Франсоаз, като забиваше иглата в канавата? Под това привидно спокойствие навярно отвращението към живота продължава да зрее. А с него и страхът за утрешния ден. Мадлен сложи салатата върху масата, а Франсоаз остави бродерията.

— Почти завърших фона — каза тя.

— Голяма помощ ми оказваш, знаеш ли — каза Мадлен. — Никога не бих имала толкова търпение!…

Седнаха от двете страни на старата маса от дялано дърво. Мадлен сипа от гръцката салата. „Колко е смешно — помисли си тя, — ако някой ни гледа през прозореца, може да си помисли, че сме щастливи!“