Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (16)

15. Г-н Монк и пресконференцията

Чарли Херин се намираше в килия в предварителния арест, възползвайки се от правото си на мълчание. Уайът смяташе, че може да убеди Херин да стане по-разговорлив, но Монк благоразумно реши да не се възползва от предложението на детектива.

От лабораторията по криминалистика бързо потвърдиха, че липсващите обувки, принадлежащи на трите убити жени, са сред онези в колекцията на Херин. Освен това намериха в колата форд „Таурус“ на Херин червен чакъл от пътеката за бягане в парка „Маккинли“, както и веществени доказателства, свързани с другите две убийства, безусловно доказващи вината му.

Макар че полицията откри в апартамента на Херин десетки леви обувки за бягане, Монк не смяташе, че това са трофеи от други извършени от Херин убийства. Монк смяташе, че Херин от години краде обувки от жени и едва наскоро си е „повишил квалификацията“, преминавайки към убийства. Дори при това положение Монк накара Франк Портър да започне да разследва миналото на Херин и да се свърже с други служби за прилагане на закона във всички градове, в които Херин беше живял преди.

Независимо какво щеше да разкрие това разследване, едно беше сигурно — случаят с Удушвача от Голдън Гейт беше приключен.

Броени минути след арестуването на Херин кметът Смитрович се обади на Монк в дежурната стая да го поздрави и да уговори пресконференция същата вечер, за да оповести публично новината.

— Как кметът е научил толкова бързо? — попитах Монк. Преди той да успее да отговори, се обади Синди Чоу.

— Той има шпиони навсякъде — каза тя.

Никак не ми се искаше да го призная, но тя вероятно беше права. Какво друго обяснение съществуваше?

Но ако кметът ни шпионираше, не можех да не се зачудя кой ли друг можеше да ни наблюдава и да подслушва разговорите ни. Опитах се да не мисля твърде много за това, иначе нещата можеше главоломно да излязат извън контрол, и преди да се усетя, щях да използвам алуминиево фолио, за да увивам главата си вместо остатъците от храна.

Джаспър изгаряше от нетърпение да разпита Херин и да задълбае в причудливата склонност на убиеца да фетишизира левите крака на жените, но Монк не му позволи. Окръжната прокуратура поемаше случая и щеше да изпрати собствен експерт по психиатрия.

— Вероятно можех да напиша страхотна дисертация по случая на този тип, която щеше да преобърне много схващания — скръбно рече Джаспър.

— Какво стана с идеята ви за почти юнгианското колективно несъзнателно сред параноидните шизофреници? — попитах.

— Кое мислите, че ще срещне по-голям отзвук? Изучаването на параноидните шизофреници ли — каза Джаспър, — или съдебният психиатричен анализ на убиец психопат, фетишизиращ обувките, който убива жени и колекционира леви обувки за бягане? Вие кое бихте предпочели да прочетете?

В думите на Джаспър имаше логика.

Монк прекара следващите няколко часа в кабинета си, записвайки върху листчета за картотекиране репликите си за пресконференцията. Упражни ги пред мен, като четеше направо от листчетата.

След като се представяше, той благодареше поименно на всички детективи от екипа си за тяхната отдаденост и упоритата им работа. Накрая настойчиво призоваваше градското ръководство да си оправи отношенията с полицаите, като им отдаде уважението, привилегиите и компенсацията, които заслужават за неуморната си служба на обществото.

— Страхотна реч, господин Монк — казах. — Но няма ли да благодарите на Бъртрам Грубър за това, че ни предостави най-важната следа?

— Не.

— И аз не го харесвам, но не можете да отречете, че без него днес убиецът нямаше да бъде арестуван.

— Той е измамник — каза Монк.

— Чарли Херин не е ли Удушвачът?

— Той е — рече Монк.

— И нима именно регистрационният номер, който Грубър ви съобщи, не показа, че от всички заподозрени именно Херин е извършителят?

— Така беше — потвърди Монк.

— Мислите ли, че Грубър е имал нещо общо с убийствата?

— Не — каза Монк.

— Тогава в какво се състои измамата му?

Наистина ми беше много неприятно да защитавам Грубър, но трябваше да му призная заслугата за това, че беше съобщил на полицията какво е видял.

— Грубър лъже — каза Монк.

— Не говорите пак за онези ягоди, нали?

