Метаданни
Данни
- Серия
- Мистър Монк (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mr. Monk and The Blue Flu, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Деница Райкова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лий Голдбърг
Заглавие: Г-н Монк и отдел „Убийства“
Преводач: Деница Райкова
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Intense“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Унискорп“
Излязла от печат: 2007
Редактор: Гергана Рачева
Художник: Огнян Илиев
ISBN: 978-954-783-064-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/962
История
- — Добавяне
19. Г-н Монк отива на вечеря
За да отпразнуваме това, че Монк разкри останалите случаи на убийство, аз го поканих да излезе на вечеря заедно с Джули и мен. Това, разбира се, означаваше, че пътьом трябваше да се отбием в апартамента му да вземем комплект чинии и прибори за хранене, които да вземе със себе в ресторанта в специална подплатена кошничка за пикник.
Отидохме в „Марио и Мария“, или „М & М“, както го нарича Джули — семеен ресторант на Двайсет и четвърта улица, докъдето може да се стигне пеша от къщата ми в Ной Вели — квартал, създаващ усещането за истинско малко градче. Бяхме водили Монк с нас в „М & М“ няколко пъти преди, затова там бяха свикнала да раздигат чиниите си от масата и да го гледат как слага собствените си.
Монк си поръча точно десет съвършено оформени в квадратна форма равиоли с месен сос, докато Джули и аз си разделихме една пица със сирене, която той настоя да ни разреже на осем еднакви парчета, с помощта на компас и линия, които беше донесъл специално за случая. Бихме предпочели да си поръчаме пица с чушки, но в присъствието на Монк това би се равнявало на шумна кавга. Той щеше да настоява всяко парче от пицата да съдържа еднакъв брой парченца чушка, които да са подредени симетрично по цялата пица.
Докато се хранехме, Джули разказа за деня си в училище, за дребните недоразумения с приятелите си, и за нещата, които беше планирала за остатъка от седмицата. Това беше типичен, обикновен разговор, изпълнен с нещата, за които ежедневно си бъбрим вкъщи, но на Монк изглежда му доставяше удоволствие. А също и на Джули, която често ми се оплакваше колко странен е Монк, и все пак винаги изглеждаше изпълнена с нетърпение да привлече вниманието му, когато той беше наоколо.
Монк дори сложи резенче лимон във водата си „Сиера Спрингс“, което за него се равняваше на изпиването на чаша мартини. Добре че не му се налагаше да шофира.
След вечерята Монк се върна в кухнята да си измие съдовете с гумените ръкавици, телта за миене, сапуна и гъбата, които беше донесъл специално за целта. Джули с радост го придружи. Дори му помогна в миенето на съдовете — задължение, което вкъщи смяташе за жестоко и необичайно наказание.
Собствениците на ресторанта нямаха нищо против чудатото поведение на Монк, защото той компенсираше за него, като миеше и всички останали съдове заедно със своите, и на драго сърце чистеше и кухненските им уреди. Всъщност „Марио и Мария“ беше един от малкото ресторанти в Сан Франциско, в които Монк все още беше добре дошъл — стига да беше заедно с мен.
— Първокласно място — каза Монк, докато вървяхме обратно към къщата ми. — Не могат да се намерят много ресторанти с напълно квадратни равиоли.
— Не са много хората, които наистина ги мерят — отбелязах.
— Само истинските чревоугодници — каза Монк.
— Вие чревоугодник ли сте? — попита Джули.
— Имам рулетка и компас, с които да измеря големината на равиолите, нали? — каза Монк. — Хубаво беше, че получих възможност да се отпусна с едно хубаво ядене. Наистина имах нужда да изпусна парата.
Не можех да си представя друг човек, който би сметнал излизането на вечеря, измиването на всички съдове и почистването на кухнята след това за отпускащо. Повечето хора посещават ресторанти точно за да избягат от неща като миенето на тенджери и тигани, но нямах намерение да споря с него.
