Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (4)

3. Г-н Монк и един прям отговор

Скрих в стаята си нещата, които бях купила за Джули. След няколко дни щеше да пристигне бележникът с оценките й, и аз реших да запазя новите дрехи и обувки като награда за добрите оценки, които знаех, че ще получи.

В събота сутринта майката на една от приятелките на Джули се обади и предложи да заведе децата на кино — едно от онези продължения на преработените игрални филми на Дисни с участието на Линдзи Лоън. Тя покани и мен, но аз отклоних предложението. С нетърпение очаквах няколко часа спокойствие. Освен това така щях да дължа на тази майка една свободна неделя. Така действаше схемата и, повярвайте ми, майките строго следяха за спазването й.

Джули едва беше излязла, когато се обади Стотълмейър. Предположих, че търси Монк, и че това означава, че има ново убийство за разследване. Дотук със свободния ми ден.

— Монк не е тук — казах. — Събота е, така че вероятно е излязъл и търка тротоара пред къщата си.

— Не търся Монк — каза Стотълмейър. — Помислих си, че може би си свободна за едно кафе или нещо от този род. — Преди да успея да отговоря, той бързо добави: — Не те каня на среща.

— Разбира се, че не — казах. После се свих, помисляйки си за всички различни, болезнени начини, по които можеше да приеме думите ми. Жена му току-що го беше напуснала, затова самочувствието му вероятно бе смачкано — всъщност наистина беше. Последното, от което имаше нужда, беше да го карам да се чувства като най-несъблазнителния мъж на земята. — Искам да кажа, не, че не сте подходящ за срещи. Много сте подходящ. Това, което исках да кажа, беше, че знам, че не сте имали предвид онова, което бихте могли да имате предвид, нали разбирате какво искам да кажа?

— Да — рече той. — Това беше лоша идея. Забрави, че съм се обаждал. Това никога не се е случвало.

Когато Карън заряза Стотълмейър, аз му казах да ми се обади, ако му потрябва нещо. Беше безопасно да отправя подобно предложение, тъй като знаех, че капитанът никога няма да се възползва от него. Първо, Стотълмейър беше ченге, затова трябваше да бъде твърд, издръжлив и неуязвим, защото да бъде нещо друго щеше да бъде проява на слабост (което вероятно е една от причините, че бракът му се провали, но какво ли знам аз?). Второ, не бяхме приятели. Единственото, което ни свързваше истински, беше загрижеността и привързаността ни към Ейдриън Монк.

Очевидно грешах.

— Чакайте, всичко е наред — казах. — Среща за по едно кафе звучи страхотно. Наистина страхотно. Търсех си оправдание да не се занимавам с прането, да мия чиниите и да плащам сметките. Къде бихте искали да се видим?

Срещнахме се на едно място, което бе едновременно кафене и павилион за вестници на една пресечка надолу от жилището ми. Заведението беше пълно с диванчета и кресла — сигурна съм, че според собственика това му придаваше усещане за уют, сякаш посетителите се намират в някой от епизодите на сериала Приятели. Вместо това се създаваше усещането, че пием кафе в неугледен апартамент. Но кафето беше хубаво, а заведението се намираше наблизо.

Стотълмейър имаше почти същия скапан вид като мебелите: стърчаща коса, подпухнали очи, смачкани дрехи. Прииска ми се да го прегърна, но това беше импулс на майчинския ми инстинкт. Идва ми да прегърна всеки, който изглежда дори мъничко нещастен. Никога не бях изпитвала този порив, докато не се роди Джули. Вместо това си стиснахме ръцете.

Той промърмори: „Как си?“, и побъбрихме за някои дребни незначителни неща, докато поръчаме кафето и сладкишите си и си намерим маса. След това за момент настъпи продължително, неловко мълчание, докато духахме кафетата си, за да изстинат и се опитвахме да не обръщаме внимание на продължителното, неловко мълчание.

— Започвам да разбирам Монк много по-добре — рече той накрая.

— Защо?

— Той винаги си е имал проблеми, но когато беше с Труди, успяваше да поддържа някакъв баланс. Можеше да функционира. Но след като я изгуби, той изгуби себе си — каза Стотълмейър. — Рухна. Отчаяно се опитва да организира всяка дребна подробност от заобикалящия го свят, защото мисли, че ако успее, може отново да се съвземе.

— Винаги сте знаели това — казах.

— Да, но не както го знам сега — рече Стотълмейър.

— Защо?

— Защото съм сам — каза той. — Човек би си помислил, че няма да имам нищо против, като се има предвид…

— Като се има предвид какво?

