Скот Сиглър
Земно ядро (21)

20.

27 август, 00:11

 

При четирийсет и пет минутното придвижване от асансьора на шахтата до мястото на Мак Конъл срещна някои затруднения, но като цяло не бе толкова зле. Бе оставил Бил Кук да охранява асансьора. Кук бе едър мъж — по-едър и от О’Дойл, и само щеше да ги забави. Лашон Дженкинс бе висок, слаб, жилав и атлетичен. Имаше кожа с цвят на кафе и интелигентен поглед.

На някои места пещерите принуждаваха Дженкинс, Конъл, Вероника и Санджи да лазят по корем. Кул-стюмите им се търкаха в пръстта и скалите. През повечето време обаче можеха да ходят изправени. Пещерите се различаваха от хоризонталната галерия. Каменните стени бяха грапави и съвсем обикновени.

Голямата пещера обаче бе нещо съвсем различно. На Конъл не му се искаше да си го признае, но бе също толкова изумен, колкото и останалите. Миньорите вече бяха нарекли мястото Пещерата с рисунките. В огромното пространство лесно можеше да се побере футболен стадион. Таванът бе висок и пещерата сякаш имаше купол. Мощни прожектори осветяваха чистия равен каменен под. Точно в средата на купола бе поставено нещо, което не бе естествено. Бе с големината на волейболна топка, но нямаше как да се разгледа без помощта на скеле, тъй като таванът се извисяваше на трийсет метра. Никой обаче не гледаше натам — стените бяха приковали вниманието на всички.

— Какво мислите, доктор Рийвс? — попита Конъл.

— Не знам — каза тихо Вероника, сякаш се намираше в църква. — Виждала съм рисунки в Серо Чалтел, но нищо подобно на това. Нямаше как да слезем на такава дълбочина без помощта на кул-стюмите. Нищо не разбирам. Не знам как е възможно някой да оцелее в тази жега достатъчно дълго, за да създаде всичко това.

Стояха рамо до рамо и се взираха със страхопочитание в ярко оцветените рисунки и резби, който покриваха всеки сантиметър от каменните стени.

 

 

00:27

 

Вероника Рийвс бе изпаднала в блаженство.

В Серо Чалтел рисунките бяха разпръснати, толкова далеч една от друга в безкрайните тунели, че откриването на всяка бе като намиране на загубено съкровище. С всяка рисунка тя започваше да разбира по-добре писмеността на чалтелианците. Бе убедена, че са имали писменост — не просто пиктограми, а истински думи. Когато работниците в Серо Чалтел откриваха нова безценна рисунка, Вероника бързаше да я види; като всеки път се надяваше, че ще се окаже чалтелианският розетски камък.

Тук, под планината Уа-Уа, нещата стояха различно. Стените бяха изпълнени с невероятен брой рисунки и релефи. Всеки квадратен сантиметър от пода до 3,5 метра височина бе покрит с изображения не веднъж, а два пъти. Първите представляваха култивирани и систематизирани релефи. Вторите бяха диви, многоцветни, примитивни рисунки, които приличаха на графити и покриваха релефите. Комбинацията от двете пораждаше хаотично, поразително усещане.

— Това е изумително — прошепна благоговейно Санджи.

Релефите демонстрираха майсторство в каменоделството, което надхвърляше въображението. Преобладаваха квадратни изображения с дължина двайсет и пет сантиметра, изпълнени със символи. Заоблените краища и идеалните извивки доказваха способностите на отдавна мъртвите майстори.

Някои изображения лесно можеха да бъдат разпознати — хвойна, планини, животни. Те илюстрираха сцени от пустошта над тях. Други образи бяха непознати, а значението им — изгубено. Вероника се усмихна на едно изображение, на която ясно се виждаше планината Уа-Уа отдалеч. Релефът бе най-големият в пещерата, с ширина три метра и височина два и половина. Бе фотореалистичен образ на планинския връх, който се намираше над тях. Майсторството бе феноменално. Планината бе издълбана перфектно и имаше характерни белези, по които можеше да се разпознае. Тази подробна и фина резба сигурно бе отнела десетилетия.

Макар качеството на резбата да бе умопомрачително, рисунките приличаха на кроманьонски пещерни драсканици — съвсем примитивни. И бяха съвсем запазени от сухия горещ въздух в пещерата. Ярките крещящи цветове разкриваха най-различни непознати фигури — вероятно изобразяваха митовете и религиозните символи на чалтелианците.

