Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (12)

11. Г-н Монк и шедьовърът

Галерията „Грийнуолд“ беше пълна с картини и скулптури, които вероятно бяха на астрономически цени. В противен случай нямаше да се намира на Юниън Скуеър, нямаше да се отваря само по предварителна уговорка, и нямаше да бъде пазена от въоръжени охранители и вътре, и отвън пред вратите.

Посрещна ни висока слаба британка, облечена в дрехи, които имаха ъгловат вид. Ръбовете на костюма й на раменете, талията и ханша бяха остри почти като бръсначи. Дори чертите й бяха остри. Всеки, който се приближеше до нея, рискуваше да пререже гърлото си на изострените й скули, на ъгловатата й брадичка или на връхчето на усъвършенствания й с помощта на пластичната хирургия нос, който тя държеше високо вирнат, сякаш за да му попречи да долови противната ни миризма.

— Аз съм Прудънс Грийнуолд, собственичка на галерията. Господин Колинс ви очаква, детективи. Той е отзад — каза тя с школуван британски акцент. — Последвайте ме, и, ако обичате, не докосвайте никое от произведенията на изкуствата.

Акцентът й беше фалшив — нещо, което беше възприела, за да върви с постигнатото й с помощта на пластичната хирургия преобразяване.

Добре де, не съм наистина сигурна дали е вярно, но именно това исках да вярвам. Не си направих труда да кажа, че не съм детектив и че Монк временно изпълнява длъжността началник на отдел „Убийства“ Харесваше ми погрешното й схващане, че съм човек, разполагащ с някаква власт.

— Имате ли някоя от онези картини с кучета, играещи покер? — попитах. — Просто ги обожаваме.

— В момента не — каза тя.

— А портрети на Елвис?

Тя ми отправи подигравателна усмивка.

— Боя се, че не.

— Тогава предполагам, че днес само ще разглеждаме — казах.

Намерихме Макс Колинс да се възхищава на плетеница от парчета желязо, която напомняше огромна топка косми, изкашляни от котка. Скулптурата беше изложена върху бял пиедестал под насочена право към нея халогенна лампа.

Колинс носеше безупречно ушит костюм, все едно сам позираше пред себе си като манекен, но когато се огледах, не видях отражението му никъде. Сигурно си представяше колко добре изглежда. Беше в средата на трийсетте, с толкова бели зъби и толкова златиста кожа, че Джордж Хамилтън вероятно му изпращаше изпълнени с възхищение писма.

— Благодаря ви, че се срещнахте с мен тук, капитане — каза Колинс, подавайки ръка на Монк, който я разтърси, а после ми направи знак да му дам мокра кърпичка. — Не можех да пропусна тази уговорка. Тези неща току-що бяха изпратени от един частен колекционер, който продава някои свои притежания, за да събере пари в брой за друго начинание. Неговата загуба е моя печалба.

— Научавам, че напоследък и вие самият сте претърпели някои загуби — каза Монк, като си бършеше ръцете. — Заради това, че сте последвали съветите на Алегра Дусет относно инвестициите.

— Нека просто да кажем, че напоследък съсредоточавам инвеститорските си интереси върху произведения на изкуството.

— Отказали сте се от астрологичните съвети? — попитах, като взех мократа кърпичка и я сложих в херметична найлонова торбичка, която след това натъпках в чантата си.

— Все още чета хороскопа си в Кроникъл. Просто престанах да разчитам на звездите да ме напътстват относно вложенията ми.

— А тази изящна скулптура ще бъде особено добро вложение — каза Прудънс. — Това е една от най-хубавите творби на Лофисиер. Нарича се Съществуване.

Монк отвратено извърна очи.

— Не ви ли харесва? — попита Колинс.

— Тя няма форма — каза Монк. — Дори не е симетрична. Тя е нестабилна и неравномерна.

— В това е красотата й — каза Прудънс. — Тя изобразява кръговрата на живота и, в неговите рамки, вечната борба между духовното и физическото, между политиката и изкуството.

— Но това не е кръг — възрази Монк. — Това е някакъв миш-маш.

— Това, което виждате, е сложността на творбата — каза Прудънс.

— Това, което виждам, е бъркотията — каза той. — И хаоса.

— Предполагам, че не сте почитател на абстрактното изкуство — обърна се Колинс към Монк.

— Харесвам неща, които са спретнати и чисти — каза Монк. — Как се замесихте с Алегра Дусет?

