Клифърд Саймък
Проектът (45)

44.

— Ще ми се да можех да ти опиша всичко — каза Джил на Тенисън. — Но умът ми е в пълен хаос. Случиха се толкова странни неща. Както ти разказах, гледах онази умопомрачителна диаграма, която имаше завъртулка от едната страна. Осъзнах, че диаграмата бях самата аз, а завъртулката беше въпросителен знак. Те ме питаха какво представлявам и аз започнах да си блъскам главата как да им отговоря, когато Шептящия ми каза, че той ще поеме разговора по-нататък.

— И го направи, нали?

— Да й аз бях заедно с него. Той се бе слял с ума ми и ние наистина представлявахме един общ разум. Аз осъзнавах какво се случва, ала нямах представа каква е същността на отделните епизоди. Преди хилядолетия хората са разполагали с уред, наречен телеграф. Разговаряли с него чрез прищраквания, които се предавали по жици. Просто стоиш от едната страна, чуваш прищракванията и не разбираш какво става, защото не знаеш кода. Чувствах се, сякаш слушам разговора на извънземни същества — чувах всички думи, бръщолевенето и врявата, докато общуват помежду си и бях напълно безпомощна, защото не знаех езика.

— Ти каза телеграф. Имаше ли прищраквания?

— Няколко пъти струва ми се, и още много други звуци, които предполагам, че издавах аз, без да зная защо го правя. Цял рояк глупави мисли се носеха в мозъка ми, уж мои, но бяха на Шептящия, защото съм сигурна, че на мен няма откъде да ми хрумнат. Понякога ми се струваше, че схващам какво става, след това отново губех нишката и отново се изгубвах. Обикновено такава ситуация би ме подразнила, бих обезумяла, задавайки си въпроса в що за създание се бях превърнала. Но там нищо не ме дразнеше. Въобще не бях ядосана, нито зашеметена. Умът ми работеше с кристална яснота, макар че недоумявах какво става. Понякога ми се струваше, че съм съвсем друго същество, друг път пък ми изглеждаше, че стоя някъде встрани, извън себе си, и наблюдавам странното същество в което се бях превърнала и което правеше всички тези необичайни неща. През цялото това време съществото-уравнение, заедно с други, събрани около него, бавно изписваха цели групи прости уравнения и диаграми. Не, не дълги вериги от уравнения и сложни диаграми, а много прости, сякаш разговаряха с дете. С гальовни, къси думички, с каквито човек разговаря с малки деца. И си помислих, че той е също така объркан, както бях аз. Знаеше точно толкова какво става, колкото знаех и аз. Защото цъкането, сумтенето, цвъртенето и всички други звуци, които издавах, сигурно са му приличали толкова на език, колкото диаграмите и уравненията приличаха на език на мен.

— Шептящия вероятно е разбирал част от него — предположи Тенисън. — Шептящия е водил разговора. Той е бил нещо като преводач и на двата езика.

— Според мен той не се справи добре като преводач — рече Джил. — Макар и да мисля, че се опита да го стори. Той работеше и с двата езика. Приближихме си — искам да кажа пристъпихме по-близо до съществото-уравнение и наблюдавахме какво става с него. От време на време показвах с пръст някое уравнение и диаграма, сякаш задавах въпроси за тях, макар че не аз самата формулирах тези въпроси. Правеше го Шептящия и когато това се случеше, съществото-уравнение повтаряше всичко отново и отново, с огромно търпение, опитвайки се да ме накара да разбера. Понякога му се налагаше да повтаря няколко пъти, докато Шептящия разбере.

— Но ти нищо ли не разбра?

— Джейсън, струва ми се, че разбрах — част от всичкото. И естествено, не напълно, а отделни фрагменти и детайли. Част от тях, чието значение бях доловила само откъслечно, веднага забравих. Не мисля, че те представляваха информация, която човешкият ум е в състояние да асимилира от първия път. Част от видяното беше нелепо, възмутително нелепо от гледна точка на човешките стандарти. Струваше ми се, че в него няма никаква логика. Знаеш ли какво си мисля, Джейсън?

— Не. Какво си мислиш?

— Мисля, че светът на уравненията оперира с променлив логически модел. Дадено съждение може да бъде логично в определен контекст, ала не и в друг. Това беше влудяващо. Тъкмо успявах да схвана някоя подробност, когато се появяваше друга и превръщаше частта, която бях разбрала, в необясним парадокс. Не зная. Наистина не зная. Сигурна съм, че разбрах посоката на разсъждения на част от всичко, което видях, но сега я изгубих. Шептящия каза, че иска да отида с него, защото моята гледна точка може да бъде различна от твоята, и предполагам, че сигурно се е оказало така. Нищо подобно не се случи с теб, когато беше там, нали?