— Защо са покрили такива прекрасни релефи с толкова груби рисунки? — попита Санджи.

От разликата в качеството на релефите и рисунките Вероника вече бе стигнала до заключение.

— Рисунките са съвсем варварски — каза тя. — Сякаш е имало поне две отделни култури. Едната е добила страхотни умения в каменоделството, а другата, която се е появила по-късно, е имала само основни умения.

— Но некачествените изображения са отгоре — каза Санджи. — Рисунките са правени върху резбата. Нали би трябвало културата да се развива с течение на времето?

— Моето предположение е, че чалтелианската култура е била надвита от варварите — каза Вероника. — Възможно е и това, което считам за чалтелианска култура, всъщност да са били самите варвари, а друга, по-древна култура да е изсякла релефите.

— Значи рисунките са един вид обезобразяване?

— Не знам — отвърна Вероника. — Виждам много повтарящи се символи, както в резбата, така и в рисунките. Ако това са отделни култури, те все пак са сходни. Възможно е втората култура да е обединила елементи от предшественика си.

— Не виждам никакви повторения. — Санджи се бе въодушевил като ученик. — Покажи ми ги.

— Погледни тук — каза Вероника. — Виждаш ли този релеф на закръглено същество с пипала? Очевидно е някакъв бог или символ на божество. Ако се огледаш, ще го видиш навсякъде.

На лицето на Санджи се изписа разбиране.

— О, да! Виждал съм това изображение и на други места в пещерите. Щурам се насам-натам като глупав турист, но съм го виждал.

— Отстъпи няколко крачки назад до мен — каза Вероника. Отстъпиха назад, с лице към стената. Пред погледа им започна да изплува по-голямо изображение. Беше голямо, почти пет метра високо и малко по-широко. Плътни черни контури очертаваха фигури в яркочервено, оранжево и жълто.

На лицето на Санджи се изписа объркване, а после изведнъж разбиране, сякаш образът изкристализира. Тъмно оранжево покриваше кръглото тяло, а протегнатите ръце бяха в червено и жълто. Вероника поне предположи, че са ръце. Или пипала — нещо такова.

— Отново техният бог? — попита Санджи.

— Така предполагам — каза Вероника. — Или поне един от боговете им. Варварите може да са включили елементи на чалтелианската религия, но кой знае?

Тя знаеше, че липсва част от информацията. Нещо, което можеше да осмисли всичко това. Тази липсваща част необяснимо я тревожеше. Зачуди се дали умът й не е обладан от усойното чувство на ужас, което се бе просмукало в това място. Бе същото чувство, което бе изпитала и горе, но тук долу направо бе смазващо.

Санджи отиде до друго изображение, което бе привлякло интереса му. Вероника продължи да се взира в големия бог с пипалата. Ако наистина бе бог, тя можеше да разбере защо племето е толкова яростно и брутално. От изображението на стената лъхаше ярост и агресия. Ако това бе бог в пантеона на тези изгубени хора, той сигурно бе богът на войната.

Или може би богът на злото.

 

 

00:30

 

Конъл държеше табелката с треперещи ръце. Заля го ярост и замъгли ума му. Толкова силна и чиста ярост рядко го обземаше. Можеше да си спомни само още един път, в който се бе чувствал толкова крайно разярен — когато бе научил, че убиецът на жена му е бил ужасно пиян.

Табелката бе съвсем проста — малко тънко парче шперплат, не по-голямо от лист хартия. От долния й край стърчеше колче. На нея бе изрисувана като карикатура главата на малко човече, носът му надничаше над черта, зад която бе скрита останалата част от тялото му. Пръстите му също се показваха над чертата. Две безизразни черни точки символизираха очите. На гърба на табелката имаше просто послание.

„Килрой беше тук“.

— Къде намерихте това? — попита Конъл през зъби. Говореше тихо, за да не привлича вниманието на Вероника и Санджи. Те изследваха Пещерата с рисунките, а високият Лашон стоеше наблизо и се оглеждаше на всички страни за признаци на заплаха.

— Либранд я намери насред Пещерата с рисунките — каза О’Дойл. — Беше забита в пукнатина на пода.

— Някой друг видя ли я?

— Само Мак. Либранд ми я донесе веднага и аз я скрих.

