Скот Сиглър
Земно ядро (34)

33.

07:40

Сони лежеше неподвижно, наполовина заровен в пясъка. Гледаше как кучката се изкачва по склона и изчезва сред скалите.

Кейла. Бе чул името й по време на малкия й пазарлък с някой си Андре.

Поне разполагаше с име. И с част от историята й. Тя бе работила за АНС и сега отчаяно искаше да се върне.

Вече имаше това, което му трябваше, и трябваше да тръгва. Не му харесваше начинът, по който тя държеше оръжието си — сякаш очакваше целта да изскочи във всеки момент.

Изглежда бе тръгнала право към входа, който бе открил Ангъс. Това устройваше Сони. Може би тая Кейла щеше да влезе и изобщо да не излезе.

Зачака търпеливо. Нямаше смисъл да избързва, не и след цялото това чакане. Щеше да й даде още двайсет минути.

07:43

— Как си? — попита Либранд и избърса капчица пот от челото на О’Дойл. Изкачването към повърхността щеше да е направо ад за него. Но той щеше да се справи. Тя щеше да унищожи всичко, което се опиташе да им попречи.

— Ти как мислиш? — изсумтя О’Дойл. Очевидно бе ядосан и го болеше, но гласът му всъщност бе нежен. Махна към огромната раница на гърба на Либранд. Понеже той едва можеше да ходи, тя бе взела целия му багаж. — Засрамен и унизен, как да съм.

— Това го знам — каза Либранд и му се усмихна с обич. — Питах за крака ти.

— Зле е — тихо каза О’Дойл и извърна очи. Тя се опита да си представи болката му. Платиненият нож бе разрязал целия бедрен мускул и бе засегнал и костта. Хирургическата намеса бе меко казано примитивна: Санджи бе принуден да използва игли, предназначени за кърпене на кул-стюми, а не на човешка кожа. А вместо конец — нишки от въжетата. Щяха да му останат ужасни белези.

— Ще ми се да имаше морфин, по дяволите, или поне аналгин — оплака се О’Дойл, макар това да бе съвсем нетипично за него. — Много боли. Ако пак настане същата касапница със скалоподите, не мисля, че шевовете ще издържат.

Изчерви се и добави:

— Трябваше аз да ръководя всичко. А не да се влача и да ви бавя.

Тя стисна ръката му в опит да го увери, че всичко ще се оправи и ще успеят да се измъкнат. Погледна сключените им пръсти — покритата с белези кожа, изпъкналите кокалчета. Ръцете им бяха почти еднакви, но неговите бяха много по-големи. Тя често бе гледала грозните си ръце и се бе чудила дали някой изобщо ще поиска да ги погали. О’Дойл бе поискал. Не го интересуваше как изглеждат.

— Ще се измъкнем — каза тя. — Обещавам ти. Ще се измъкнем заедно.

Опря чело на твърдото му рамо. Той нежно я погали по главата.

07:48

Конъл затвори монитора, подаде го на Ранди и той го прибра в раницата си. Подредиха се както бяха планирали — Ангъс и Ранди далеч напред със заглушителя, после Либранд и О’Дойл, а след тях Санджи и Вероника.

Конъл искаше Либранд да върви най-отзад, но само един поглед към опряния на нея О’Дойл му подсказа изобщо да не си го помисля. Ранди и Ангъс бяха добър екип и бе най-добре да са начело. Конъл възнамеряваше да брани тила, доколкото това бе възможно само с един нож.

Вече нямаха огнестрелно оръжие. Само два ножа. Либранд носеше другия. Коя бе най-добрата им защита? Сглобено на ръка радио, което заглушаваше сребристите буболечки. Ако скалоподите ги нападнеха, битката нямаше да трае дълго. Батериите за захранване на лампите щяха да издържат най-много още двайсет и четири часа. Надяваше се преди това да успеят да излязат на повърхността.

Санджи разчисти камъните от ниския вход на пещерата и Ангъс и Ранди поведоха.