— Интересен въпрос — каза Колинс. — Чувах за нея от известно време. Тя съветваше някои бизнесмени, прочути с големите удари, които правеха, по въпросите за инвестициите, като използваше за напътствие астрологията и личните им хороскопи. Чух, че постигнали голям успех.

— Затова я потърсихте — каза Монк.

— Всъщност не. Израснах в Хайт. Майка ми още живее там. Един ден й гостувах, минах покрай дома на Алегра и накрая реших: „Какво пък, по дяволите?“ С Алегра се свързахме незабавно. Тя ми направи хороскоп. Невероятно е колко верен се оказа. Затова продължих да се връщам за още съвети.

— Въпреки че губехте пари? — попитах.

— Споменах ли, че беше страхотна в леглото? — Колинс ми се усмихна, а после с големи крачки се приближи до една картина, която представляваше взрив от цветове, изразен в мазки на четката, разплискана боя, и малки капчици.

Изглеждаше ми сякаш някой беше окачил платното на стената и беше започнал да го замерва с балони, пълни с боя, а после беше прокарал четката си по него няколко пъти, след което беше изсипал отгоре още малко боя от метална кутия.

Монк закри очи с длан, за да не гледа картината.

— И какво се обърка?

— Изгубих три милиона. Не можех да повярвам, че звездите внезапно са станали толкова неблагосклонни. Затова наех един частен детектив да се поразрови малко. Той откри, че компаниите, в които инвестирах, плащат на Алегра да подтиква богаташи да се обръщат към тях. Астрологията нямаше нищо общо със съветите й. Затова прекратих отношенията си с нея.

Бях изненадана, че води този разговор с нас в присъствието на Прудънс — тя обаче явно изобщо не обръщаше внимание, нито пък изпитваше дори най-малка неловкост, макар че очевидно чуваше всяка дума. Беше се усъвършенствала в умението да остава присъстваща, но в същото време да не натрапва присъствието си.

— И това е всичко? — попитах. — Просто сте прекратили взаимоотношенията си?

— Освен това й препоръчах да напусне Сан Франциско, докато все още е в състояние да си служи с краката.

— Имахте ли ключ от къщата на Алегра? — Монк си намери място, където можеше да застане така, че да не му се налага да гледа към картината, докато стои с лице към Колинс.

— Всъщност да, имах — каза Колинс и се премести така, че на Монк отново щеше да му се наложи да види картината, ако погледне към него.

— Къде бяхте преди две вечери? — попита Монк, като се премести до Колинс и го погледна с крайчеца на окото си.

— На гости при майка ми, която живее зад ъгъла, на който е къщата на Алегра. — Колинс отстъпи назад, така че за да го погледне, Монк трябваше да се обърне и отново да зърне картината. — Не само имах мотив да убия Алегра, а и разполагах със средство и възможност.

— Изненадан съм, че сте толкова откровен — каза Монк, като примижа, за да не вижда съвсем ясно. — Не искате ли да си признаете, така и така сте започнали да говорите по темата?

— Смятам, че колкото по-открит и честен съм с вас, толкова по-голяма е вероятността да ме зачеркнете от списъка си със заподозрени.

— Това може да е просто хитър ход за заблуда — каза Монк. Като това, дето непрекъснато обикаляте така, че да ми се налага да гледам онази картина.

Колинс се престори на изненадан:

— О, извинете. Нямах представа. Не ви ли харесва тази картина?

— Хаотична е — каза Монк.

— Това е класическа творба на Уолънгрен, един от най-ранните му опити в абстрактния експресионизъм. — Прудънс отправи към картината благоговеен поглед. — Нарича се Лаура, портрет на любимата му. Както виждате, бил е дълбоко повлиян от Полак и Де Кунинг.

— Определено — каза Колинс и кимна.

— Емоцията тук е първична и сурова, почти анималистична — каза Прудънс, — и все пак уравновесена с чувственост, и — смея ли да го кажа — капризна. Чувствате мощта й по-скоро инстинктивно, отколкото емоционално или интелектуално.

— Едно празно платно щеше да е по-приятна гледка — обади се Монк. — Изображението на картината изобщо не прилича на жена.

— Абстрактното изкуство не изобразява предметите — каза Прудънс с покровителствен тон. — То улавя тяхната природа, тяхната загадъчност, породеното от тях чувство, тяхната същност.

— Колко струва? — попита Колинс.

— Седемстотин хиляди долара — каза Прудънс.

— Ще я взема — заяви Колинс.

