Клифърд Саймък
Проектът (6)

5.

Декър си помисли, че това е времето от деня, което обича най-много — вечерята бе свършила, съдовете — прибрани, буен огън пламтеше в камината, останалият свят бе заключен зад вратата, а на масата в ъгъла Шептящия обработваше топаза, който бяха донесли след експедицията предната седмица. Декър се настани по-удобно в креслото, изхлузи мокасините и постави краката си, обути в чорапи, върху решетката на камината. В огнището една от цепениците се разпукна и падна върху останалите сред рой искри. Нови огнени езици се втурнаха нагоре и близнаха пламтящите дърва. Гърлото на комина сякаш промърмори. Отвърна му стенанието на вятъра, който свистеше под стрехите.

Декър се размърда в креслото, погледна към Шептящия в ъгъла, но от него нямаше и следа. Понякога човек можеше да вижда Шептящия, понякога не. На масата лежеше фино изваяно парче бледозелен нефрит. Добра изработка, чиито замисъл, рече си Декър, човек трудно може да схване. Беше объркващо като идея, защото в него бе вложено прекалено много съдържание, далечно за човешките възприятия. Нюансите не съответстваха на начина, по който хората мислеха и виждаха нещата около себе си. Линията, която проличаваше на пръв поглед, преминаваше в нещо друго, и фигурата, която зрителят смяташе, че е разгадал, се променяше в нещо различно, после придобиваше друго очертание, и така до безкрайност, като всеки следващ контур бе по-изумителен от предходния. Тези трансформации нямаха край. Вероятно човек можеше да прекара остатъка от живота си, седейки пред нефрита, взрян в него, опитващ се да отгатне и разграничи преливащите му форми, ала накрая винаги се изгубваше в лабиринта им.

В предната част на масата лежеше големият кристал на топаза и в сравнение с предния ден върху него личаха следи от шлифовка, макар че Декър никога не можеше да улови действителния процес на моделиране, който Шептящия извършваше. При всеки отделен случай скъпоценният камък просто се променяше с времето и това бе всичко. Не можеше да го нарече ваятелство в пълния смисъл на думата, защото нямаше откъртени с длето късчета, нито някакъв остатъчен материал от моделиране, и все пак, въпреки това, не беше нито скулптиране, нито моделиране, защото завършените части нямаха нито остри, нито заоблени ръбове. Шептящия не използваше никакви инструменти — не съществуваше начин, по който би могъл да го стори. Той се приближаваше към човешката представа за нищото възможно най-силно. И все пак извършваше различни неща. Влизаше в контакт направо с разума на човека, променяше формата на скъпоценните камъни, приплъзваше се навън и после отново се появяваше в стаята, като че в едно и също време се намираше навсякъде.

Декър забеляза слабо проблясване на диамантен прах. Беше Шептящия, носещ се над топазения кристал.

— Отново се криеш — изрече негласно той.

— Добре знаеш, че аз не се крия от теб. Просто не ме виждаш.

— Не можеш ли понякога мъничко да проблясваш? Не можеш ли да блестиш малко по-силно? Винаги се промъкваш незабелязано.

— Не ме дразни! Никога не се промъквам незабелязано. Ти ме усещаш. Винаги знаеш кога съм тук.

Това е истина, помисли си Декър. Наистина усещаше присъствието му. Долавяше го, макар че нямаше представа как става това. Просто знаеше, че той е тук. Впечатление, което му подсказваше, че онова облаче диамантен прах (макар със сигурност да знаеше, че Шептящия представлява нещо много по-голямо от облаче прах) се намира някъде наблизо.

После се появяваше въпросът — винаги един и същ — какво представлява той? Можеше вече да го е попитал, помисли си Декър, можеше да го пита дори сега, ала по някакъв начин винаги му изглеждаше, че въпросът е неуместен. Отначало се питаше — щом мисли и се учудва на това — нима не е все едно да му зададе въпроса направо. Знаеше, че каквото бе в ума му, не е тайна за Шептящия. Ала след дългите месеци, прекарани заедно, му стана ясно, че не е точно така. Странното същество или не можеше, или не желаеше да чете мислите му. За да общува с Шептящия, трябваше да съсредоточи думите в определен дял от мозъка си и да ги представи на Шептящия. Така разговаряше с него. Процесът на мислене беше нещо различно от самото разговарянето. Ала на какво се базираше контактът между тях, как общуваше с Шептящия или по какъв начин разгадаваше какво самият той му казва в отговор, все още бе загадка. Нямаше никакво обяснение, никакво човешко обяснение на процеса, който правеше възможно това общуване.

— Не се справихме зле при последната ни експедиция — подхвърли Декър. — Топазът възнагради усилията ни. Ти го откри. Ти ми показа къде да го намеря. Нищо не се виждаше сред чакъла. Ни най-малък проблясък. Само огладени от водата камъчета. Но ти ми показа къде да разровя и да го открия. Да пукна, ако се досещам как го правиш.

— Чист късмет — отвърна Шептящия. — Нищо повече от късмет. Понякога ти имаш щастлив ден, понякога аз. Предишния път ти намери рубина.

— Но той беше малък — възрази Декър.

— Ала чиста проба кристал.

— Да, зная. Истинско съкровище. Макар и да е мъничък, е направо съвършен. Взе ли вече решение дали искаш да правиш нещо с него?

— Да, изкушен съм. Трябва да помисля повече за това. Трябва да бъде нещо толкова мъничко. Имам предвид мъничко за теб. Трябва да използваш лупа, за да доловиш красотата на творението.