— Има ли някаква вероятност някой от другите да я е сложил там, преди да дойдат Либранд и Мак?

— Разбира се, че е възможно, сър, но се съмнявам. Тя вървеше право напред и първа стигна Пещерата с рисунките. Въоръжена е и всички вървяха след нея, включително Мак.

— Възможно ли е Янсон да я е оставил тук?

О’Дойл се замисли над въпроса.

— Предполагам, че би могъл, но според картата на Ангъс нито един от тунелите в пропастта не води към Пещерата с рисунките. Освен това не би могъл да носи табелката — Мак щеше да я види. В тези костюми всъщност не може нищо да се скрие.

Конъл погледна собствения си яркожълт прилепнал кул-стюм. Стоеше му толкова плътно, че направо можеше да се разбере дали е обрязан. Хвърли поглед на О’Дойл, който приличаше на мускулест супергерой в своята тясна жълта премяна, на Хълк с бирено коремче. Да, Янсон не би могъл да скрие табелката от Мак. Някой беше изпреварил „Земно ядро“ в пещерите и този някой беше умник, който искаше Конъл да разбере, че е победен.

„Килрой беше тук“.

— Тази табелка е предупреждение — каза Конъл. — Знаете ли какво означава?

— Съюзническите сили са го виждали из цяла Европа, докато са освобождавали континента от нацистите през Втората световна война. Никой така и не разбрал чие дело е. Докато предните части изтласквали германците, този знак се появявал често. Някой е бил такъв шегобиец, че всъщност се е промъквал през вражеските редици и е рисувал графити.

О’Дойл погледна през рамо, за да се увери, че наблизо няма никой.

— Имам още нещо. — Посегна към чантата с мунициите и извади малък блед предмет.

На пръв поглед Конъл го помисли за камък или парче изсъхнала храна. После изведнъж разпозна какво е. Въпреки отвращението си успя да запази спокойствие.

Макар да бе изсушен, сякаш е бил пуснат в дехидрационна машина, това безспорно беше отрязан човешки палец.

Нокътят бе необичайно запазен. Точно зад нокътя обаче, там, където започваше първата става, палецът бе отрязан. По края бе полепнала мръсотия, пясък и дори едно малко камъче. През плътта се показваше парченце кост, мъртвешки бяла на слабата светлина.

— Къде намери това? — изсъска Конъл.

— В пропастта, където изчезна Янсон. — О’Дойл сключи пръсти на дръжката на автомата си. — Мисля, че е бил отсечен по време на борбата. Някой е убил Янсон и после е махнал тялото му.

— Трябва да изкараме всички на повърхността — каза Конъл, мъчеше се да говори спокойно. — Защо, по дяволите, вкарахте толкова хора долу?

— За да намерим Янсон — отговори О’Дойл, очите му шареха из пещерата. — Освен това казахте, че трябва възможно най-бързо да продължим към Плътната маса. Не се тревожете, господин Къркланд. Достатъчно въоръжени сме, а Либранд има специални инструкции да не изпуска миньорите от поглед.

Конъл го изгледа и изведнъж потръпна, защото осъзна нещо. Този човек искаше да стреля. По каквото и да е. По нещо, което можеше да е отговорно за това. О’Дойл искаше врагът да се покаже.

— Господин О’Дойл, къде са хората ни? На какво разстояние са от асансьора?

— Либранд, Мак и шестимата нови миньори изследват тунелите около пропастта — каза О’Дойл с отсечения си войнишки тон. — Бих предположил, че са на около двайсет и пет минути път от асансьора. Другите петима миньори от сутрешната смяна на Мак вероятно са вече там и чакат да се изкачат. Вие, Лашон, професорите и аз сме единствените в Пещерата с рисунките. Всички са тук, с изключение на Янсон.

Конъл бързо пресметна. Пещерата с рисунките бе на четирийсет и пет минути от асансьорната шахта, а групата на Мак бе по-близо до шахтата, само на двайсет и пет минути. Хората на Мак можеха да се върнат и да тръгнат нагоре, а после да пратят обратно асансьора точно когато Конъл и другите пристигнеха там. После все пак щеше да се наложи да чакат двайсет минути. Но ако имаше някаква опасност, поне хората на Мак щяха да се доберат до повърхността.

— Всички към асансьора — каза Конъл. — Веднага. Искам всичките ни хора да се приберат веднага.