— Грубър е трийсет и няколко годишен. Каза, че запомнил последната част от регистрационния номер, „М-567“, — защото съвпадала с рождения ден на майка му — пети май хиляда деветстотин шейсет и седма година. Това би означавало, че когато го е родила, е била десетгодишна.

Добре, в думите на Монк имаше логика. По някаква причина Грубър не беше напълно честен, когато ни съобщи фактите, с които разполагаше. Дори при това положение нямаше как да се отрече крайният резултат от действията му.

— Какво значение има как Грубър е запомнил регистрационните номера? Херин е убиецът, и е заловен — казах. — И всички тези чифтове обувки за бягане се събраха отново. Равновесието във вселената е възстановено.

— С изключение на едно — настоя Монк. — Той си послужи с измама.

— Е, и какво не е наред сега?

— Аз — каза Монк.

 

 

Пресконференцията се състоя същата вечер в разкошната ротонда на кметството, на широката площадка на величественото мраморно стълбище, заобиколено от колоните с орнаменти от колорадски варовик, увенчани със скулптурни изображения на декоративни листа и свитъци.

Ротондата беше драматично осветена, за да се подчертаят елегантните балкони, да се добави драматизъм на изображенията на същества от гръцката митология, изваяни по стените, и да се придаде блясък на сложните изображения по подовете, настлани с розов мрамор от Тенеси.

Кметът Бари Смитрович застана зад подиума, с Бъртрам Грубър от едната си страна и Монк — от другата. Грубър носеше чисто нов, току-що свален от закачалката костюм и нервно подръпваше козята си брадичка Монк подреждаше картончетата с бележките си.

Аз стоях зад Монк заедно с двама от сътрудниците на кмета, които държаха гигантска снимка на чека за двеста и петдесет хиляди долара, който щеше да бъде връчен на Бъртрам Грубър, мизерника му с мизерник.

Имаше само половин дузина репортери, двама фотографи с обикновени фотоапарати, и четирима оператори с камери. Важното обаче вече беше не броят на появилите се хора: важен беше броят на онези, които щяха да превключат на излъчваните на живо предавания по телевизията, радиото и интернет. Дори само един човек да се беше появил с видеокамера, лаптоп и широкообхватна връзка, съществуваше потенциална възможност записаното от него да стигне до милиони зрители по света.

Кметът Смитрович се качи на подиума и се усмихна на публиката, играейки ролята си за невидимите множества, вместо за шепата реално присъстващи.

— Със задоволство съобщавам, че беше извършен арест по случая с убийствата на Удушвача от Голдън Гейт, и че жените от този велик град могат отново да се чувстват в безопасност по улиците — каза Смитрович. — Залавянето на този индивид е пряк резултат от обединените усилия на служителите по прилагането на закона и общността, за постигането на една обща цел.

— Какво можете да ни кажете за заподозрения? — провикна се един от репортерите.

— Името му е Чарли Херин, и това е всичко, което съм готов да кажа за него на този етап — каза Смитрович. — Но това, което мога да ви кажа, е, че то щеше още да е на свобода, ако един свидетел не беше дошъл в полицията и не беше споделил изключително важни сведения. И за мен е огромно удоволствие заради тази смела постъпка да връча наградата от двеста и петдесет хиляди долара на Бъртрам Грубър.

Кметът даде знак на Грубър да пристъпи напред, и двамата помощници му връчиха истинския чек.

— За мен е чест да ви връча този чек за двеста и петдесет хиляди долара като награда за вашата бдителност, кураж й безкористност. — Смитрович разтърси ръката на Грубър.

Ако кметът продължеше да говори още дълго, щеше да ми трябва торбичка за повръщане.

— Просто изпълнявах дълга си като гражданин и като жител на Сан Франциско — каза Грубър. — Щях да го направя и без нищо.

— Значи ще дарите тези пари обратно на града? — пошегува се кметът.

— Не мисля така, Бари — каза Грубър.

Това предизвика в тълпата силен изблик на смях, толкова гръмогласен, че само онези, които стояха точно до Смитрович, го чуха да казва на Грубър без следа от хумор в гласа: „За вас съм «господин кмете»“.

Те продължиха да позират заедно още минута, сплели ръце в продължително ръкостискане пред мукавения чек, а после кметът се качи отново на подиума.

