Клифърд Саймък
Проектът (30)

29.

Декър копаеше в градината си. Парчето земя, забеляза Тенисън, беше добре обработено. Нямаше плевели. Декър си служеше с мотиката, без да бърза.

Тенисън застана встрани и зачака. Накрая Декър го видя, вдигна мотиката на рамо и излезе от реда, който окопаваше.

— По-добре да се скрием от слънцето — обърна се той към Тенисън. — Напича.

Той го поведе към сенчеста полянка, където имаше два дървени стола и ниска маса с ведро, поставено върху нея.

Декър взе ведрото и рече:

— Вода е, вероятно се е стоплила, но става за пиене.

Подаде на Тенисън ведрото, но той поклати глава.

— Пий ти пръв. Работиш от доста време на този пек.

Декър кимна, вдигна ведрото, напи се и го подаде на Тенисън. Водата наистина беше топла, но както бе казал Декър, ставаше за пиене. Той отново върна ведрото на масата и седна на стола срещу Декър.

— Докато работя, държа тук ведро с вода — обясни Декър. — Много е далеч да ходя до къщата, когато ми се допие.

— Сигурно прекъсвам работата ти — каза Тенисън. — Ако имаш още една мотика, мога да ти помогна. Зная как се копае.

— Не я прекъсваш. Всъщност, послужи ми като добър претекст да си отдъхна. Просто разривам почвата. Градината наистина не се нуждае от прекопаване.

— Трябва да ти кажа нещо — заговори Тенисън. — Не зная дали ти и аз сме приятели. По-скоро приемам, че сме, но много зависи от определението, което човек дава на думата „приятел“.

— Да приемем, че сме приятели — предложи Декър, — докато не докажем противното.

— Искам да ти кажа нещо за Шептящия.

— Значи е дошъл при теб?

— Да. Откъде знаеш?

— Бях почти сигурен, че ще го стори. Беше Очарован от теб. Така ми каза. Знаех си, че ще те посети.

— Направи повече от това. Превърна се… По дяволите, как да се изразя? Проникна в ума ми, стана част от мен. Поне каза, че е станал част от мен. Не съм сигурен дали беше така. Не остана дълго.

— Изхвърли ли го?

— Не. Предложи да си тръгне, когато поискам. Държа се като джентълмен.

— Какво стана?

— Точно по това време Екюър се втурна в стаята. Мери се завърнала от Рая. Била направо потресена.

— Какво се е случило с Мери?

— Все още не сме чули целия й разказ. Беше извън себе си от страх. Все още не може да разсъждава логично.

— Тогава изглежда, че онова място не е било Рая.

Изумен, Тенисън поклати глава.

— Не знаем. Не проумяваме нищичко. Но да се върнем към Шептящия. Казах му, че принадлежи на теб, че не бих сторил нищо, за да ти го отнема.

— Не зная дали ми принадлежи. Не мисля, че е така. Приятели сме, това е всичко. Историята е доста дълга. Той ми досаждаше от години. Играеше някаква игра с мен. Това беше най-проклетото нещо на света. Проследяваше ме, устройваше ми засади, когато бях из пущинаците. Предизвикваше ме. Искаше да го преследвам. Разговаряше с мен, но не гласно. Чрез думи, които се появяваха в съзнанието ми. Вероятно знаеш как е.

— Да, той говори с мен.

— Смятах, че е някакъв голям, кръвожаден звяр. Хищно човекоядно животно с извратено чувство за хумор. Два пъти го вземах на мушка, или поне онова, което смятах, че е той. Улавях сянката му с оптичния мерник, но не дръпнах спусъка. Не зная защо постъпих така. Подозирам, че по това време бях започнал да харесвам този негодник. Но понякога, така ме вбесяваше, че само да можех да го видя, щях да го гръмна. Просто да се отърва от него, разбираш ли, да го разкарам да не ми излиза в гръб. Но когато дойдеше удобният момент, не можех да натисна спусъка. По-късно твърдеше, че само ме изпитвал, за да провери дали може да ми се довери като на приятел. Това, че не натиснах спусъка, сигурно го е убедило, защото накрая се показа пред мен и вместо кръвожаден звяр, видях облаче блестящ прах.

— И оттогава живее с теб.

— От време на време. Понякога е при мен, понякога не. Видя ли каменните фигурки на масата?

