Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (26)

25. Г-н Монк и статуквото

Монк, изглежда, не споделяше тревогата ми. Все още беше развълнуван от това, че бяха станали на крака и го бяха аплодирали.

— Това наистина беше страхотно — каза Монк.

— Да, беше — каза Стотълмейър. — Арестуването на убиеца на полицая заличи много негативни чувства към теб и екипа ти.

— Много се радвам да чуя това — заяви Монк. — Сега всички можем да работим заедно в хармония.

— Не съвсем — каза Стотълмейър, като седна на ръба на бюрото си. — Държахме кмета в ръцете си по случая с Грубър, така че нашите профсъюзни представители използваха това в наша полза по време на преговорите. Снощи успяха да сключат споразумение, което е много близо до това, което искахме.

Знаех си. Това обясняваше защо всички се бяха върнали на работа и защо бяха в такова добро настроение — но не и защо водехме този разговор при закрити врати.

— Това е страхотно — рече Монк.

— За редовите полицаи — каза Стотълмейър. — Но не чак толкова за теб. Част от споразумението изисква управлението да дава детективски и други правомощия само на хора, работещи на щат в управлението.

Монк кимна:

— Значи вече не съм капитан. Мога да го преживея.

Стотълмейър въздъхна и ме погледна. Обзе ме чувството, че ме моли за подкрепа. Или може би за прошка? Преди да успея да разбера, той отмести погледа си отново към Монк.

— Изключително неприятно ми е да кажа това, Монк. Но също така вече не си и полицай — каза Стотълмейър.

Монк не каза нищо. Не се и налагаше. Съкрушеността беше изписана на цялото му лице и в начина, по който се прегърби.

Стотълмейър ме погледна отново, но не откри онова, на което се надяваше. Това, което получи, бе отвращението ми. Как можеха да причинят това на Монк след всичко, което направи за тях? Ако профсъюзът държеше кмета в ръцете си, това беше, защото Монк го бе поставил там. И така ли му се отблагодаряваха? Ама че семейство.

Но пък може би това беше дело на кмета. Може би да отнеме значката на Монк и да разбие мечтата му бе начинът на кмета да си върне на Монк за собственото си публично унижение.

Но полицията позволи на кмета да го направи.

— Трябва да минеш психологическата оценка и да отговориш на всички квалификационни тестове за възстановяване на работа, които кметът ти позволи да прескочиш — каза Стотълмейър. — Но дори да направиш всичко това, при положение че наемането на нови служители е замразено, пак не би могъл да се класираш. Съжалявам, Монк, наистина съжалявам.

— Борихте ли се изобщо за него? — попитах.

— С кога да се боря, Натали? Не бях в залата за преговори. Не участвах в сключването на споразумението, и определено не разполагам с нужната власт да променя което и да е от условията. Нямам думата в този случай.

— Благодаря адски много — казах.

— Не е честно — възропта Стотълмейър. — Не съм го направил аз.

— Вие не правите нищо, а това е по-лошо. Всички би трябвало да се срамувате от себе си.

Хвърлих гневен поглед към Дишър в дежурната стая. Той почувства гнева ми и се извърна. Нямаше причина да се измъкне невредим от тази история. Всичките бяха виновни.

Монк се прокашля, кимна към дежурната стая и попита тихо:

— Ами хората от екипа ми?

— Те също са уволнени — каза Стотълмейър.

— Знаят ли? — попита Монк.

Стотълмейър кимна.

— Казах им, преди да влезете. Вече предадоха значките си.

Монк бръкна в джоба си и извади значката си, подавайки я на Стотълмейър, без дори да я погледне.

— Чувствам се ужасно заради това, Монк.

— Аз също. — Монк излезе от кабинета, като тътреше крака.

Застанах пред Стотълмейър.

— Това не е правилно, капитане. Знаете го.

— Бъди реалистка, Натали. Онези мъже там навън може и да са му простили, защото залови убиеца на един полицай, но Монк и останалите все още са стачкоизменници. Никой няма да ги награди за това, че са пресекли кордон от постове, независимо дали наистина е имало такъв, или не. Просто така стоят нещата.

— Гадно е — казах.

— Наистина — рече Стотълмейър. — Но нека да бъдем честни — още от самото начало знаехме, че ще стане така.

Беше прав. Всички го виждахме — аз, доктор Кроджър и Стотълмейър, — но това ни най-малко не правеше реалността по-лесна за приемане, нито пък онова, което бяха причинили на Монк — по-малко несправедливо. Не трябваше да се случи по начина, по който знаехме, че ще стане.

Монк си свърши работата, доказа се като полицай и водач и вероятно заедно с това спаси живота на няколко души, а това нямаше значение за никого. Полицията и политиците го използваха, а не му дадоха нищо в замяна. Всъщност от него се очакваше да е благодарен, че никой не хранеше лоши чувства към него.

Можете ли да повярвате? Ами неговите чувства? Те за никого ли нямаха значение?