— Жена ми все ми казваше, че живея в своя малък свят, изолирайки нея и всички останали — обясни Стотълмейър. — Казваше, че е все едно да живееш сам вкъщи. Но не е така. Познавам разликата.

— Сега със сигурност я знаете — казах, и съжалих в мига щом думите излязоха от устата ми.

Той кимна:

— Да, предполагам, че е така.

— Съжалявам — казах.

— Недей — каза Стотълмейър. — Имам късмет, че бракът ми продължи дори толкова, като се има предвид професията ми. Всеки ден виждам човечеството от най-лошата му страна. Мислех си, че я закрилям от това. Смяташ ли, че ако й разказвах всичко, ако се връщах вкъщи и избълвах всичко, случило се през деня, тя щеше още да е с мен?

Свих рамене.

Той се втренчи в кафето си.

— Досега винаги съм имал работата си, която да ме държи зает, да заема времето ми. Работата е там, Натали, че не зная как да бъда сам.

— Не сте сам — казах. — Все още имате роднините и приятелите си.

— Това ли ти казваха хората, когато почина съпругът ти?

— Вашата съпруга не е мъртва.

— Но се чувствам, сякаш е — каза той. — И всеки път, когато я видя и тя си тръгне, аз също умирам по малко.

— Казвали ли сте й това?

— Тя знае — каза Стотълмейър.

Не възнамерявах да споря по този въпрос. Не познавах него или Карън достатъчно добре, за да преценя дали е прав.

— Значи се боите, че ще се превърнете в копие на господин Монк?

— Всъщност да, боя се — каза той. — Само че без онзи момент, в който започвам да се справям блестящо с разкриването на престъпления.

— Това няма да се случи — казах.

— Натали, знаеш ли какво направих снощи? Лъснах си обувките. Аз никога не си лъскам обувките.

— Премерихте ли връзките, за да сте сигурен, че са еднакво дълги? Поставихте ли ги в оригиналните им, идеално запазени кутии? Подредихте ли ги по цветове?

— Не — каза той.

— Тогава не сте Монк — рекох.

— Определено ми се стори много монковско — каза Стотълмейър. — Тази сутрин хвърлих един поглед на обувките си, излязох навън и ги омазах целите с кал.

Е, добре, това вече беше странно. Аз обаче си замълчах.

— Лъскането на обувките, разчистването на килера, каквото и да е — именно дребните неща, обичайните всекидневни житейски ритуали и отговорности — ти помагат да се справиш с най-лошото от него — казах. — Функционираш, дори и да ти се струва, че не е така. Мисля, че това е част от оздравяването. А после един ден се събуждаш и скръбта не е толкова потискаща, а гаражът ти е подреден. Това е нещо като допълнителна награда.

Той като че ли обмисляше това в продължение на минути, после въздъхна.

— Благодаря, Натали, оценявам това.

— Пак заповядайте, капитане — казах, нарочно поддържайки тона на разговора официален. Не ми се искаше той да рикошира в моята посока. — Какво смятате да правите сега?

Той сви рамене:

— Предполагам, да започна да чистя гаража си.

Клетъчният ми телефон звънна. Обаждаше се Монк. И не можех да повярвам на онова, което ми каза.

— Веднага идвам при вас — казах. Щракнах капачето на телефона и се втренчих в Стотълмейър.

— Какво има? — попита той.

— Кметът иска да види господин Монк — казах. — Смятате ли, че кметът иска да му възложи работа по случай?

Видях как възможността Монк да вземе наградата за залавянето на Удушвача от Голдън Гейт изчезва заедно с всичките ми надежди за повишение на заплатата.

— Той знае, че Монк няма да се съгласи да работи с никое друго ченге, освен с мен — каза Стотълмейър. — И че никое друго ченге освен мен няма да се съгласи да работи с Монк.

— Тогава какво може да е?

— Може би той иска Монк да преговаря с полицейския профсъюз — каза Стотълмейър.

— Защо кметът би поискал това от него?

— Сещаш ли се за по-добър начин да се прекърши решимостта на преговарящите от страна на профсъюза? — попита Стотълмейър. — След един час в едно и също помещение с Монк те или ще го застрелят, или гамите те ще се гръмнат.

 

 

Сградата на кметството в Сан Франциско бе построена не много време след земетресението през хиляда деветстотин и шеста, за да оповести гръмко пред света, че градът се е възродил — по-голям, по-силен и по-разкошен от всякога.

Украсяващите сградата орнаменти в стила на изящните изкуства, колоните в дорийски стил и медният купол в стила на късния барок означаваха, че човек винаги непогрешимо би разпознал, че това е сграда за обществени събрания. Сякаш и така не бе достатъчно величествен, големият купол бе увенчан с украсена с орнаменти, островърха кула и фенер, който се запалваше вечер всеки път, когато градският съвет се събираше на заседание.

