Лий Голдбърг
Г-н Монк и отдел „Убийства“ (2)

1. Г-н Монк се разхожда в парка

Трупът със същия успех можеше да се намира в минно поле, да е заобиколен от бодлива тел и охраняван от готови да стрелят и при най-малък повод снайперисти. Нямаше начин Ейдриън Монк да се приближи до него.

Монк стоеше на червената чакълена пътека за бягане, която се простираше около парка Маккинли на ъгъла на Върмонт и Двайсета улица на Потреро Хил. Беше облечен с едно от шестте си еднакви вълнени палта, една от дванайсетте си искрящи от белота ризи (без яка и плътно закопчани догоре), един от дванайсетте си еднакви чифта кафяви памучни панталони с басти (ушити специално за него с по осем гайки на колана, вместо с обичайните седем), и един от дванайсетте си еднакви чифта кафяви кожени обувки („Хъш Пъпис“, излъсквани до блясък всяка вечер).

Беше вдигнал към очите си бинокъл. От мястото, където стоеше, пред него се откриваше ясен изглед на запад през Мишън Дистрикт и Ной Вели към Сътро Тауър, която се извисяваше, изплувайки от мъглата, сякаш винаги обвиваща Туин Пийкс сутрин.

Не това обаче гледаше той.

Бинокълът му беше насочен към мъртвата млада жена, просната само на десет метра под него. Обраслият с бурени участък около тялото й беше отцепен с кордон от жълта полицейска лента, увита около няколко дървета.

Тялото на жената беше изкривено под необичаен ъгъл, устата й — отворена в безмълвен, застинал писък. Ризата й беше издърпана нагоре, разкривайки бледата кожа на плоския й корем и татуираната долна част на гърба й. Татуировката представляваше знака „плюс“, с четири еднакви малки знака „плюс“ във всеки от четирите участъка на по-големия. Беше с шорти от ликра, които излагаха на показ дългите й, мускулести крака.

Беше жена, която излиза да бяга за здраве. Двете предишни жертви също бяха такива. И също като тях, тя беше удушена.

Не съм ченге или медицински експерт, но през годините като асистентка на Монк бях прихванала някои основни познания относно разследването на убийства. Дори аз можех да определя по синините около врата на жената, че някой я бе удушил.

Но въображението ми не искаше да спре дотук. Поставих се на нейно място, в нейните обувки. Или, всъщност, би трябвало да кажа обувка, тъй като лявата й обувка липсваше — точно като при другите жертви, убити през последния месец.

Тя беше бягала за здраве по пътеката в тишината на ранната утрин, наслаждавайки се на спокойствието и на изгледа, като дишала равномерно и дълбоко. И тогава той я нападнал, събаряйки я на земята, здраво обвил ръце около гърлото й. Дробовете я болели от недостиг на въздух. Сърцето й биело бясно. Имала чувството, че главата и гърдите й ще експлодират.

Беше страдала ужасно.

Плашех се само като си помислех за това, а аз дори не бях в опасност.

Именно заради това развинтено въображение от мен нямаше да излезе ченге. Тъй като не съм такова, и не се водя официално на служба в полицията, гледам да си държа устата затворена, когато се намирам на местопрестъплението, и присъствието ми да е възможно най-ненатрапчиво. Имам чувството, че само се пречкам, и че ако се обадя, това само ще привлече вниманието към факта, че се намирам някъде, където всъщност не би трябвало да бъда.

Капитан Лелънд Стотълмейър дъвчеше клечка за зъби и изучаваше тялото. Може би си представяше същите неща като мен. Може би се чудеше какъв ли човек е била жертвата, дали е умеела да тананика, или пък как се е променяло лицето й, когато се е усмихвала. Може би се питаше защо жена му го беше напуснала и дали може да направи нещо, за да си я върне. Или може би просто се опитваше да реши къде да обядва. Ченгетата могат да бъдат удивително безстрастни по отношение на смъртта.

Лейтенант Ранди Дишър стоеше до него, като задълбочено драскаше нещо в бележника си. Предполагах, че просто си драска безсмислено, защото нямаше нищо, за което да си води бележки. Поне все още не, във всеки случай. И макар да беше добър в обобщаването на фактите и винаги нетърпелив да угоди на началника си, дедуктивните умозаключения не бяха силната му страна.