— Благодаря, че ме поканихте — каза Монк.
— Удоволствието беше наше — отговорих.
— Последните няколко дни бяха много напрегнати — каза Монк. — Но мисля, че това може да се окаже повратна точка за мен.
— Надявам се, господин Монк — рекох.
— Не бих се справил без теб — каза той.
— Не се нуждаете от мен, за да разкривате убийства.
— Нуждая се от теб за всичко останало — каза Монк.
— Без теб щях да съм загубен.
— Когато вече нямате нужда от помощта на мама, ще идвате ли да ни виждате? — попита Джули.
— Аз винаги ще се нуждая от помощ — каза Монк.
— Но ако пак станете детектив, който разследва убийства, през целия ден ще разполагате с много полицаи, които могат да ви помагат — каза Джули. — За какво ще ви трябва мама?
В думите й имаше логика. През последните няколко дни до такава степен бях въвлечена в трескавия нов живот на Монк, че не се бях замисляла за дългосрочните последици от това, че си беше получил обратно работата в полицията. Съмнявах се, че ще приемат една цивилна гражданка да се мотае с Монк по цял ден. В момента обаче бях по-малко загрижена за сигурността на работата си, отколкото от въпроса на Джули и онова, което разкриваше той относно чувствата й.
Откакто баща й загина в Косово, Монк беше единственият мъж, който винаги беше присъствал в живота й. Също и в моя. Беше някой, на когото тя можеше да разчита. Ако не друго, Монк поне беше последователен. И то до степен на натрапчивост. Децата обичат установения ред — той им внушава усещане за сигурност. Това важи с двойна — дори тройна — сила за Монк. Той й внушаваше усещане за сигурност, и, междувременно, тя се беше привързала емоционално към него.
Истината беше, че аз също се бях привързала.
Не чак толкова отдавна и тримата бяхме загубили някого, откъснат от нас чрез насилствена смърт. Всички се носехме по течението без посока, докато открихме Монк, а той откри нас. Това, което имахме сега, не беше любов, но беше нещо близко до това, нещо, към което си струваше да се придържаме.
Сега и аз се заинтересувах как ще отговори Монк на този въпрос също толкова силно, колкото и Джули.
Монк наклони глава на една страна, после на друга, и оправи яката си, която нямаше нужда от това.
— Ще имам нужда от твоето присъствие и от това на майка ти в живота си, независимо какво правя — каза той. — Аз съм безпомощен. Но ти не си.
— Какво искате да кажете? — попита Джули.
— Аз съм труден за издържане човек, като някой супермодел — каза Монк. — На хората им писва от мен. На баща ми. На Шарона. Списъкът може да продължи.
— На мен никога няма да ми писне от вас, господин Монк — заяви тя, обвивайки ръка около неговата, — ако обещаете, че на вас никога няма да ви писне от мен.
— Договорихме се — каза той.
Аз също обвих ръката си около неговата.
— Дадено — рекох и лекичко го целунах по бузата.
Не му хареса, но поне беше достатъчно умен да не ми поиска кърпичка.
Откарах Монк до дома му. Когато се върнах, Джули вече беше заспала. Бях изтощена и очаквах, че ще потъна в дълбок сън секунди след като положа глава на възглавницата. Но това не стана.
Не можех да престана да мисля за малкия ни разговор след вечерята. Какво щях да правя, ако Монк вече нямаше нужда от мен?
Макар заплащането да беше ужасно, работните часове — безумни, а привилегиите — несъществуващи, бях започнала да се чувствам много доволна от тази работа, с която се бях сдобила по-скоро случайно, отколкото по план.
В някои отношения завиждах на Монк. Той имаше насока в живота. Знаеше кой е, какви са талантите му, и каква е целта на земното му съществувание, знаеше го още от детските си години. Монк беше роден за детектив. И беше блестящ в тази работа.