Сградата винаги ме беше впечатлявала по-скоро като биеща на очи и помпозна, отколкото като величествена и внушителна. Предполагам, че това е подобаващо за място, подслоняващо главно политици и бюрократи.

Докато стоях в кабинета на кмета Смитрович обаче, имах чувството, че се намирам в аквариум. По стените бяха окачени херинги, риби меч и златни рибки, със зяпнали усти, с тела, завинаги застинали извити на половината от скока. Отвън работеха двама чистачи на прозорци, които надничаха вътре към нас от другата страна на стъклото зад кмета. Единственото, което липсваше, за да завърши впечатлението, беше керамична статуетка на русалка и замък, около който да плуваме. Представихме се.

— За мен е истинско удоволствие най-сетне да се запозная с вас, господин Монк — каза Смитрович, като заобиколи бюрото и се ръкува с Монк. — Голям ваш почитател съм.

Подадох на Монк мокра хартиена кърпичка.

— Наистина ли? — попита Монк, като си бършеше ръката.

— Наистина оценявам неуморните усилия, които полагате за благото на този град.

— Това е такова облекчение. Започвах да си мисля, че пренебрегвате всичките ми писма — каза Монк. — Крайно време е някой управник да прекрати позора на нашия град и да превърне Ломбард от най-кривата улица на света в най-правата.

— Искате да изправите Ломбард? — възкликна кметът.

— Който и да е одобрил тази улица, заслужава да го набият с нивелира му — каза Монк. — Добре, че са го спрели, преди всяка улица в града да заприлича на Ломбард. За мен е удивително, че никой така и не си е направил труда да я поправи.

— Знаете как е, господин Монк — каза кметът. — Има толкова много други належащи въпроси, които изискват вниманието ни.

— Какво би могло да е по-важно от това?

— Всъщност — изрече кметът, — именно затова ви поканих тук днес.

— Значи няма да изправяте Ломбард?

— Все още не.

— Знам, че ще се сблъскате с известна съпротива от страна на неколцина откачени хипита и битници. Но аз ще ви окажа стопроцентова подкрепа.

— Това е успокоително, защото наистина се нуждая от подкрепата ви — каза кметът. — Ясно ми е, че и двамата изпитваме дълбока и крепка обич към този страхотен град.

— Той не може да бъде страхотен, докато тук се намира най-кривата улица на света — обясни Монк. — Това, което би било страхотно, е град с най-правата улица на света. Само си помислете за всички туристи, които ще идват тук да я видят.

— Милиони туристи наистина идват да видят Ломбард Стрийт — каза кметът.

— За да ни се подиграват — обясни Монк. — Откъде според вас идва изразът „тези луди американци“? От Ломбард Стрийт. Оправете улицата и няма да го кажат никога вече.

— Точно сега повече ме тревожи неявяването на полицаите на работа. Повечето патрули са на работните си места, детективите и полицаите, отговарящи за опазването на реда, са тези, които не се появяват — каза кметът. — Това сериозно поставя въпроса за обществената безопасност. Не разполагаме с нужните хора за разследване на сериозните закононарушения. Знаете колко важни са първите четирийсет и осем часа в едно разследване. Следите изстиват. Трябва да се направи нещо по този въпрос, особено при положение че Удушвачът е на свобода. Не можеха да изберат по-лош момент да се захванат с тези глупости.

— Бихте могли да оттеглите исканията си за големи съкращения в заплатите и привилегиите на полицаите — казах. — Обзалагам се, че това ще накара детективите да се върнат на работа.

— Разбира се, бих могъл да дам на полицаите каквото искат — каза кметът, като ме стрелна с гневен поглед, преди да погледне отново към Монк, — но тогава откъде ще дойдат парите за изправянето на Ломбард Стрийт?

Монк ми хвърли поглед:

— В думите му има смисъл.

— Не, няма — казах. — С цялото ми уважение, господин Смитрович, тези хора рискуват живота си заради нас. Дължим им прилично заплащане, медицински грижи на достъпни цени и сносен живот, след като се пенсионират.

— А какво предлагате да кажа на работниците, поддържащи канализацията, на учителите и на огнеборците, които не се радват на същите привилегии, госпожице Тийгър? И какво да кажа на гражданите, които искат нови училища и по-чисти, по-безопасни, по-прави улици?

Последното очевидно бе казано, за да угоди на Монк; той обаче не обръщаше внимание. Накланяше глава ту на една страна, ту на друга, опитвайки се да надзърне зад гърба на кмета.