Истината е, че и двамата чакаха Монк, блестящия детектив и мой шеф, да сподели наблюденията си или, още по-добре, да разкрие убийството още там, на място. Тази надежда не беше чак толкова безумна.

Монк го бе правил преди. Именно затова от Полицейското управление на Сан Франциско му плащаха, за да им дава съвети по най-заплетените случаи на убийство. Някога самият той беше работил като ченге, докато натрапчиво-обсесивното му разстройство беше направило оставането му в полицията невъзможно.

Аз стоях до Монк. Зад нас няколко униформени полицаи и криминалисти оглеждаха игрището и пътеката за бягане в търсене на улики.

Стотълмейър очаквателно вдигна поглед към нас:

— Смятате ли да се присъедините към нас?

— Не мисля — каза Монк.

— Тялото е тук долу, Монк.

— Да, виждам.

Монк направи гримаса на отвращение, докато сваляше бинокъла. Но това, което го караше да се чувства неудобно, беше не тялото, а мястото, където беше разположено — точно насред парк за разхождане на кучета. Сега в парка нямаше кучета, но когато пристигнахме, няколко полицаи още разчистваха доказателствата, че там е имало кучета, ако разбирате за какво намеквам.

— Това е местопрестъплението. Стотълмейър посочи към тялото.

— И това също — каза Монк.

— Местопрестъплението е там, където се намира тялото — каза Стотълмейър.

— Съжалявам, но не съм съгласен — каза Монк.

— Не можеш да разследваш убийството, докато стоиш там горе.

— Не мога да разследвам убийството, ако съм мъртъв.

— Стоенето тук няма да те убие — каза Стотълмейър.

— Ако трябваше да стоя там — каза Монк, — щях да се самоубия.

— Изчистихме всички кучешки изпражнения — каза Стотълмейър. — Гарантирам, че няма да стъпиш в нищо.

— Земята е просмукана с тях — възрази Монк. — Би трябвало целият този парк да бъде разкопан, а пръстта — поставена в ракета и изстреляна в дълбокия космос.

Стотълмейър въздъхна. Нямаше начин да спечели този спор: трябваше да е наясно с това.

— Добре, чудесно. Какво можеш да ми кажеш?

— Убиецът се е криел в съоръженията на площадката за игра, в пясъчника. — Монк посочи зад гърба си към подобно на форт съоръжение, което представляваше наполовина пързалка, наполовина катерушка. — Когато жертвата е притичала покрай него по пътеката, той я е нападнал, притиснал я е към земята и я е убил. Било е лесно да я надвие, защото вече е била задъхана от тичането. Взел е лявата й обувка и след това я е търкулнал по билото на хълма в сметището за токсични отпадъци.

— В парка за разхождане на кучета — каза Стотълмейър.

— Все тая — каза Монк.

— Всички — кметът, шефът на управлението и новинарите — ме притискат да разкрия тези убийства, а не разполагаме с нищо. Дори не знам коя е тази нещастница. Не носи у себе си документ за самоличност — каза Стотълмейър. — Необходимо ми е да ми кажеш нещо, което още не знам. Разполагаш ли изобщо с нещо?

Монк въздъхна:

— Всъщност не.

Стотълмейър въздъхна:

— По дяволите.

— Освен че е от Русия, вероятно република Грузия, където е била активистка в Обединеното национално движение, което поощрява по-тесните връзки с Европейския съюз. Тя също ги е поощрявала. Омъжила се е за евреин от Източна Европа.

Стотълмейър и Дишър се спогледаха удивено. Аз също бях доста удивена.

— Това ли е всичко? — сухо попита Стотълмейър.

— Обувките са нови — каза Монк.

Дишър хвърли поглед надолу към тялото.

— Как разбра?

— Подметките не са износени, а кожата още не се е напукала — каза Монк. — Единствената мръсотия по връзките е червената пръст от пистата за бягане.

— Много прозорливо — каза Стотълмейър. — Мисля обаче, че Ранди имаше предвид, откъде разбра останалото?