Имаше нещо много нередно в тия тесни каменни тунели и инстинктът на Конъл му подсказваше, че ще става по-лошо.

 

 

00:32

 

Мак вървеше полуприведен, каската му току задираше каменния таван. Изследваха последния тунел, който тръгваше от пропастта, където бе изчезнал Янсон. Ядът на Мак бе примесен с изтощение — изчерпваха местата, където можеха да търсят.

— Как се справяте, господин Хендрикс? — попита Либранд. Тя се движеше плътно на стъпка зад него, изненадващо подвижна в тесните тунели. Фриц и още двама миньори вървяха зад нея.

— Не се тревожи — каза Мак, но в действителност мислите му бяха наистина тревожни.

трак-трак… трак

— Хей — каза Мак. — Чу ли?

— Чух — отвърна Либранд. — Какво е това?

Някъде пред тях нещо се движеше.

Ядът на Мак моментално се изпари и съсредоточената му мисъл се замени от празен поглед. Това, което видя, противоречеше на всичко познато. Намираха се на три километра под земята, за бога. Толкова надълбоко нямаше животни.

Но той го видя. Видя нещо да се движи.

Нещо, в което нямаше нищо човешко.

Думата паяк изплува в ума му, макар да нямаше време да преброи крайниците. Зърна го само за секунда, може би две, то само се мярна на светлината на лампата на каската му. Проблесна на светлината, като остави впечатлението, че е метално. Половинметров лъскав паяк.

— Видя ли го? — попита той Либранд, която стоеше нащрек с автомат, насочен към тунела.

— Да — прошепна тя. — Какво беше това, по дяволите?

— Тук ме хвана натясно.

— И аз го видях — каза Фриц. — Приличаше на голяма сребърна буболечка.

Групата бе застинала. Стояха леко приведени: таванът не бе достатъчно висок, за да стоят изправени, но и не толкова нисък, че да се налага да пълзят. Тунелът изведнъж им се стори още по-тесен и мрачен, сякаш бе капан.

Изведнъж уоки-токито изпращя и всички подскочиха.

— Либранд слуша — каза тя в слушалката.

— Говори О’Дойл. Веднага се върнете в пещерата. — Гласът му се чуваше слабо, със стържене и пукот. За съжаление уоки-токитата имаха малък обхват в тунелите.

— Някаква следа от Янсон? — попита тя.

— Още нищо. Връщайте се веднага. В мига, в който дойде асансьорът, изпращаш всички горе, включително Бил Кук. Щом се качат, веднага да пратят асансьора обратно. Ти ще пазиш асансьорната шахта. Ще дойдем при теб няколко минути преди асансьорът да пристигне.

— Разбрано — каза Либранд и закачи уоки-токито на колана си. — Да се махаме оттук. Размърдайте се.

— Но не сме открили Янсон — каза Фриц. — Не можем да си тръгнем просто така! Ами сребристата буболечка?

— Не знам какво е, но получихме заповед да се махаме, така че тръгваме. Тук има някаква опасност, Фриц. Сигурна съм, че ще ни пратят пак.

Част от Мак искаше да подкрепи Фриц и да настоява да останат и да продължат търсенето на Янсон. Друга, много по-силна част от него, искаше да се пръждоса оттук. Тук не бе възможно да живее нещо. А дори да бе възможно, той се съмняваше, че ще прилича на паяк.

Половинметрови лъскави паяци!

Така че Мак нареди на хората си да тръгват обратно към пещерата.

Вървяха доста по-бързо, отколкото бяха дошли.

 

 

00:34

 

Докато О’Дойл раздаваше заповеди, Вероника и Санджи вървяха в другия край на Пещерата с рисунките, а изуменият Лашон се влачеше след тях.

— Нека изясним нещо — каза Лашон с дълбокия си баритон. — Искате да кажете, че тази зала е един голям учебник?

— Така мисля — отвърна Вероника и се огледа, учуди се защо не го бе забелязала веднага. Релефи с размери 25 на 25 сантиметра покриваха по-голямата част от Пещерата с рисунките. Подредени в редици, хиляди релефи с перфектни илюстрации покриваха стените. Хвойна ето тук. Туземец с копие там. Кактус. Скакалци. Богове с пипала. Планини. Вълк. Лък. Летящи стрели. Всичко, което вероятно бе представлявало част от битието в този район, бе изобразено на едно или друго място по стените.