— Да.

— Шептящия ги извайва. Не зная как. Имам чувството, че притежава способност да влияе на молекулите — да ги разрушава, да ги размества, да ги дълбае. Не съм сигурен. Това е просто възможно обяснение. Сигурно звучи неубедително. Помага ми, когато търся скъпоценни камъни. Как го прави, пак не мога да си обясня. По някакъв начин отгатва къде има находища. Открива къде се намират и ми казва къде да търся. След като ги намерим, взима онези, които иска да вае.

— Но ти разговаряш с него. Можеше да го попиташ. Може би щеше да ти отговори.

— Не мисля така, Джейсън. Разговорите ни не са на такова високо равнище. Понякога се чувствам странно с него, усещам нещо необичайно. Сега, след като ми каза, смятам, че разбрах какво е било то. Опитвал се е да проникне в ума ми, но не е успявал.

— Вероятно си прав — рече Тенисън. — Каза ми, че е опитвал с теб.

— Но може да проникне в твоя ум.

— Том, не мога да бъда сигурен. Каза ми, че се е промъкнал в ума ми. Аз не бих могъл да се закълна. Просто приех на вяра думите му. Ако е проникнал в ума ми, не е останал там задълго. Само минута-две, преди да пристигне Екюър. Не съм много сигурен дали тази работа с Шептящия ми харесва. Не ми се ще той да се мотае из мозъка ми. Достатъчно е, че аз се балтая там. Не съм убеден, че има място за някой друг.

— Съмнявам се, че трябва да се страхуваш от нещо — каза Декър. — Той е добра душа. Онова, което му пречи, е самотата. Аз му помогнах малко да я преодолее. Той жадува за приятели. Аз съм, или бях, неговият единствен приятел. Приятелството ни е странно. Изглежда невъзможно, че човек може да бъде настроен приятелски към облаче прах. Усещам извънземното същество у него, но това не ме отблъсква. Не зная кой е той…

— Исках да те питам тъкмо това. Мислех, че досега…

— Никога не съм го питал. Сметнах, че не е моя работа. Пък и той никога не ми каза. По едно време си мислех, че ще го направи, но той никога не е говорил с мен за това. Може би е много сложно да се обясни. Мислил съм много, разбира се, но се съмнявам, че съм се приближил до истината.

— Значи нямаш възражения да го допусна в ума си? Ако му кажа да не прониква там, сигурен съм, че ще ме послуша.

— Не възразявам — отговори Декър. — Смятам, че би трябвало да го допуснеш, ако самият ти нямаш нищо против и ако не си прекалено притеснен да го сториш. Когато се всели в ума ти, може би ще ти каже някои неща, които и двамата трябва да узнаем. Бил е на тази планета дълго време. Може би още преди Ватикана. Зная, че му е интересно. Вечно рови наоколо. Но оставам с впечатлението, че не се е натъкнал на кой знае какво.

Той стана от стола.

— Ще пийнеш ли с мен, ако е останало нещо в бутилката?

— Да, разбира се.

— Тогава стой тук. Ще отида до колибата да я донеса. Денят е прекалено хубав, за да седим вътре, в къщата.

— Да, така е — потвърди Тенисън.

След като Декър тръгна, Тенисън се отпусна спокойно на стола. Пред него се простираше, градината и малка гора, в подножието на хребета. Планинските върхове се извисяваха шеметно в синевата. Навсякъде владееше мир и тишина. От някъде далеч долиташе едва доловима птича песен, понякога лек ветрец прошумоляваше из листата на дърветата. Дори и слънчевата светлина печеше кротко.

В далечината белееха сградите на Ватикана, които се сливаха с общия сив фон — непривличащи вниманието, едва ли не молещи за извинение, че са се натрапили в този девствен свят. Тиха институция на спокойна планета, помисли си Тенисън, не лошо място да живее човек. Там, горе, Джил работеше в библиотеката. Опита се да разграничи отделните сгради и да открие в коя точно от тях е библиотеката, ала това се оказа невъзможно. Отдалеч те приличаха на стълпотворение от бели блокове.