— На един от зъбите й има метална коронка, каквито могат да се видят много в съветската стоматология.

— Не виждам много произведения на съветската стоматология — каза Стотълмейър. — Предполагам, че трябва да излизам повече.

— Татуировката на гърба й изобразява петте кръста, възприети като символ на съпротива от грузинското националистическо движение през 1991 г. Този символ станал част от грузинското знаме през 2004 г. — каза Монк. — Носи златен венчален пръстен на дясната си ръка, което е общоприето в източноевропейските страни, особено сред евреите. Ще забележите, че пръстенът има лек червеникав оттенък, защото руското злато е с по-високо съдържание на мед от западното.

— Видял си всичко това оттам горе? — възкликна Стотълмейър.

— Разполагах с това. — Монк вдигна бинокъла.

Стотълмейър поклати глава:

— Аз стоя точно над тялото, а не можах да видя и половината от тези неща.

— Няма нищо, сър — каза Дишър. — Аз не видях дори три четвърти от тях.

Стотълмейър го изгледа гневно.

— Сега се чувствам много по-добре.

Дишър се усмихна:

— Радвам се, че можах да помогна.

Едно от нещата, които ме удивяваха по отношение на Монк, беше фактът, че той знаеше всичко за неща от рода на съветските зъбни пломби или съдържанието на мед в златото от различни райони, но дори да опряха пистолет в главата му, нямаше да бъде в състояние да назове името на един от членовете на журито в Американ айдъл или да ви каже какво е „Биг Мак“. Често се чудех как решаваше кое познание си заслужава да запази и кое — не. В края на краищата, на кое беше по-вероятно да се натъкне — на картонена кутия с „Биг Мак“ или на грузинското знаме?

Монк изви рамене назад и наклони глава, сякаш за да освободи шип във врата си. Аз обаче знаех, че не е това. Онова, което пораждаше раздразнението му, беше някаква подробност, някакъв факт, който не се вместваше там, където се предполагаше, че трябва да бъде. Стотълмейър също го забеляза.

— Какво те тормози, Монк?

— Тя е брюнетка на двайсет и няколко години — каза Монк. — И е почти метър и осемдесет висока.

— Това е очевидно — каза Стотълмейър. — Дори за мен.

— Има стегнато тяло — каза Монк.

— В добра форма е, вярно.

— Първата жертва беше блондинка в началото на трийсетте, и леко дебела — каза Монк. — Втората жертва беше ниска азиатка в края на тийнейджърската възраст.

— Всичките бяха жени, бягащи за здраве, които бяха удушени, а левите им обувки бяха взети — каза Стотълмейър. — Накъде биеш?

— Мисля, че би трябвало да наречем убиеца Маниакът на краката — каза Дишър. Всички го погледнахме. — Понеже им взема левите обувки.

— Не — каза Стотълмейър.

— Какво ще кажете за Удушвачът на крака?

— Не можеш да удушиш крак — възразих.

— Фантомът на крака — каза Дишър.

— Не — твърдо каза Стотълмейър.

— Трябва да му дадем някакво прозвище, капитане.

— Какво ще кажете за Възможният извършител? — предложих.

— Как ви се струва Маниакът на краката?

— А как ви се струва да престанете вече? — попита Стотълмейър и погледна нагоре към Монк. — Накъде биеш, Монк?

— Защо тези жени?

Стотълмейър сви рамене.

— Тези жени случайно са бягали за здраве наблизо, когато наоколо не е имало никой. Били са на погрешното място в погрешното време.

Монк поклати глава:

— Не мисля така. Избрал е тези три жени по някаква специална причина. Те имат помежду си нещо общо, което пропускаме.

— Задълбочено проучих първите две жертви — каза Дишър. — Едната е била омъжена, другата не. Не са се познавали. Не са живеели в една и съща част на града. Не са имали една и съща професия. И са носели различни марки обувки за бягане.

— Трябва да има някаква схема — настоя Монк.

— Не всичко в живота става по схема — каза Стотълмейър. — Понякога животът е голяма бъркотия.

— Не би трябвало да бъде — каза Монк.

— Но е — рече Стотълмейър.