— Боже мой! — възкликна Санджи. — Това изобщо не е религия. Това е класна стая!

— Така изглежда — отвърна Вероника. — В края на краищата сме много навътре в планината и можем само да предполагаме, че тази култура по някакъв начин е съществувала тук. Знаем, че посещенията им на повърхността са били ограничени — някои от тях вероятно никога не са излизали на повърхността. Може би са използвали тези релефи, за да учат децата си как изглеждат нещата горе.

— Но как са живели тук? — попита Санджи. — Тук е 80 градуса по Целзий. Издържаме на тази температура само благодарение на кул-стюмите. Да не искаш да кажеш, че хората са живели тук долу целия си живот?

— Може климатът да е бил различен — отвърна Вероника. — Може преди хиляда години изобщо да не е било толкова горещо. Възможно е да са имали някакъв генетичен начин да се справят с температурата — или пък чрез храненето? Ескимосите ядат толкова много китова мас, че огромният процент мазнини в тялото им помага да понасят много ниски температури. Може чалтелианците да са имали подобна стратегия на адаптиране.

— Ако е било чрез храненето, какво изобщо са яли? — попита Санджи. — Трябва да е било нещо невиждано. Ако е било генетично, би трябвало да са коренно различни от всяко човешко същество, но е възможно да са мутирали по някакъв начин, което би им позволило да понасят толкова високи температури. Съмнявам се, но въпреки това е възможно. Такава мутация би им позволила да експлоатират тази ниша от околната среда.

Вероника гледаше релефите. Картините започваха да придобиват форма в ума й и да й се изясняват повече неща.

— Изглежда, четат отляво надясно и отдолу нагоре. — Тя докосна една плочка, на която бе изобразен пипалат бог. Пръстите й хвърлиха странни сенки на светлината на лампата от каската й и пипалатият бог се изви, сякаш беше жив.

— Мисля, че четат чрез групиране — каза Санджи. — Така както ние използваме изречения, за да предадем една идея, те използват групи.

— Какво искаш да кажеш?

— Виждаш ли тази малка схематична линия около тези четири картини? — попита Санджи и посочи стената. Очите на Вероника се разшириха, когато видя множеството схематични линии, които свързваха кутийките в различни групи.

— А, видя значи — каза Санджи с усмивка. — Тези групирани картини разказват сложна историйка. Погледни първата картина. — Той посочи един пипалат бог, който стоеше на входа на пещера. — Виждаш ли облаците? Винаги, когато искат да изобразят повърхността, слагат облаци. А сега погледни следващата. — Той посочи един релеф вляво, прекрасна изработка на туземец с изпъкнали мускули и копие. Вероника проследи следващата група вляво — туземецът промушваше пипалатия бог с копието си. Следващата картина силно я смути. Три пипалати бога държаха характерните ножове с форма на полумесец и насичаха туземеца.

— Изглежда, са гадни копелета — каза Лашон.

Вероника разсеяно потърка брадичка.

— Значи тази история разказва какво се случва, ако се опълчиш на пипалатия бог.

Тримата насочиха лампите си към предпоследната картина. Виждаха се всички детайли: летяща във въздуха отсечена ръка, пипалатите богове, които размахваха ножовете, изражението на ужас и болка на лицето на туземеца. Последната плочка изобразяваше как пипалатите богове заравят останките на туземеца. Вероника се почувства така, сякаш някой я е ударил в стомаха.

— Това е наказание — каза тя. — Това се е случило на миньорите, както и в Серо Чалтел. Това е религията им. Някой въстава срещу племето и племето го заколва. Насичали са ги на парчета, а после са ги заравяли. Туземците са престъпили волята на боговете си. — Призля й от това откритие. Най-накрая си отговори на част от загадката, по която работеше от пет години — сега разбираше защо племената причиняваха такива опустошения.

— Значи това трябва да е някакъв техен закон — каза тя. — Чудя се какъв закон са нарушили Джесъп и миньорите?

— Това изглежда очевидно. — Санджи отиде до друг релеф. — Погледни тук, виждаш ли горните четири редици? Всички групи картини започва с туземец или животно на входа на пещера. А следващата картина, ги показва как се движат из пещерите.

