Клифърд Саймък
Проектът (12)

11.

Тенисън откри градината в дъното на мястото, където беше разположена клиниката. Слънцето изгряваше и от запад планините изглеждаха измамно близки, много по-близки, отколкото бяха в действителност, помисли си той. Огромна стена от синя сянка, като синият цвят се променяше по плътност и нюанс — по-тъмен в подножието и по-светъл към върховете на планините, а белотата на ледените склонове искреше с диамантен блясък на първите лъчи на слънцето. Градината беше строго симетрично подредена, добре поддържана и в този ранен утринен час излъчваше неповторимо спокойствие. Навсякъде се виждаха пътеки, застлани с каменни павета, алеите бяха оградени от двете страни с нискорастящи храсти и спретнати лехи с цветя, повечето от които — разцъфнали. Тенисън ги гледаше и не можеше да открие нито един вид цвете, който да му е познат. В другия край на градината бавно се разхождаха три фигури, облечени в кафяви раса. Те очевидно бяха потънали в размисъл, вървяха по пътеката, навели блестящите си черепи напред, а металните им брадички бяха опрени върху гърдите.

Нощният хлад бързо отстъпваше на ведростта при изгрева на слънцето. Градината беше тихо и приятно място и Тенисън откри, че си мисли колко хубаво би било да постои тук. На един кръстопът, където се събираха три пътеки, съгледа каменна пейка и седна, обърнат с лице към сините планини.

Докато седеше, той с изумление изпита безмълвна, пареща гордост от уменията си, каквато не бе изпитвал от години. Състоянието на Мери се подобряваше — може би тя бе на път напълно да се възстанови, макар че бе още твърде рано да твърди това със сигурност. Треската отзвучаваше, пулсът й ставаше по-равномерен, дишането й бе по-облекчено. Беше забелязал или си бе внушил, че съзира слаб проблясък на съзнание в погледа й. Беше стара, разбира се, но в това окаяно съсухрено тяло, той бе почувствал желание и сила за живот. Може би, рече си той, тя има за какво да се бори. Екюър беше казал, че е открила Рая, колкото и нелепо да звучеше. Но след като бе намерила Рая, или поне онова, което бе сметнала за Рай, желанието да научи много повече за него се бе разгоряло у нея с неподозирана сила. Такъв поне беше смисълът на онова, което Екюър му каза минала вечер — че животът на Мери трябва да бъде спасен, за да може тя да научи повече за Рая.

В това няма логика, рече си Тенисън. Някой беше направил грешка — това беше едната възможност, или пък всичко беше някаква шега, някакъв анекдот, разпространяван из Ватикана, или може би само сред ангажираните с Информационната програма. Макар че в думите на Екюър, докато му разказваше за това, въобще не се долавяше никаква шеговитост. Беше казал на Екюър, а сега, седнал на пейката, повтори и на себе си, че Рая, ако наистина съществува, не е място, което може да бъде намерено. Рая е състояние на духа, така беше заявил пред Екюър. И Екюър не бе оспорил това твърдение. А беше очевидно, че Екюър, човек самообявил се за не съвсем вярващ в пределите на самия Ватикан, бе съхранил у себе си някаква вяра, че Рая е възможно да бъде намерен.

Глупости, повтори си Тенисън още веднъж. В това нямаше нито грам логика. И все пак, помисли си той, по всяка вероятност онази история с Рая не е изолиран пример на глупост, а продължение на глупостта, утвърждавана цели векове. В подобни твърдения липсваше всякаква логика и все пак всеки робот, ако въобще имаше някакъв отличителен белег, то той бе олицетворение на логиката. Самата концепция на роботиката бе основана на логика. Екюър бе казал, че роботите са се самоусъвършенствали, че сега са много по-добри механизми, отколкото първоначално са били, когато пристигнали в Края на Нищото. С оглед на казаното не изглеждаше възможно, че процесът на самоусъвършенстване ще наруши законите и обхвата на логиката, която бе послужила като крайъгълен камък за тяхното създаване.

Нещо ми убягва, помисли си той. В цялата тази последователност от очевидно нелогични съждения трябваше да има някакъв фактор, може би няколко фактора, които той не можеше да разграничи. Ватикан-17 не беше институция, която човек можеше да отмине с едно махване на ръка. Десет столетия, белязани с огромни усилия, бяха вложени в нея, работата все още продължаваше и бе насочена към установяване на една наистина универсална религия, към създаването на непогрешим папа, търсенето, откриването и осъзнаването на всички аспекти, които може или би трябвало да бъдат включени в тази вяра.