— Би трябвало да поправим това — каза Монк. — Не ни ли е точно това работата?

— Предполагам, че би могло да се каже и така — съгласи се Стотълмейър.

За Монк определено беше така. Той копнееше за ред, а нямаше нищо по-противоречащо на реда от едно убийство. Моята теория бе, че за него разкриването на престъплението беше просто въпрос на организиране на фактите, докато те паснат на местата, където би трябвало да бъдат. С други думи, в действителност той не разследваше убийства, а разчистваше бъркотия. И вероятно нямаше да спре, докато не разчистеше бъркотията в центъра на собствения си привидно подреден живот — неразкритото убийство на съпругата му Труди.

Стотълмейър се обърна към Дишър:

— Вземи няколко полицаи и огледайте квартала. Разберете дали някой познава млада рускиня. Може също да проверите в имиграционната служба и в съобщенията за изчезнали хора за някои, отговарящ на нейното описание.

— Разбрано — каза Дишър.

— Убиецът вероятно ще има червен чакъл и кучешки… — Монк не можеше да се насили да изрече думата.

— Изпражнения — казах.

— … по обувките си — продължи Монк. — Би трябвало да възложите на някой да го проследи.

— И какво да кажем? — попита Дишър. — „Бъдете нащрек за човек с кучешки лайна по обувките“?

Монк кимна:

— Разбирам какво имаш предвид.

— Наистина ли? — попита Стотълмейър.

— Държах се нелепо — каза Монк.

— Никога не съм си помислял, че ще те чуя да казваш това — рече Стотълмейър. — Това показва истински напредък, Монк.

— Би трябвало да предупредим службите за вътрешна сигурност — каза Монк.

Стотълмейър въздъхна. Някои неща никога не се променяха.

— Ще го добавя към списъка си със задачи. — Дишър понечи да тръгне.

— Още нещо, Ранди — каза Стотълмейър. — Провери извлеченията от кредитните карти на жертвите за неотдавнашни покупки в магазини за обувки или универсални магазини. Може би всички са пазарували на едно и също място.

— Това е доста дълъг списък — каза Дишър. — Би ми дошла добре малко помощ.

— Възползвай се от цялата помощ, която ти е необходима.

— Вие какво ще правите? — попита Дишър.

— Каквото се полага на един капитан — рече Стотълмейър, като с погледа си предизвикваше Дишър да разчепка въпроса по-нататък.

— Ясно — каза Дишър и забързано се отдалечи.

Монк повика с жест полицая, който му беше заел бинокъла. Фамилията му беше Милнър и, ако не беше венчалният пръстен, който носеше, може би щях да се заинтересувам и от малкото му име.

— Благодаря ви, че ми го заехте. — Монк върна бинокъла на полицай Милнър, после ми махна с ръка да му дам дезинфекционна кърпичка. Изрових една от чантата си и му я подадох.

— Удоволствието беше мое, сър — каза полицай Милнър. За миг си помислих, че ще козирува. Униформата му бе идеално колосана, а осанката му беше почти като на военен. Навярно именно затова бях изпитала привличане към него. — Удивително е как забелязахте всички онези дребни подробности.

— Бинокълът е хубав — каза Монк, докато си бършеше ръцете.

— Просто скромничите — каза полицай Милнър.

— Да — каза Монк. — Така е.

Отправихме се обратно към джипа ми. Стотълмейър ни посрещна там.

— Слушайте, трябва да ви предупредя за нещо — каза той тихо, като очевидно не искаше да привлича много внимание.

— О, света Богородице — задъхано изрече Монк, отстъпвайки назад.

— Какво? — попита Стотълмейър.

Монк се прегърби и покри лицето си с ръце. Наведох се до него и му прошепнах на ухото:

— Какво има, господин Монк?

— Не знам как да му кажа — рече Монк.

— Какво да му кажете?

— Той стъпи в него — каза Монк.

— В какво?

— В него — изрече мрачно Монк.

Погледнах назад към Стотълмейър, след това надолу към обувките му. Капитанът проследи погледа ми. Беше стъпил в кучешко лайно.

— О, по дяволите. — Той започна да търка подметката на дясната си обувка в ръба на бордюра.