— Не ви трябва да я купувате — каза Монк. — Това не е изкуство.

— Любопитно ми е — рече Колинс, — дали тук има нещо, което бихте удостоили с определението „произведение на изкуството“?

Монк зарея поглед из галерията, докато откри нещо, което го удовлетворяваше.

— Това е шедьовър — каза той.

Отведе ни до един пиедестал, където под ярка халогенна лампа блестеше снабдена с помпичка бутилка с препарат за чистене на прозорци.

— Червено-бяло-синята цветова гама на това произведение извиква усещането за свобода, демокрация и мир, подчертавайки нашия патриотичен дълг да пазим повърхностите, незамърсени от микроби — каза Монк. — Изящните, плавни очертания на бутилката и наситеният, жив син цвят на течността вътре представляват природата, чистотата и духовното освобождение, които могат да дойдат само от живота сред чистота. Прекрасно е.

— Това е бутилка препарат за почистване на прозорци — каза Прудънс. — Не е изложбен експонат. Чистех прозорците и оставих бутилката там. Тя няма стойност.

Тази дама не ми харесваше, и ми беше писнало от надменното й държание. Не ме превъзхождаше с нищо, и трябваше да й дам да го разбере.

— Една кутия от сапун „Брило“ е просто обикновена потребителска стока в пъстра опаковка. Но когато Анди Уорхол направи точни шперплатови копия на кутиите от сапун „Брило“ и ги струпа на куп в една галерия, те се превръщат в изкуство — казах. — Както и при бутилката „Уиндекс“, смелото използване на червено, синьо и бяло върху кутията със сапун „Брило“ свързва патриотизма, добродетелта и независимостта с акта на поддържане на алуминия чист, докато квадратната форма на самата кутия извиква усещането за ред, баланс и хармония. Уорхол използва обикновената природа на изложения от него предмет, за да попита: Защо това, което дадено нещо представлява, е изкуство, а въпреки всичко това, което то изобразява, не е? И, правейки това, той изцяло подкопава преобладаващата философия на изкуството. Смея да твърдя, че поставяйки бутилката на пиедестал под прожектор в една галерия, вие я превърнахте в изкуство чрез подсказания от нея контекст. Въпросът е: Дали изкуството е равнодушно към контекста? Мисля, че господин Монк доказа, че отговорът е „да“.

В продължение на цяла минута всички се взираха мълчаливо в мен. Може и да изглеждам като член на работническата класа, това обаче не означава, че нямам образование. Наслаждавах се на удивлението им и се опитвах да не изглеждам самодоволна.

Колинс вдигна бутилката „Уиндекс“ и я поднесе на Монк.

— Ваша е — каза той, — заедно с нашите почитания.

Монк отстъпи назад, протегнал ръце пред себе си.

— Наистина ли мислите, че мога да изляза оттук с това и никой няма да забележи? Това е подкуп.

— Това е „Уиндекс“ — каза Колинс.

— Това, което правите, е отчаяна постъпка на виновен човек, и е равносилно на признание.

— Не съм убил Алегра Дусет — каза Колинс.

— Тогава защо се опитвате да ме подкупите? — попита Монк. — Трябва да сте направили нещо нередно. Ще открия какво е. Можете да бъдете сигурен в това.

С тази реплика Монк излезе, като по целия път закриваше очите си с ръка, за да не вижда болезнените изображения на абстрактния експресионизъм.

 

 

Върнахме се пеша до колата ми, която беше паркирана на няколко пресечки северно на Сътър. Тротоарът беше претъпкан с хора. Ръцете на Монк бяха пъхнати дълбоко в джобовете на палтото му, а главата му беше ниско наведена, докато упорито се опитваше да не се блъсне в някого. Усилията му да избягва всякакъв контакт с минувачите превръщаха вървежа му в нещо, напомнящо шамански танц. Той се извиваше, кривеше и правеше чупки. Изкушавах се да сложа на тротоара една шапка и да събирам дарения за уличното му представление.

— Едно е да не харесвате дадено произведение на изкуството — казах. — Но не мислите ли, че беше малко пресилено да криете очите си?

— Защитавах се.

— От една картина с маслени бои?

— Нямаш представа какво е за мен да съм принуден да гледам нещо толкова ужасно.

— Как е възможно съвсем небрежно да разглеждате окървавен, обезобразен труп, но да се отвращавате от няколко цветни петна и пръски боя, разпръснати с въображение по брезентово платно?