— Не. Аз просто бях объркан.

— Разликата — продължи Джил, — не се дължи на това, че бях аз, а не ти. Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че не е. Шептящия е бил различен. Той е ходил два пъти в този свят, нали разбираш? Може би е схванал някоя от тайните му. Ако отидеш втори път там и ти би могъл да го сториш. Той вероятно е мислел през цялото време за това, откакто се върна с теб.

— Джил, съжалявам, че трябваше да преминеш през всичко това. Нямаше никакъв смисъл. Казах на Шептящия да те остави на мира. Той мислеше, че може да работи с теб както с мен, но аз му заявих…

— Да, зная. Той ми съобщи какво си му казал.

— А къде е Шептящия сега?

— Не зная. Съвсем внезапно се върнах — не тук, а в апартамента си. Всъщност, тръгнахме тъкмо оттам. Шептящия не беше с мен. Нямаше го нито в стаята, нито в ума ми. Не ми е ясно защо бях сигурна в това, но знаех, че го няма.

— Чудя се дали знае, че Декър е мъртъв. Това дълбоко ще го наскърби. Той и Декър бяха големи приятели. Декър се опитваше да се преструва, че му е безразлично, ала не беше така. Имаше високо мнение за Шептящия.

Джил взе кафеничето и наля чашката на Тенисън.

— Направих торта — каза тя. — Искаш ли едно парче.

— По-късно — отговори той. — Малко по-късно. Онова задушено, което беше сготвила…

— Беше вкусно, нали?

— Прекрасно! Много питателно.

— Джейсън, мислиш ли, че теолозите са убили Декър?

— Така всичко отива на мястото си. Кубовете изчезнаха, Декър е мъртъв. Изключиха ни от борбата. Ако бяхме запазили кубовете, Шептящия щеше да ни заведе в Рая. Координати не са нужни. Той притежава способността да проследява много слаби следи. Както кучето открива дирите на лисицата. Щом успя да ни заведе до света на уравненията, щеше да успее да ни заведе и до Рая. Във Вселената има толкова много неща, толкова много дири, които би могъл да следва.

— Джейсън, а възможно ли е да грешим? Ти, аз и Пол? А теолозите на Ватикана да имат право? Истинската вяра по-ценна ли е от знанието за Вселената?

— Джил, аз мисля, че отговорът е свързан с преценката ни какво трябва да бъде поставено на първо място. Ватикана е взел решение преди много години и сега някой се опитва да го ревизира. Решението, че първо е необходимо да знаеш, преди да избереш своята вяра. Може би това решение е неправилно. Струва ми се, че не е така, макар и да не съм съвсем сигурен в това.

— Може би никога няма да научим.

— Да, ти и аз няма да узнаем, но някой ден все някой ще узнае.

— А какво ще стане сега?

— Точно сега е невъзможно да научим.

— Джейсън, спомням си някои подробности, които долових в света на уравненията.

— Може би с течение на времето ще си спомняш все повече.

— Изпитвам безкрайна умора, имам нужда да си отдъхна. Има ли в това някакъв смисъл?

— Не много — отвърна Тенисън. — Ала не се безпокой. Този съвсем нормален ум се опитва да преведе извънземните понятия на човешки език.

— Има нещо друго. Представата за игри и огромното нетърпение, че предстои да изиграем някаква нова игра.

— Вероятно е било нещо съвсем различно, но все пак можем да започнем с него. Доловила си много повече неща от мен. Може би Шептящия ще може да ти помогне, когато се появи.

— Да, така мисля и аз. Шептящия сигурно е разбрал много повече неща от мен.

Някой почука на вратата. Тенисън отвори. Беше Теодосий.

— Колко мило, че идвате — посрещна го Тенисън. — Влезте. За нас е голяма чест.

Кардиналът влезе и Тенисън затвори вратата.

— Ей сега ще запаля огъня — каза той. — После ще седнем да си поговорим.

— Би ми било много приятно — отвърна кардиналът, — ала няма време за това. Негово Светейшество ви кани на аудиенция. И двамата.

— Не разбирам — приближи се Джил.

— Негово Светейшество има много високо мнение за вас.

— Вие ще ни придружите — заяви Тенисън.

— Ще ви съпроводя до там, но няма да остана. Той каза, че желае да разговаря само с вас.