Вероника проследи групите картини наляво — всяка показваше как пипалатите богове насичат на парчета туземеца или животното. Очите й обходиха стената, като изследваха „наказателните“ релефи. Много от тях се повтаряха; повечето бяха с туземци, вероятно индианци от племената юта или хопи, които се придвижваха из пещерите, преди да бъдат посечени.

— Значи е било светотатство да навлезеш в планината, ако не си част от племето — каза Санджи. — За такова нарушение наказанието е било смърт.

— Тръпки ме побиват — каза Лашон. — Планината е свещено място и всеки, който влезе в нея, го убиват. Помислете. Не сме ли и ние нарушители?

Никой не отговори.

О’Дойл дойде при тях с оръжие в ръка — Лашон застана нащрек — и каза с властен тон:

— Трябва да тръгваме. Веднага.

— Защо? — попита Вероника. — В момента сме насред изключително важно откритие.

— Връщаме се при асансьора възможно най-бързо — каза О’Дойл. — Тук е опасно и Конъл иска всички да се върнем при асансьорната шахта възможно най-бързо.

Вероника скръсти ръце.

— Е, изобщо не ме интересува какво е казал господин Къркланд! Не може просто да се разпорежда с нас. Не може да ни накара да се махнем оттук.

О’Дойл въздъхна уморено.

— Може би господин Къркланд не може да ви заповядва или да ви принуди. Но може да заповяда на мен. А мога да ви уверя, че аз мога да ви накарам да се подчините.

Тя понечи да възрази възмутено, но Санджи здраво я хвана за лакътя и я дръпна към тунела, който водеше към шахтата. Вероника го погледна, после погледна строгото лице на О’Дойл и затвори уста.

 

 

00:37

 

Цифрите танцуваха на монитора пред Катерина и Ахмед. Двамата се взираха озадачени в тях.

— Това е невъзможно — каза Ахмед.

Катерина поклати глава, не вярваше на очите си. Замисли се за момент над резултатите и какво би означавало, ако са точни. Това бе умопомрачаващо и напълно неприемливо.

— Колко време ни трябваше, за да проверим това уравнение? — попита Катерина.

— Трийсет и пет минути.

— Можем ли да го съкратим някак?

— Не — отговори Ахмед. — Ако смятаме, че резултатите са грешни, трябва да започнем да въвеждаме от нулата, ако предположим, че сме допуснали грешка някъде при въвеждането.

Катерина се замисли над тази възможност. Ако данните се окажеха точни, трябваше веднага да предупреди Конъл. Но това просто бе невъзможно. Нямаше начин данните да са верни. Имаше грешка. Трябваше да има грешка.

— Провери го пак — каза тя. — И този път дай да го направим както трябва.

 

 

01:01

 

Кейла тихо се промъкваше през сенките. Силният вятър навяваше пясък из лагера. Платнищата, които покриваха бараките, меко плющяха.

Тя коленичи до бараката на миньорите и очите й бавно проучиха района. Движеха се хора, но всички бяха заети със задачите си. Бяха тук толкова отдавна, че никой вече не си правеше труда да се оглежда — лагерът им беше познат.

Наблюдава още пет минути, после се промъкна до задния прозорец на бараката и надникна. Шестима миньори, спяха като заклани. Кейла се усмихна, изумена колко лесно се оказа всичко. Когато О’Дойл и Конъл ги нямаше, дисциплината значително се нарушаваше. Тя вероятно дори не би рискувала с тази екскурзия, ако О’Дойл не бе в тунелите. Скъпите кул-стюми на миньорите бяха хвърлени на пода или висяха на таблите на леглата.

Кейла изчака още няколко минути. Нищо не помръдваше. Тя бавно отвори задната врата на бараката и се шмугна вътре. Шестима спящи мъже. Можеше да ги убие всички, ако искаше да ги убие съвсем безшумно. Но не беше тук, за да убива.

Тихо взе един кул-стюм и се измъкна. Костюмът със сигурност щеше да им липсва. Този път О’Дойл можеше даже да претърси ридовете и да намери укритието й. Единствената информация, която й трябваше обаче, бе само да надникне в тунелите. След това щеше да я продаде на този, който плати най-много. Щеше да се опита да проникне в тунелите след няколко часа, към три или четири сутринта. Това щеше да е краят на мисията й. Ако можеше да проникне — добре; в противен случай пак щеше да се качи на ландроувъра и да изчезне оттук — още преди шест сутринта.

А няколко часа след това щеше да започне наддаването.