— Колкото по-продължително гледам нещо толкова хаотично, толкова неорганизирано, толкова нередно, толкова по-силен и неустоим става поривът ми.

— Порив към какво?

— Да го поправя — каза Монк.

— Как бихте могли да поправите една картина? Как искате да въведете ред в нещо преднамерено абстрактно?

— Не знам, и именно от това се страхувам. Нямам представа какво бих могъл да сторя.

— Със сигурност можехте да се овладеете — казах. Той ме погледна. — Няма значение, вземам си думите назад.

— Когато пред мен има неразкрито убийство, ме тласка същият порив да разреша проблема. Но знам как да го направя — обясни Монк. — Събирам доказателствата в ясна картина на случилото се, а след това се погрижвам убиецът да бъде наказан за престъпленията си.

— Смятате ли, че Колинс е убил Алегра Дусет?

— По собственото му признание той е имал средство, мотив и възможност — каза Монк. — Фактът, че е имал ключ и че е бил любовник на Дусет, би обяснил как е влязъл в къщата, защо тя е стояла с лице към убиеца си, и защо е разбрала, че е в опасност едва когато е било твърде късно.

— Ами отвореният прозорец на банята и откъртената метална пръчка за окачване на кърпи?

— Колинс е могъл да инсценира цялата постановка, за да направи случилото се да изглежда така, сякаш някой е влязъл насила, когато в действителност не е било така.

— Човек би си помислил, че ако е планирал да убие Алегра Дусет, Колинс щеше да си съчини по-убедително алиби.

— Да, така би си помислил — каза Монк.

— Но пък може би той точно това иска да си помислим — казах. — Може би алибито му нарочно е толкова неубедително, за да изглежда по-невинен.

— Може би — каза Монк.

— Е, кое е вярното?

Монк сви рамене:

— Още не знам. Но бях много впечатлен от онази реч, дето я дръпна в галерията.

Усмихнах се. Може дори да съм се изчервила. За пръв път Монк ми казваше, че е впечатлен от някое мое изказване или постъпка.

— Наистина ли? — попитах, опитвайки се да си изпрося още някой комплимент.

— Не мога да престана да мисля за това.

— Имате предвид трънливия философски въпрос за това, в какво се състои изкуството?

— Имам предвид кутията от сапун „Брило“ — каза Монк. — Звучи невероятно. Къде мога да я видя?

Клетъчният ми телефон звънна. Полицай Къртис се обаждаше да съобщи, че Сан Франциско е останал с един данъкоплатец по-малко.

 

 

Бяхме на път към място, където бе станало убийство, така че на жертвата вече не можеше да й се помогне, но въпреки това изпитвах усещане за неотложност. Това не означава, че шофирах с превишена скорост, макар че определено карах агресивно.

Ако още дълго продължавахме да се правим на ченгета, щях да поискам прикрепена с магнит червена прозрачна лампа, каквато имаше Коджак, за да мога да протегна ръка нагоре и да я сложа на покрива на колата си, когато дойде моментът да натисна с всичка сила педала на газта.

Но в момента не натисках педала кой знае колко силно, затова се изненадах, когато видях как в огледалото ми за обратно виждане се появи отражението на полицейска кола с примигващи светлини.

— Какво иска този? — попитах.

Монк погледна през рамо:

— Може би са го пратили да ни ескортира.

— Съмнявам се — казах.

Във всеки случай продължих да шофирам, отминавайки още една-две пресечки, докато полицаят натисна кратко сирената и ми даде сигнал да се изтегля от платното и да спра.

Паркирах в червена зона, единственото открито пространство на улицата, и свалих стъклото на прозореца. Монк ме изгледа укорително.

— Сега вече го направи — каза той.

— Нищо не съм направила — казах.

— Полицията не те отбива от пътя ей така, за нищо — рече Монк.

— Прави го, ако возиш човека, приел предложението на кмета да оглави отдел „Убийства“ по време на Синия грип.

— Не разбирам какво имаш предвид — каза Монк.

— Те знаеха, че сме на път към местопрестъплението и че вероятно ще минем оттук — казах. — Това беше капан. Не бих се изненадала, ако полицаите във всички патрулни коли в града са предупредени да ме глобят за нещо си.

— Някой страда от комплекс за преследване — рече Монк.

— Вдигнаха колата ми с „паяк“ от местопрестъпление — казах.

— Беше паркирала неправилно, нали?

— Убягва ви най-главното — казах.

— Трябва вече да четеш знаците, преди да паркираш — каза той.