Грубър ми намигна. Извърнах поглед. Наистина ли си мислеше, че ще падна в краката му само защото вече беше с двеста и петдесет хиляди долара по-богат?

— Макар че именно онова, което ни беше подсказано от господин Грубър, в крайна сметка доведе до ареста, предоставената от него информация щеше да бъде безполезна, ако не бяха фактите, събрани преди това от капитан Ейдриън Монк — каза кметът. — Аз лично само преди четирийсет и осем часа му възложих да оглави разследване, стигнало до задънена улица по вина на детективите, които се отклониха от изпълнението на служебните си задължения и настояват за по-големи привилегии. На тези детективи, понастоящем участващи в незаконна стачка, аз казвам: Позор за вас. На капитан Монк казвам: Благодаря ви, не само за това, че заловихте този ужасен злодей, но и за това, че по този начин доказахте, че Полицейското управление на Сан Франциско може да работи по-ефективно и ритмично.

Кметът и неговите хора заръкопляскаха, но Монк едва вдигна поглед от картончетата с репликите си. Прошепнах в ухото му:

— Трябва да кажете нещо в защита на капитан Стотълмейър. Не можете да позволите на кмета да ви използва така, господин Монк.

— Не се тревожи — каза Монк. — Работя по това.

Кметът махна на Монк да се качи на подиума и двамата се ръкуваха.

— Благодаря ви, господин кмете — каза Монк, после ми направи знак да му дам кърпичка. Дадох му една, останах там, докато той си чистеше ръцете, после взех от него използваната кърпичка и се отдръпнах.

— Имате ли да кажете няколко думи? — попита кметът.

— Да, имам — каза Монк.

Кметът се отдръпна и Монк зае мястото му.

Монк се прокашля, остави картончетата с бележките си на подиума и внимателно намести микрофона.

После пак го намести. И продължи да го намества.

Секундите се влачеха като часове.

Монк пак нагласи микрофона.

Операторите оставиха камерите си и зачакаха.

Монк наклони микрофона малко наляво.

Кметът нетърпеливо потропваше с крак.

Монк наклони микрофона съвсем леко надясно.

Бъртрам Грубър ми се усмихна злобно.

Монк наведе микрофона.

Погледът ми се зарея към източната стена и към подробно изображение на гола фигура на божество в образа на старец, олицетворяващо времето, с пясъчен часовник в ръка. От двете му страни имаше голи изображения на Миналото и Бъдещето. Зачудих се защо никой от тях не бе успял да намери няколко минути, за да си сложи някакви дрехи.

Най-сетне Монк нагласи микрофона в идеалното положение и почука по него. Звукът отново привлече вниманието на всички към него.

Операторите отново вдигнаха камерите си.

Кметът въздъхна с облекчение.

— Аз съм Ейдриън Монк — започна Монк, поставяйки ръце от двете страни на подиума.

Подиумът се разклати.

— Аз съм Ейдриън Монк — повтори той и леко разклати подиума, за да разбере кой от краищата е неравен.

Беше десният преден ъгъл.

— Всички да запазят спокойствие — каза Монк. — Държа всичко под контрол.

То бавно сгъна най-горното картонче с бележките си, и ходът на времето такъв, какъвто го познаваме, изскърца и спря.

Отново вдигнах поглед към божеството, олицетворяващо времето, като почти очаквах, че то ще се възползва от тази възможност, първата в цяла една вечност, да изтича до „Нордстром“ за долно бельо.

Щом картончето беше идеално сгънато, Монк се наведе, опипа подиума и сложи картончето под предния десен ъгъл. Изправи се и разклати подиума, за да се увери, че е равен.

Беше.

Той се изправи и пак се приведе към микрофона:

— Аз съм Ейдриън Монк, и аз…

Монк млъкна и погледна второто картонче. Изглеждаше объркан. Знаех какво се бе случило: беше сгънал първото картонче, преди да е прочел докрай написаното на него. Беше забравил докъде е стигнал.

Кметът се беше облял в пот. Нямах представа, че на челото на един човек има толкова много вени, докато не ги видях всичките да се издуват по челото на Смитрович.

Грубър беше преместил похотливия си поглед от мен към една от репортерките, която, в пристъп на унищожителна скука, явно се наслаждаваше на вниманието.