Очевидно не.

Излязох и намерих Монк да говори с Чоу, Портър и Уайът.

— Не очаквах да си получа обратно значката — каза Портър. — Но е дяволски хубаво да излезеш победител. Благодаря ти за това, Морт.

— Монк — каза Спароу.

— Къде? — рече Портър, оглеждайки се из цялата стая.

— Точно пред теб е, дядо — каза Спароу.

Портър погледна Монк, сякаш го виждаше в нова светлина.

— Още ли се страхуваш от прясно мляко?

— Ужасявам се от него — каза Монк с усмивка.

Чоу проговори:

— Благодарение на теб, Монк, отбелязахме важна победа срещу извънземното правителство в сянка. Могат да се опитат да потулят онова, което открихме, но истината си има начин да излезе с бълбукане на повърхността. Ще се погрижа това да стане.

Тя подаде на Монк миниатюрно електронно устройство, което приличаше на кръстоска между iPod и джобно фенерче.

— Какво е това? — попита Монк.

— С него се проверява за „бръмбари“ — каза Джаспър. — Това е като радарен детектор за аудио или видео устройства за наблюдение.

— Имате такова нещо? — попитах.

— Разбира се — каза Джаспър. — Вие нямате ли?

Започвах да се чудя дали е станал толкова откачен колкото Чоу, но след това той ми намигна и аз се почувствах много по-добре.

— Сега ще бъдете под наблюдението на агенция „Омега“ през остатъка от живота си — каза Чоу на Монк. — Смятайте го за почетна награда.

— Обещавам — каза Монк.

Уайът пристъпи напред и се намръщи на Монк.

— Ти си смотаняк.

— Да — каза Монк. — Такъв съм.

— Но в някои отношения като нищо може да си най-смелият човек, когото съм срещал. — Уайът подаде на Монк един куршум.

— За какво е това?

— Това е куршумът, който ми спести да не използвам — каза Уайът. — Макар че той така и не разкъса плътта ти, все още ми се струва, че ти принадлежи.

— Благодаря — каза Монк.

— Ела да ни посетиш някой път — каза Уайът.

— Кои „нас“? — попита Монк.

— Тримата откриваме детективска агенция — каза Чоу. — Там винаги ще има работа за теб, ако я искаш.

— Аз съм вълк единак — каза Монк. — Бунтовник. Самец. Свободен електрон.

— И аз си мислех, че съм такъв — обясни Уайът. — Но нещата се променят.

— Не си падам много по промените — каза Монк.

— В такъв случай това е добре — рече Уайът.

— Кое?

— Че не те върнаха на работа — каза Уайът. — Помисли си за всички промени, които щяха да настъпят в живота ти.

За миг Монк се замисли за това, а после цялото му поведение се промени. Той застана изпънат. Очите му се разтвориха широко. Усмихна се. Разочарованието, което изпитваше, изглежда, напълно се бе изпарило.

— Прав си — каза Монк. — Ох, какво облекчение.

Бесният Джак Уайът, вестител на щастие и просветление, и то без да даде дори един изстрел. Кой би го повярвал?

Тримата детективи се приготвиха да си тръгват. Сграбчих Джаспър за ръкава и дадох знак на Спароу и Арни да се оттеглят настрани заедно с мен за минутка.

— Нека да поддържаме връзка, става ли? — казах.

— Разбира се — рече Джаспър.

— Това ще бъде страхотно — каза Арни.

— Ще излезем на обяд — предложи Спароу.

Това, което искаха да кажат, беше: Няма да се видим никога повече.

— Не, наистина го мисля. Имам работа, която си мислех, че никой не разбира. Но после се запознах с вас. В основни линии всички вършим едно и също. Тук имаме естествена система за подкрепа. Ще бъде жалко да не се възползваме от нея сега. Можем наистина да си помогнем взаимно.

— Джаспър вече ми помага — каза Спароу с похотлива усмивка Джаспър се изчерви. Арни ми хвърли многозначителен поглед.

— Нямам нужда от такава помощ, Арни.

— Аз съм щастливо женен мъж — заяви той възмутено.

— Хубаво — казах. — Да оставим нещата така.

— Ще поддържаме връзка — заяви Джаспър, и този път ми се стори, че наистина го мислеше.

Бях на косъм да спомена блестящата си идея да си сформираме наш собствен профсъюз — Международна асоциация на помощниците на детективи, — но не исках да ги изплаша и да вземат да се разбягат.

Тримата излязоха. — Спароу и Джаспър хванати за ръце, — вървейки след детективите, за които работеха. Аз обаче знаех, че отношенията между тях са нещо повече от тези между работодател и асистент, както беше за Монк и мен, и, предположих, също и за Стотълмейър и Дишър.

Всички имахме нужда от съдействие, дори помощниците.

Не знаех дали някога ще ги видя отново, но беше утешително да знам, че са там навън, ако ни потрябват.