Полицаят се приближи до прозореца ми. Беше азиатец в средата на шейсетте. На табелката с името му пишеше, че се казва полицай Накамура.

— Шофьорската книжка и регистрационния талон, ако обичате — каза той.

Подадох му шофьорската си книжка. Когато я взе, аз се пресегнах през Монк, отворих жабката и извадих регистрационния си талон.

— Нещо сте се разбързали, госпожице Тийгър — рече полицай Накамура.

— Това е капитан Монк, от отдел „Убийства“, както вече знаете. — Подадох на полицая регистрационния талон. — Аз съм негов шофьор. Пътуваме към местопрестъпление, по официални полицейски дела.

Монк вдигна значката си.

— Това не е оправдание за превишаване на скоростта в населено място — каза полицай Накамура. — Вие сте цивилен гражданин в цивилно превозно средство. Трябва да спазвате правилата за движение.

— И аз все това й повтарям — рече Монк.

— Благодаря за подкрепата — казах на Монк, после се обърнах отново към полицаи. — Не съм карала с превишена скорост.

— Боя се, че това твърдение е невярно — каза полицай Накамура. — Засякох ви с радара, че шофирате с петдесет километра в час.

— За Бога, жено, какво си си мислила? — възкликна Монк.

— Това е зона, в която позволената скорост е четиридесет и пет километра в час, господин Монк. Бях превишила ограничението за скоростта с пет километра.

— Значи признавате, че сте превишили скоростта? — ухилено рече полицай Накамура.

— Не може да говорите сериозно — казах.

— Напълно сериозен съм, госпожице Тийгър. Тези пресечки са пълни с жени с бебешки колички, възрастни граждани и деца — каза полицай Накамура, като едва се сдържаше да не се разсмее. — Това не е състезателна писта.

— Състезателна писта ли? — повторих. — Какво е това, хиляда деветстотин петдесет и седма ли?

— Как можеш да си толкова безразсъдна? — упрекна ме Монк. — Изобщо ли не цениш човешкия живот?

— Хайде, господин Монк, нима не разбирате какво става тук? Това няма нищо общо с факта дали съм превишила ограничението за скоростта с някакви си пет километра в час, или не: всичко е заради вас — казах. — Това си е чист тормоз.

— Освен това сте паркирали в червена зона — допълни полицай Накамура. — Това е нарушение на правилата за паркиране.

— Виждате ли? — обърнах се към Монк. — Сега вече разбирате ли?

— Вие не сте истински полицай — каза Монк.

— Моля, останете където сте, докато ви напиша квитанциите за глобите — каза полицай Накамура, като се върна при колата си.

— Бог да ви благослови, полицай — рече Монк.

Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях Накамура да се смее под мустак. Гадина такава.

— Би трябвало да си благодарна, че се показа толкова снизходителен към теб — каза Монк.

— Снизходителен към мен? Не мога да повярвам на това, което казвате — почти изкрещях от гняв. — Глобите, които пише заради тези измислени нарушения, вероятно ще ми струват стотици долари!

— Не гледай към мен — каза Монк. — Не аз карах като бесен.

— Вие сте капитан от полицията — рекох.

— Да не искаш да кажеш, че би трябвало лично да те арестувам?

— Би трябвало да му препоръчате какво да направи с тези квитанции за глоба.

— Ще го направя — каза Монк.

— Наистина ли?

Полицаят се върна и ми връчи квитанциите, шофьорската книжка и регистрационния талон.

— Добре ще е за в бъдеще да шофирате по-внимателно, госпожице Тийгър, заради собствената си безопасност и за доброто на общността.

Погледнах Монк:

— Нямате ли да казвате нещо на този полицай?

Монк се прокашля:

— Аз съм началник на отдел „Убийства“ — наясно ли сте с този факт?

— Да, сър, наясно съм.

— Хубаво, тогава слушайте много внимателно. Ето какво искам да направите с тези квитанции. — Монк се наведе през мен и погледна полицая в очите: — Направете копия и й ги изпратете по пощата, за всеки случай, ако изгуби оригиналите.

— Ще го направя — каза полицай Накамура, леко объркан, и се отдалечи.

— Много благодаря — обърнах се към Монк.

— Просто се грижа възможно най-добре за интересите ти.

— Как точно? — попитах.

— Ако ги изгубиш и пропуснеш да платиш глобата, могат да издадат заповед за арестуването ти — каза Монк. — И тогава кой ще ми бъде шофьор?