Джил работи прекалено упорито, рече си той. Тя прекарваше твърде много часове, преглеждайки документалните записи. Работата й се бе превърнала в мания. Вече не споменаваше, че ще напусне Края на Нищото. Седнал на стола, Тенисън си я представи — напрегнатото й лице на светлината на лампата, увлечена в разказ какво е открила днес. Джил обсъждаше всичко с него. Тенисън й бе необходим, за да обсъжда идеите си с него. И винаги онзи грозен, ален тумор върху едната й страна, който той почти никога не забелязваше, ала за който въпреки всичко я съжаляваше.

Мислите за Джил така го бяха завладели, че се сепна, когато Декър се върна с бутилка и две чаши и ги постави на масата.

— Ще го допием — каза той. — Само това остана от бутилката, която ми донесе, но Чарли трябва да се появи след ден-два. Той ще ми донесе нова.

— Вече няма да зависиш от Чарли — заяви Тенисън. — Ще ти донеса две-три бутилки. Екюър има цяла изба, пълна със запаси. Повече, отколкото аз и ти можем да изпием.

Декър изсумтя.

— Казах, че Чарли ще дойде след ден-два, а ти не прояви въобще никакъв интерес. Означава ли това, че няма да направиш опит за сделка с него да те върне обратно?

— Прекалено е рано — отвърна Тенисън. — В Гътшот все още ме помнят. Някой може би дебне за мен. Дори и да не е така, не ми се ще да си тръгвам. Във всеки случай още не.

— Ами Джил?

— Тя вероятно също ще остане още известно време. Затънала е до гуша в нейния проект да напише историята на Ватикана.

— Вие двамата — подхвана Декър, — се убеждавате в същото, в което и аз. Краят на Нищото е твърде поносима планета. Климатът е добър. Земята — плодородна. Никой не притеснява другите. Това е най-хубавото — че никой никого не притеснява.

— Ти затова ли остана?

— Това е част от отговора. Другата част е, че аз се намирам около двеста години напред, или назад… Не знам. Когато му дойде времето и си свободен да слушаш, ще ти разкажа цялата история. Но същината й се състои в това, че трябваше да напусна космическия кораб. Екипажът ми избяга и ме изостави, но в паниката, може би поради недоглеждане, бяха забравили един от спасителите кораби. Сигурен съм, че не заради мен. Вероятно не са го забелязали в паниката да се спасят. Влязох в него и изпаднах в състояние на намалени жизнени функции. Корабът ме доведе дотук жив и здрав, насочвайки се към планета, където бих могъл да се изхранвам, но докато ме докара, са изминали две столетия. Аз съм анахронизъм, човек, отдалечен на двеста години от своя свят. Не мога пак да се върна в Галактиката, няма да бъда в крак с останалите човешки същества. Тук това няма значение. Повечето от хората тук са по-изостанали от мен. А за роботите Бог знае. В много отношения те не са напреднали нито на йота от времето, когато дошли тук преди хиляда години. В други са хиляда години напред. Претърсват Галактиката чрез силата на мисълта, а може би и Вселената.

— Имаш ли някаква представа с какво наистина разполагат?

— Не. Каквото имат, го пазят в дълбока тайна.

— И все пак се боят. Джил намери записка, написана от един от кардиналите. На нея няма дата, така че не може да се твърди, кога я е написал. В нея се разказва за посещението тук на група извънземни, използвали космически кораби, подобни на мехури. Най-вероятно дошли, за да огледат планетата. Останали за кратко, по-малко от час. Ала онзи кардинал загубил ума и дума от страх.

— Битува легенда за това посещение — намеси си Декър. — Сигурно е било преди доста години. Денят, когато дошли Мехурите е паметен. Напомня стара народна приказка, но записките на кардинала вероятно означават, че е създадена на исторически факти.

— Защо пък роботите били така разстроени от това посещение? Извънземните не са им сторили никакво зло, нито пък са се бавили тук дълго време.

— Трябва да разбереш — започна Декър, че роботът никога не е обичал приключенията. Той винаги използва усреднени величини. Никога не рискува. Винаги проявява предпазливост. Това е истинската разлика между човека и робота. Хората рискуват, хвърлят се напред, разоряват се. С робота такова нещо никога не може да се случи. Може би това е последица от комплекса му за малоценност. Роботът приказва велики неща, понякога извършва велики постъпки, но никога не става наистина велик. Той се заседява дълго на едно място. Надскача собствената си сянка. Роботите на Ватикана са отбелязали значителни успехи тук, няма от какво толкова да се плашат.