Кметът хвърли поглед през рамо да види какво отвлича вниманието на Монк. Видя единствено двамата чистачи на прозорци, които прокарваха инструментите си за чистене по стъклото, за да отмият препарата.

— Не сте поканили господин Монк тук, за да изложите пред него политическото мнение на града относно трудовите спорове — казах. — Искате нещо от него.

— Вярно е, искам — каза кметът, обръщайки се към Монк. — Бих искал помощта ви за разкриването на убийствата в града.

Монк обаче беше зает да маха на чистачите на прозорци. Те му отвърнаха. Монк помаха отново и те не му обърнаха внимание.

— Господин Монк работи като консултант към полицията заради специалните си отношения с капитан Стотълмейър — казах. — Няма да приеме да работи за друг детектив.

Погледнах Монк за потвърждение, но сега той правеше с ръка във въздуха пред себе си движения, имитиращи бърсане. Чистачите на прозорци най-сетне разбраха и отново обляха прозореца с течен сапун. Монк се усмихна одобрително, докато те бършеха прозореца с инструментите си.

— Не искам той да работи за никакви други детективи — каза кметът. — Искам те да работят за него.

— Не разбирам — казах.

— Искам да го възстановя на служба в Полицейското управление на Сан Франциско — рече кметът, — и да го повиша в началник на отдел „Убийства“.

— Това някаква шега ли е? — попитах. — Защото ако е, тя е много жестока.

— Говоря напълно сериозно — каза кметът.

Монк измарширува до прозореца и почука по стъклото:

— Пропуснахте едно петно.

Чистачите на прозорци свиха рамене. Не го чуваха. Той отново имитира напръскване на стъклото пред него. Те поклатиха отрицателно глави.

Погледнах кмета.

— Сега съм убедена, че се шегувате.

— Той има по-голям процент на разкрити престъпления от всички детективи в отдел „Убийства“, взети заедно, и то само на частица от техните разноски. Ако Монк поеме кормилото, отдел „Убийства“ може да се справя също толкова добре, или по-добре, отколкото досега, с поне наполовина по-малък персонал. Освен това мисля, че той е готов за началник.

— За един и същи човек ли говорим? — попитах. — Погледнете го.

Монк поклати глава към чистачите и посочи петното, което току-що бяха почистили. Двамата чистачи започнаха да повдигат скелето си към следващия етаж. Монк заудря по стъклото.

— Върнете се тук долу — извика той.

— Извинете ни за момент — обърнах се към кмета, след това се приближих до Монк и му подадох кърпичка. — Чухте ли какво каза кметът току-що?

Монк разкъса пакета, извади кърпичката и затърка стъклото с нея.

— Какво правите? — попитах.

Монк погледна кърпичката, която държеше и поклати глава:

— Ама че съм глупак, мръсотията е била отвътре.

Той се обърна към кмета и вдигна кърпичката.

— Кризата е преодоляна. Вече можете да отдъхнете.

— Значи ще приемете работата? — каза кметът.

— Каква работа? — попита Монк.

— Началник на отдел „Убийства“ — поясни кметът.

Монк погледна удивено кърпичката, после мен.

— Това ли беше всичко, което трябваше да направя? През всичките тези години работя, за да се върна на служба, и всичко се свежда до това?

— Господин Монк — казах тихо, така че да не ме чуе кметът. — Той се възползва от вас. Използва ви като примамка, за да потуши стачката. Ще бъдете стачкоизменник.

Монк трепна от отвращение.

— Стачкоизменник ли? Това звучи отблъскващо.

— Наистина е така — казах. — Ще облекчите донякъде натиска върху града и ще подкопаете усилията на полицаите да се договорят за по-добро заплащане.

— Но той ми предлага да си получа обратно полицейската значка — рече Монк.

— Той ви предлага работата на капитан Стотълмейър — казах.

Монк ми подаде мръсната кърпичка, после се обърна към кмета.

— Искам работата, но не за сметка на капитана.

— Вие просто ще го замествате, докато този трудов спор бъде разрешен; ще командвате шепа други възстановени на работа детективи, които, по различни причини, е трябвало да напуснат управлението — каза кметът. — Ако се справите добре обаче — а аз знам, че ще се справите, — това временно назначение би могло да се превърне в постоянен пост в друг отдел. Знам, че искате да подкрепите капитана: помислете си обаче за всички онези престъпления, които се влачат неразкрити. Искате ли на извършителите да им се размине осъждането за убийство?

Монк ме погледна:

— Как мога да кажа „не“?

— Повтаряйте след мен — казах. — Не.

Монк обмисли думите ми за миг, след това се обърна към кмета:

— Приемам.