— Не! — изпищя Монк. — Да не сте ненормален? Навсякъде около вас има невинни странични наблюдатели.

Стотълмейър понечи да стъпи отново на земята и Монк отново изпищя. Така че капитанът застана на един крак; другият му крак беше сгънат в коляното, като държеше мръсната обувка зад гърба си, така че да не се допира до земята.

Монк се обърна към полицаите и криминалистите:

— Всички да се от дръпнат. Отдръпнете се. За ваше добро е. Не искаме никакви допълнителни щети.

— Добре, Монк — тихо каза капитанът. — Какво искаш да направя?

Стотълмейър умееше да се справя с Монк, понякога дори по-добре от мен, и нямаше търпение бързо да успокои положението.

— Не мърдайте — каза Монк и забързано се втурна към камионетката на криминалистите.

— Няма — каза Стотълмейър. — Дотук с опитите за дискретност.

— Какво става? — попитах.

— Монк трябва да чуе това — каза Стотълмейър.

Монк се върна с няколко големи торби, от тези, в които се събираха веществените доказателства, и ми ги подаде.

— Какво трябва да правя с тях? — попитах.

Монк погледна Стотълмейър в очите.

— Ще преминем заедно през това. Няма да ви изоставя, капитане.

— Оценявам това, Монк.

— Слушайте ме внимателно, следвайте указанията ми до последната буква, и всичко с вас ще бъде наред. Свалете обувката си много бавно и я сложете в торбичката.

Стотълмейър се наведе.

— Чакайте! — извика Монк, като стресна Стотълмейър и едва не стана причина той да изгуби равновесие.

— Какво? — гневно процеди Стотълмейър.

— Ръкавици — каза Монк.

Като се мръщеше и подскачаше на един крак, Стотълмейър бръкна в джоба си и извади чифт гумени ръкавици, после бавно свали обувката си.

— Това, което исках да ви кажа, е, че редовите полицаи в управлението работят без договор вече повече от година — каза капитанът. — Градът иска да ореже много заплащането ни, медицинските привилегии, и пенсионните добавки. Представителите на нашия профсъюз от месеци се опитват да проведат смислен разговор с тях, но градската управа не се отказва от исканията си.

За да угоди на Монк, Стотълмейър взе обувката си така внимателно, сякаш пипаше нитроглицерин, като я пусна внимателно в торбичката, която аз държах отворена пред него.

— Запечатай торбичката — каза Монк.

Направих го.

— Въпросът е — каза Стотълмейър, — че преговорите се провалиха тази сутрин. И двете страни напуснаха масата за преговори.

Монк махна на криминалиста да се приближи и му направи знак да вземе торбичката от мен.

— Занесете я на отдалечено място поне на шейсет километра от най-близкото населено място и я изгорете — нареди Монк на криминалиста, после се обърна отново към Стотълмейър. — Сега чорапът.

Криминалистът тръгна, вероятно да уговори с НАСА изстрелването на торбичката в далечния космос.

Капитанът изпъшка и си свали чорапа. Разтворих нова торбичка и той пусна чорапа в нея. Подадох му торбичката.

— Мислите ли, че е възможно да има стачка? — попитах.

— Противозаконно е полицаите да стачкуват — каза Стотълмейър. — Чувам обаче, че наоколо върлува доста противен вид грип.

Монк покри носа и устата си с ръце и с препъване заотстъпва назад.

— Нека Бог се смили над душата ви.

— Това не е истински грип, Монк. Това е Синият грип — каза Стотълмейър. — Това е, което се случва, когато всички полицаи се пишат болни, макар да не са.

— Защо им е да правят това? — попита Монк.

— За да изразят недоволството си пред управата — каза Стотълмейър. — Това е единственият начин на действие, който ни остава, щом не можем да стачкуваме. Би могло да се случи през следващите ден-два, но не сте го чули от мен.

— Защо ни казвате? — попитах.

— Защото това означава, че известно време може и да не работите — каза Стотълмейър.

— Ами престъпниците? — попита Монк. — И те ли ще си вземат болнични?

— Ще ми се да го бяха направили — каза Стотълмейър и заподскача на един крак обратно към колата си.