— Мъничко за мен. Да, разбира се, ти си прав. Мъничко за мен. Ами за теб?

— За мен, Декър, размерите са нещо относително. Почти безсмислено.

— Ще задържа рубина — заяви Декър. — Имам повече от достатъчно скъпоценни камъни за капитана.

Вече не виждаше Шептящия. Слабият блясък на диамантения прах беше изчезнал. Може би, помисли си той, това стана не заради нещо, което беше направил Шептящия. По-скоро се дължеше на неуловима промяна на светлината, идваща от камината. Знаеше, че Шептящия е все още в стаята, защото го усещаше. А какво беше онова, което усещаше? Какъв беше Шептящия, що за същество беше той? Беше в колибата, разбира се, но къде другаде би могъл да бъде? Колко голям беше? Или пък колко малък? Прашинка, танцуваща на светлината на огъня, или същност, която изпълваше цялата Вселена?

Нематериално същество, невинаги невидимо, ала безтелесно, може би приближаващо се съвсем до представата за нищото, то бе свързано с тази планета или може би само с част от нея. Мислейки си за това обаче, Декър беше сигурен, че връзката им изцяло зависеше от Шептящия. Поради някаква причина той искаше да бъде тук. Повече от вероятно беше, че нищо не е в състояние да му попречи да си отиде, когато изпиташе подобно желание — да съществува в по-горните слоеве на атмосферата или извън нея, в космическото пространство, да проникне в сърцето на пламтяща звезда, да се разтвори в гранита, образуващ кората на планетата. Цялото пространство, всичките условия, които предлагаше то, бяха естествената природа на Шептящия. А възможно ли е, питаше се Декър, онзи Шептящ, когото познавам, да е само малка частица от някакъв по-всеобхватен разум? Можеше ли този разум да осъществява постоянно и повсеместно присъствие в цялото необятно пространство, а може би и навсякъде в протяжността на времето, свидното творение на Вселената?

По-вероятно, казваше си той, никога няма да узная или ако узная, не бих могъл да го разбера. Това беше една от причините, поради които никога не питаше. Защо да се интересува от информация, която не можеше да обозре, от неразгадаеми сведения, които щяха да го измъчват до края на дните му, да го карат да се събужда посред нощ плувнал в пот, които никога нямаше да му дадат покой, а щяха да го отдалечат от Вселената и да го превърнат в чуждо за нея същество?

Шептящия отново заговори:

— В гората се разиграва трагедия — каза той. — Трима от служителите на Ватикана са мъртви.

— В гората ли? Сигурно си грешиш, Шептящи. Хората на Ватикана не дръзват да навлизат в гората. Те си стоят по домовете.

— Онези се бяха впуснали в преследване на Стария от Леса.

— Никой, който е с ума си, не би тръгнал да преследва Стария. Ако си в гората, най-добре е горещо да се помолиш да не се появи Стария и да не започне да преследва теб.

— Един от тях беше нов във Ватикана. Беше особено самонадеян. Имаше мощно оръжие, с което смяташе, че може да се справи с всичко. Но то се оказа играчка.

— И те откриха Стария?

— Не. Стария намери тях. Той знаеше, че го преследват.

— Сега са мъртви. И тримата ли?

— Да. Умъртвени по ужасен начин.

— Кога се случи това?

— Преди няколко часа. Ватикана все още не знае.

— Може би трябва да ги уведомим.

— Защо? — попита Шептящия. — Нищо не може да се направи. След време, когато отсъствието им стане прекалено дълго, ще излязат други да ги търсят и ще приберат телата.

— Но Стария ще бъде там и ще чака.

— Може би — отвърна Шептящия, — но той не може да нарани онези, които търсят нещо. Те не са тръгнали да го преследват.

— Значи убива само онези, които го преследват?

— Да. Не знаеше ли това? Вече години скиташ из горите.

— Имал съм късмет. Никога не съм виждал Стария. Никога не ми се е налагало да се изправя лице в лице с такива като него.

— Но Старите са те виждали — подметна Шептящия. — Много, много пъти. Те не те безпокоят, защото не ги закачаш.

— Да ги безпокоя, е последното нещо, което бих сторил.

— Носиш оръжие. Онова, което наричаш пушка.

— Така е. Използвам го много рядко. От време на време, за да се снабдя с месо.

— Дори по тази причина го правиш съвсем рядко.

— Да, съвсем рядко — съгласи се Декър.

Той взе ръжен, разрови огъня и направи пирамида от нови цепеници, за да се запалят по-бързо. Коминът изфъфли срещу него. Вятърът застена под стрехите. Пламъците от камината подгониха сенки из стаята.

— Ватикана — каза Шептящия, — е много развълнуван.

— Заради Стария ли?

— Не, не заради него. Нали ти казах, че засега не знаят нищо за това. Струва ми се, че Изследователя е открил нещо.

— Изследователите непрекъснато откриват разни неща.

— Но находката си я бива.

— Защо съдиш така?

— Все още не зная. Всички са възбудени. Някои ликуват, други са скептично настроени, трети са шокирани. Ако се окаже истина, мисля, че е нещо от огромна важност. Вярата градира и предаността е безрезервна.

— И те имат своите малки триумфи — отбеляза Декър, — и своите поражения. Това място е в непрекъснато състояние на кипеж.

— Триумфът в този случай — заговори Шептящия, — не може да бъде класифициран като малък. Таи се огромна надежда. Ще бъдат изречени безброй молитви.