Помисли си, че се опитва да прави прекалено прибързани оценки. Може би човешкият живот не е достатъчен, за да се постигне оценка, в която има поне известна доза валидност. Трябваше да се впише в институцията, да наблюдава, да слуша и да задава въпроси, когато е възможно, за да си изгради представа какво се случва на това място, да опознае личностите, свързани с него.

Мислейки си за това, той с удивление откри, че без да иска, бе стигнал до решение, докато занимаваше ума си с други неща. Защото ако трябваше да наблюдава, да слуша и да задава въпроси, тогава предположението беше, че трябва да остане тук.

Пък и защо не, рече си той. За да се махне от тази планета, трябваше да се върне на Гътшот, ала в обозримото бъдеще това бе последното нещо, което желаеше да стори. Тук не беше лошо — поне не такова, каквото му се бе сторило в началото. Ако останеше, щеше да има възможност да практикува медицина, може би не толкова активно, но щеше да следи здравословното състояние на хората, свързани с Ватикана, и вероятно от време на време да се погрижи за някого от човешката колония, която нямаше нищо общо с Ватикана. Щеше да разполага с добро жилище, с робот, който да се грижи за него, по всяка вероятност щеше да срещне интересни хора и да прекарва времето си с тях. Когато избяга от Гътшот търсеше какъвто и да е подслон, а тук бе намерил по-добро убежище от онова, което бе очаквал. Странно място, но той можеше да свикне с него. Примитивно в много отношения, ала не и по-изостанало от Гътшот.

Седеше на пейката и ровеше напред-назад с крак в една пукнатина в каменните павета на алеята. Беше взел решение много по-лесно, отколкото бе очаквал. Може би предната вечер щеше да приеме предложението на Екюър, макар и с колебание, ако онзи не бе загатнал за заплахата, че Ватикана има средство, с което да го задържи тук. Не бе необходимо да прибягва до заплаха. Тогава защо Екюър се бе почувствал принуден да прибегне до нея? Със или без заплаха, каза си Тенисън, щеше да остане тук. Нямаше къде другаде да отиде.

Стана от пейката и бавно тръгна по алеята. След малко щеше да се върне в апартамента, където Хюбърт му е приготвил закуската. Ала осъзна, че това е загуба на ценно време, че когато слънцето вече изгрее, тази утринна градина ще се превърне в нещо друго. Ведрата, нежна магия на мига щеше да изчезне и може би никога нямаше да се върне — за някой друг — да, но не и за него. Тук бе намерил така необходимото условие да постигне съгласие със себе си, да реши — без злоба и вина, — че ще остане в това закътано място.

Пътеката пред него правеше остър завой, който бе скрит зад малка туфа покрити с пурпурни цветове храсти, по-избуяли от всички останали в градината. Завивайки зад ъгъла, Тенисън внезапно спря. Приклекнал край пътеката, един робот подрязваше растенията с огромни ножици. Храстите бяха отрупани с великолепни червени цветове, а кадифените им венчелистчета бяха обсипани с утринна роса.

Роботът повдигна глава.

— Добро утро, сър — заговори той. — Вие вероятно сте лекарят, който пристигна снощи.

— Да, аз съм лекарят — отвърна Тенисън. — Но откъде ме познавате?

Роботът закима с глава.

— Не само аз — обясни той, — всички са чули за вас. Тук не може да се случи нещо, без всички веднага да узнаят.

— Разбирам — рече Тенисън. — Кажете ми — това са рози, нали?

— Наистина са рози — отговори роботът. — Цветя от древната Земя. Тук отглеждаме много от тях и ги ценим изключително високо. Не са широко разпространени. Вие ги разпознахте. Май сте виждали и друг път рози?

— Само веднъж — отвърна Тенисън. — Преди много време.

— Вие знаете, разбира се — продължи роботът, — че самите ние произлизаме от Земята. Връзките ни с планетата-майка отдавна са разрушени, ала ние тачим историческото наследство. Бихте ли ми казали, сър, дали някога сте стъпвали на Земята?

— Не, не сам. Малко човешки същества са го правили.

— Е, добре — рече роботът, — просто ми хрумна да попитам. Той отряза една роза с дълга дръжка и я подаде на Тенисън.

— Моля, сър — рече той, — приемете от мен късче от древната Земя.