Метаданни
Данни
- Серия
- Символ на слънцето (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Earthcore, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Виолета Петрова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2017 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2017 г.)
- Допълнителна корекция
- moosehead (2023)
Издание:
Автор: Скот Сиглър
Заглавие: Земно ядро
Преводач: Виолета Петрова
Година на превод: 2008
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-585-988-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/911
История
- — Добавяне
- — Корекция на грешки от разпознаването
2.
Снегът се сипеше яростно, почти заслепяващо, чистачките изхвърляха огромни парцали от предното стъкло. Вятърът фучеше, а снежинките очертаваха пътя му като трасиращи куршуми. Конъл се наведе напред и присви очи. Видимостта бе само стотина метра. Бръснещият сняг замъгляваше светлината на лампите от двете страни на виещия се път.
— Може би трябва да спрем за малко, скъпи — каза Кори. — Празненството още е в разгара си. Макар че се чудя колко още ще издържи без душата на компанията, който да очарова всички. — Ръката й се пресегна към неговата, която бе стиснала волана. Той й хвърли бърз поглед и се усмихна успокоително.
— О, сигурен съм, че ще намерят начин да празнуват и без мен — каза и погали ръката й. — Освен това предпочитам да прекарам поне част от първия ден на новата година с жена си, а не с куп шумни пияни колеги.
Тя му се усмихна с топлата нежна усмивка, която бе привлякла погледа му на едно новогодишно празненство преди шест години. Привлече го и така и не го пусна. Той й се ухили в отговор.
— Не се тревожи — каза й с усмивка. — Ще се оправим.
Бурята ставаше все по-силна, а той нямаше намерение да прекара нощта в дома на шефа си и да спи на пода до мъртвопияни колеги, разпръснати като жертви на жестокото клане. В края на краищата бе Нова година, годишнина от нощта, в която бе срещнал жена си. Щеше да прекара нощта само с нея в собствената им спалня.
Взря се наляво, после надясно. Не видя нищо през плътната пелена сняг. Натисна леко съединителя и гумите заскърцаха по покритата със сняг настилка.
Не се чу изскърцване на спирачки, нито писък на клаксон. Просто внезапен силен сблъсък и гаден шум от стържеща ламарина. Колата се наклони наляво, задницата се завъртя по мокрия кишав паваж. Ударът вряза колана на Конъл в гърдите му толкова силно, че му изкара въздуха. Колата се завъртя като пумпал, почти на 360 градуса, задницата хлътна в канавката. Главата на Конъл рязко се килна назад, когато колата спря. Така внезапно, както бе започнало, всичко приключи и настана пълна тишина, с изключение на пукането на повредените двигатели — изстиваха в студената нощ.
Конъл примигна — ръцете му още бяха вкопчени в кормилото — и се опита да осмисли станалото. Вратът му пулсираше от тъпа болка. По дясното му коляно течеше нещо топло, прониза го остра болка. Умът му най-накрая се съсредоточи върху една-единствена дума: катастрофа.
Обърна се към Кори. От уличните лампи се процеждаше бледа светлина. Ударът бе помел вратата от нейната страна, от стъклата бяха останали само нащърбени парчета, лъскавият линкълн се бе превърнал в купчина разкривени ламарини, разкъсана кожа и съдран плат. Другата кола се бе ударила във вратата толкова силно, че Кори бе избутана почти до средата, на седалката. Снежинките навяваха през счупените прозорци и се стапяха при допира с кръвта.
Очите й се бяха разширили от шока и болката. Прекрасната й руса коса бе полепнала по лицето й, сплъстена на яркочервени петна. И в нея блестяха парчета стъкло. Кръв течеше от главата, бузите и брадичката й и зацапваше бялото й палто.
Тя го погледна, на лицето й бе изписан ужас.
— Конъл? — Нещо заклокочи и промени мекия й глас. Беше слаб, почти шепот.
Конъл почувства пристъп на паника, изблик на сляпа ярост. Не беше нужно много, за да се досети, че тя ще умре, ако не доведе помощ.
— Спокойно, мъничката ми — каза Конъл с висок и прегракнал от страха и адреналина глас. Задърпа непохватно колана си. Ръцете му се хлъзгаха от кръвта.
— Конъл? — повтори тя със същия беззвучен шепот. Очите й бяха стъклени. Вдигна немощно окървавената си ръка към него.
Той я хвана и усети малките счупени костици под кожата.
Вече бе твърде късно и той го разбра. Усети как очите му се пълнят със сълзи, но ги пропъди. Притисна обезобразената й ръка към бузата си.
— Тук съм, мъничката ми. Тук съм.
Главата й клюмна. Конъл чу гласове, извисяваха се над воя на вятъра. Около колата се появиха лица. Колеги и загрижени приятели го питаха как е. Очите му останаха приковани в мъртвата му съпруга. Снегът се сипеше около тях, тихо и леко.
Държеше ръката й до бузата си — топлината й се изгуби и ръката бавно изстина, като току-що уловена риба, хвърлена в лед.
Конъл се надигна. В гърлото му бе заседнал вик. Замръзваше, но не от снега в съня си, а от потните чаршафи, които пуснатият докрай климатик бе вледенил.
Опита се да успокои яростното си дишане. Никога не знаеше кога ще се върне сънят. Понякога го сънуваше седмици наред и всяка нощ отново и отново изпитваше ужаса и загубата. Друг път минаваха месеци, без да го сънува, и тогава изпитваше странна вина, сякаш от вероятността да е преодолял смъртта на жена си.
Но знаеше, че няма да стане. Никога нямаше да я преодолее.
Седна на ръба на мръсното легло, върху чаршафите, които не бяха сменяни от месеци. Взираше се в безпорядъка, който цареше в стаята, и си мислеше, че катастрофата е отнела и неговия живот.
Пулсът му лека-полека се нормализира, дишането му се успокои и той се пребори с пронизващата болка от загубата й. Погледна часовника — 04:17. Беше се успал. Измъкна се от леглото. Имаше работа.