Монк сложи второто картонче обратно върху купчинката, подравни я, после се наведе пред подиума, измъкна сгънатото картонче и бавно го разгъна, прочитайки на глас написаното отгоре:

— … И бих искал да отделя една минута да благодаря на детективите, които…

Той отново сгъна картончето, наведе се и пак го пъхна под предния ъгъл. Докато правеше това, кметът изпадна в отчаяние. Стори ми се даже, че нададе лек стон.

Смитрович се затича към подиума и дръпна микрофона.

— Благодаря ви, капитане — рече кметът. — Не искаме повече да ви отвличаме от чудесната работа, която вършите.

Монк отново се върна и застана до мен.

Кметът продължи да говори още няколко минути, но аз все още излизах от предизвиканото си от Монк подобно на кома състояние и пропуснах по-голямата част от речта. Когато кметът свърши, двамата с Грубър бяха обсадени от репортери и това позволи на двама ни с Монк да се измъкнем незабелязани.

Бяхме излезли навън и вървяхме към служебния паркинг, борейки се с проникващия чак до костите мразовит вятър, когато Монк проговори.

— Мисля, че ясно изложих становището си — каза ми той.

— Казахте единствено името си.

— През цялото време, докато кметът говореше, подиумът беше неравен — каза Монк. — Той приличаше на клоун. Но аз излязох и уверено поправих подиума. Мисля, че това изпрати убедително послание на хората.

— Сигурна съм в това, господин Монк.

Приближихме се до караулната будка пред паркинга. Полицаят вътре гледаше пресконференцията по малкия си телевизор, и изгледа нервно и двама ни, когато минахме покрай него.

— Как кметът ще преживее това объркване? — попита Монк.

— Може да му струва повторното избиране — казах.

— Няма да получи моя глас — каза Монк. — Ако не може да закрепи стабилно един подиум, как може да очаква да управлява цял град?

Още преди да стигнем до колата ми, забелязах, че нещо не е много наред. Колата ми стоеше отпусната и някак приведена на мястото, където я бях паркирала, върху три срязани гуми. Монк беше съкрушен. Аз бях бясна.

— Как е възможно това да се случи на паркинг, намиращ се под двайсет и четири часова полицейска охрана? — възкликна Монк.

— Предполагам, че има някои хора, които не са получили вашето силно и въздействащо послание.

Погледнах към полицая на входа на паркинга. Той ми се ухили злобно и се скри отново в будката си.

Монк приклекна до колата и огледа единствената гума, останала непокътната.

— Имаш ли джобно ножче? — попита той.

— Не.

— Навярно можеш да попиташ полицая дали той има — каза Монк.

— Разбира се, че има — казах. — Вероятно това е именно негово дело.

— Би ли го помолила да ни го заеме?

— Господин Монк, няма да моля човека, пробил гумите на колата ми, да ми услужи с ножа, с който го е сторил — заявих. — За какво ви е нож?

— Пропуснали са една гума — каза Монк.

— Ще срежете една здрава гума само за да си пасва с останалите?

— Автомобилът има четири гуми — каза той. — А те са срязали само три.

— Не ми пука — казах.

— Хайде де, помогни ми — примоли се Монк.

— Не — заявих.

Монк изпъна рамене назад:

— Погледни тази гума. Почти се е изтъркала. Ако сложиш три нови гуми, няма да си съответстват с тази.

— Все някак ще оживея — казах.

— А може би не — рече Монк. — След като е толкова изтъркана, тази гума може да се спука всеки момент. Помисли за безопасността си. Помисли за безопасността на Джули. Наистина имаш нужда от четири нови еднакво набраздени гуми.

Тук вече ме хвана натясно. Подхвърлих му ключовете си.

Той се наведе, за да не го ударят.

— Така можеш да извадиш окото на някого.

— Наистина ли? — възкликнах, докато ровех в чантата си за клетъчния телефон.

Той вдигна ключовете ми и с помощта на един от тях притисна болта в основата на ходовата част на гумата и изпусна въздуха.

Обадих се на пътна помощ и помолих да изпратят кола да ме изтегли. Монк въздъхна със задоволство, когато изпусна въздуха от гумата и колата ми се отпусна равномерно на земята.

— По-късно ще ми благодариш — каза той.

— По-късно ще ви изпратя сметката — заявих.