Скот Сиглър
Земно ядро (4)

3.

2 август

Сони се взираше в малкия извор. Водата се пенеше по склона, шуртеше между напуканите от жаркото слънце на Юта камъни. Широка усмивка се изписа на черното лице на Сони и разкри твърде белите му изкуствени зъби.

„Понякога просто ти провървява“, помисли Сони. Прекарваш цял живот в търсене на злато, сребро и куп други неща, следваш карти, слухове, предчувствия и легенди и обикновено оставаш излъган. На всяко ценно откритие в резултат на такива слухове се падат двайсет-трийсет търсения, които не водят до нищо. След едно безплодно лято, довело само до пришки и нови болежки, лято, прекарано в претърсване на изоставени мини, по библиотеките, градските съвети и университетските музеи, лято, пропиляно в безполезно ровене в земята в четири щата, сега той стоеше и гледаше до какво води истинският късмет.

Картата на Денис се оказа изумително точна, като се имаше предвид, че се базираше на спомени отпреди десет години. Тези хопи наистина познаваха земята си. Водата извираше от скалата и бавно струеше в древното си корито.

Водата бе оскъдна по тези места, така бе открай време, което означаваше, че дори такъв малък извор не би трябвало да остане незабелязан. Никой не идваше тук обаче. Сони посегна към колана си и поглади амулета на хопите, който специално си бе купил за това пътуване.

Срещу индианския амулет, от другата страна на токата, бе закачен късметлийският му тас. Завързан на късо въженце, той се полюшваше на колана му като револвер на хълбока на разбойник. Сони загреба малко тиня и я заклати. След две минути в таса остана само фин бял метален прах.

От устата му се изтръгна вик, радостен крясък, който отекна в планината и в сухия летен въздух. Беше го открил! Извади от джоба си малко мускалче, изсипа пясъка в него и го запуши добре. Внимателно го пъхна във вътрешния си джоб и го закопча.

Беше се катерил цели шест изнурителни часа, за да стигне тук, и го чакаше същият път надолу до джипа. След това трябваше да кара пет километра по груб терен, докато стигне нещо, приличащо на път.

Бе намирал сребро няколко пъти в кариерата си. В извора нямаше достатъчно пясък, за да си го промива цяло лято, но нещата отдавна не се правеха по този начин. В днешно време можеха да се изкарат много повече пари от самото откритие, след като го продадеш на голяма компания. Нека някоя минна корпорация да извлича богатствата от земята. Междувременно Сони щеше да прекара зимата в Рио с някоя бронзова пухкавелка, три пъти по-млада от него, та да му носи питието и да го топли през нощта.

Сони ликуваше. Една случайна среща в затънтен бар и един малък приятелски жест бяха довели до това откритие. Изумителната история на Денис бе първокласна, стопроцентова истина.

Макар откритието да го въодушевяваше, Сони не можеше да се отърси от спомена за изпълнените със страх очи на индианеца. Този страх го изнервяше, защото и той усещаше нещо в тази планина, точно както Денис му бе казал, че ще стане. Заслиза по склона по-бързо, отколкото бе необходимо.

Индианците до такава степен се страхуваха от това място, че дори не припарваха в планината, да не говорим да се доближат до извора. Сони беше поразпитал тук-там и бе обиколил всички познати индианци в района. Дори децата и метисите, които не вярваха на преданията, не стъпваха тук. Тук нямаше нищо освен скали, пясък и хилави дървета, а най-близкият град, Милфорд, бе на един час път, но въпреки това го побиваха тръпки. Доколкото Сони можеше да каже, Денис Глупака бе единственият индианец, който бе идвал тук през последните десет години.

Разбираше защо. Повечето индианци, дори метисите, умееха да се вслушват в земята. След четирийсет години в пустинята Сони бе придобил същото умение — а това място не нашепваше никак приятно. Плашеше го някак неясно, зловещо. Скалите навяваха усещане за нещо нередно, нещо неестествено. Сони не би стигнал дотам да го нарече зли сили, но определено от това не му ставаше по-топло. Никога не се бе чувствал така. Това не идваше само от планината, а от онова какво имаше тук.

Или по-скоро — какво нямаше.

Тук нямаше животни. Планините на Юта гъмжат от твари, стига да знаеш къде да гледаш. Тук обаче нямаше нищо: не прелитаха птици, нямаше следи от зайци и гризачи, нямаше сдъвкани клонки или люспи от семена, нямаше никакви изпражнения. Мястото бе замряло. Тихо. Неприветливо.

След няколко часа, през които това зловещо чувство караше по гърба му да пъплят мравки, Сони най-накрая разбра какво е. Беше същата мрачна лепкава атмосфера, която цари на погребения. Разбра защо индианците определяха мястото като прокълнато. Разбра и защо Денис Глупака се бе отказал от очевидните богатства тук. Но това нямаше значение. Той бе картографирал мястото много добре и можеше да даде точните координати на извора. Не се налагаше да идва отново.

Стигна до джипа чак по здрач. Впери жаден взор в пламтящия залез — гледка, която ставаше все по-прекрасна с отлитането на годините. Докато се качваше в джипа, изпита чувство на облекчение, че планината скоро ще остане зад него. Потупа джоба на гърдите си още веднъж, за да се увери, че мускалчето е там. И с широка усмивка подкара към Солт Лейк Сити.