Аз не бях сигурна какво съм родена да правя, в какво съм добра, или накъде отива животът ми.
Предполагах, че там, във външния свят, сигурно имаше и други хора, също толкова не наясно със себе си, колкото бях аз, но все още се чувствах като единствения човек, който не беше роден с предварително инсталирана работна програма.
Никога не съм изпитвала естествено влечение към една или друга професия. Никога не съм притежавала очевидни артистични или физически способности. Изпитвам завист всеки път, когато срещна жена, която цял живот е знаела, че иска да бъде това или онова.
Опитвала съм се да си представя какво ли е да растеш с увереността, че притежаваш вроден талант за рисуване, пеене, водене на спор или размахване на бейзболна бухалка. Чудила съм се какво ли е да растеш с изгарящото желание да бъдеш нещо точно определено, например ветеринарен лекар или космонавт, адвокат или главен готвач, градинар или инженер. Сигурно е страхотно. (Известно време исках да бъда една от Ангелите на Чарли, но не мисля, че това на истина се брои. Исках също да стана и рокзвезда, но най-вече заради дрехите и ласкателствата.)
Много хора намират целта си в колежа, като най-сетне в някой от часовете или съвместните занимания откриват какво искат да правят или какви искат да бъдат. Или го откриват, след като сменят една-две работи след дипломирането си. Понякога призванието им само ги намира.
Искам да кажа, никой не израства, мечтаейки да продава автомобилни застраховки, но има хора, които го правят и постигат големи успехи в тази област. Едва след като вече са влезли в света на автомобилните застраховки, те получават прозрение и си казват — хе, какво пък толкова, значи това е моята същност и нещото, което съм роден да правя, и съм дяволски добър в него.
Аз още чаках този момент на осъзнаване.
Съпругът ми, Мич, винаги е знаел, че иска да лети. Не се чувстваше щастлив, когато се застоеше на земята твърде дълго. Копнееше да бъде във въздуха. Но на него не му стигаше просто да лети: зад летенето трябваше да има по-сериозна цел от това, просто да превозваш туристи или пратки от един град до друг. Той изпитваше също и огромна нужда да служи на страната си. Възхищавах му се заради страстта му към летенето и отдадеността му към работата му като военен, но само си давах вид, че го разбирам, защото самата аз никога не бях чувствала подобно призвание.
Аз в известен смисъл подскачах из живота, от една временна работа на друга. Дори с подобен подскок се бях втурнала и в брака и майчинството, без всъщност съзнателно да го планирам или да го желая.
Да работя за Монк беше най-интересната и удовлетворяваща работа, която някога бях имала — а също и най-изнервящата, отнемаща най-много време, вбесяваща и финансово несигурна. Но аз просто случайно и непредвидено поех тази работа, по същия начин както случайно и непредвидено правех и всичко останало в живота си.
Дали призванието ми беше да бъда помощничка на велик детектив?
Не знаех.
Може би имаше някой друг детектив с психически проблеми, на когото можех да помагам. Но какви бяха професионалните ми квалификации? Дали Монк, Стотълмейър и д-р Кроджър щяха да ми дадат препоръчителни писма? И ако отговорът беше „да“, какво щеше да пише в тях?
А дори и наистина да ме одобряха за работа като помощничка на някой детектив, беше ми доста трудно да си се представя в компанията на Франк Портър, Синди Чоу, Бесния Джак Уайът или някой друг детектив с проблеми.
Отношенията ми с Монк бяха уникални. Имаше нещо в темперамента му, в чувствителната му душа и в общата ни болка, което ни превръщаше в добра двойка.
Просто трябваше да се надявам, че ще се натъкна на нещо друго, за предпочитане нещо, за което щях да получавам огромни парични суми. И така продължих да се тревожа и да фантазирам чак до малките часове, докато, най-сетне, милостиво ме обори неспокоен сън.