Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Поп Ћира и поп Спира, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Analda (2017)

Издание:

Автор: Стеван Сремац

Заглавие: Поп Чира и поп Спира

Преводач: Дарко Попов

Година на превод: 1959

Език, от който е преведено: сърбохърватски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна Култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1959

Тип: повест

Националност: сръбска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Лилия Кацкова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Кръстю Георгиев

Художник: Атанас Пацев

Коректор: Надежда Добрева; Мария Ждракова; Евгения Кръстанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2066

История

  1. — Добавяне

Глава девета

От която читателят ще се убеди колко е вярно казаното от древните поети и философи, че всички злини по света — от Адама до наши дни — идват от оная половина, към която принадлежат госпожа Сида и госпожа Перса; защото с меховете на злобата и ненавистта си те раздухаха една нищожна искра в ужасен пожар. В нея ще се изнесе всичко, което стана на другия ден и през следващите дни, подир обеда и закуската, които ни са известни

Другия ден поп Спира прекара на работа сред къра, на лозето и по нивите и, изглежда, съвсем забрави за станалото вчера, защото след вечеря взе лулата и кесията с тютюна и каза на попадията:

— Ще отидем ли отсреща?

— Не отсреща, ами през девет баира оттук! — отвърна му госпожа Сида. — Боже, Спиро, какво ти е дошло на ума за отсреща! Не ти ли стигна вчерашното?

— А, отрезнях, щом излязох на полето! Пък и не е задължително всеки ден да пием, а ей така, ще се видим и ще си поприказваме.

— Ох, тежко ми! Какъв разговор те патил сега, дявол да те вземе…

— Виж я ти, само как говори!

— Разбира се! Че каква майка ще съм тогава, горката аз, ако днес отида там?

— Защо пък да не отидем?

— Та нали под носа ти го грабна, че сега ни се присмиват и те, и оная кучка чифутска! И ние, ние да идем!?

— Как са го грабнали?

— Грабнаха го, здравата го хванаха и не ще го изпуснат. Не ще се отскубне той, като селянин от лапите на бирника.

— Че няма да се бием заради него я?

— Да си мълчим ли тогава?! Ех, Спиро, Спиро, язък ти за расото, гдето го носиш!

— Какво пък, момината врата е отворена за всекиго. А той нека да избира. Няма сега да му я натрапвам като фалшива пара!

— Е-е-ех! Не ме е яд, че ще я избере, ами дето ще ми се надува оная кучка. И без това знам какво приказват за нас…

— Ти пък всичко знаеш!

— Всичко, всичко! Всичко знам, Спиро, всичко виждам, Спиро, и всичко чувам, Спиро! Но пусто нали съм жена, трябва като жена да си мълча.

— Ти си, значи, първата жена, която мълчи!

— Мълча си, Спиро, и само се топя отвътре, нали не съм някоя кавгаджийка. Слушам и преглъщам. Само слушам какво приказват за нас.

— Е, какво приказват? — сериозно запита поп Спира и седна; той беше станал да ходи у Попчирови.

— Какво приказват! Приказват, че си селяндур! Че не те бива за звънар, камо ли за поп.

— Това знаеш само ти и никой друг.

— Това знаят и чуват всички, само на теб ушите ти са запушени с памук.

— Че кой приказва?

— Те приказват. И то откога! Аз се преструвам на глуха. Казвам си: „Съседи сме, не е хубаво да се караме пред паството, дано да млъкнат най-после.“ А то от ден на ден става по-лошо.

— Хм — ядоса се поп Спира. — Че щом си чула, защо не си ми казала веднага?

— Аз не съм госпожа Перса, да сплетнича. Но вече не се търпи. Като си помисля само как го връхлетяха, как му продъниха ушите! Горката Юца, за нея само ми е мъчно. Тя, разбира се, не умее да се заглежда в очите на мъжете и да ги върти както онази, тяхната комедиантка.

— Ама, Сидо, все ми се струва, че ти…

— Ето! Защо не идва у нас, а у тях беше и преди, и след обед! Дойде след обед още когато Жужа отиде да купи синка, а излезе, когато докараха кравите! Излязоха пред къщата и цял час се разхождаха. Гледам я аз, а отвътре ми ври. Трябваше сам да видиш, Спиро, аз не умея да ти разправя всичко! Разхожда се с него пред къщата, пък взела, че изнесла голямата топка, която получи за спомен от оня шваба — капитана на кораба „Maria-Аnnа“; играе с нея и всяка минута нарочно я изпуска, топката се търколва и тя го моли да й я донесе. А щом й донесе топката, тя му благодари, върти очи и му стиска ръка. Че кога пък успяха… ха де, кажи ми? И ужасно се смеят за нещо, особено тя. Той, както и да е; стеснява се, горкото момче, и се чуди какво го е сполетяло. А тя се смее, божичко, смее се и ти се струва, че цялата улица звъни от смеха й. Говори му нещо и гледа все насам, към нашата порта — това видях много добре през дупката на избития чвор на портата, — а той само й се усмихва. Тя все се смее, божичко, смее се, отметнала назад глава, подскача и рови пръстта с крака, а като вирнала нос в небето, сякаш е Венера, сякаш няма втора като нея! Фу! За малко не изтърчах на улицата, сетне майка й щеше да събира разните топлийки и фуркети по улицата и буклите й из съседите; щеше да й приседне и играта на топка, и кикотенето! Изглежда, че на нас се присмиваше, да, Спиро, сигурна съм като две и две четири: каквото видя аз, видено е, Спиро, и толкоз!

— Хм, хм! — въртеше глава поп Спира.

 

 

Изминаха няколко дни, а отношенията не само те никак не се подобряваха, напротив, все повече се объркваха. Пера всеки ден редовно идваше у Попчирови, а само веднъж или най-много два пъти да е ходил у Попспирови. Госпожа Сида твърде скоро се убеди, че за нейната Юла няма никаква надежда. Защото Юла продължаваше да е все така кротка и затворена в себе си, особено пък след сцената в дома на поп Чира.

Госпожа Сида се ядосваше и се чудеше на това спокойствие, както се чудят и читателите, но авторът обещава, че скоро всички читатели ще разберат каква е работата. Ще им я разкаже той на съответното място и зная, че тогава ще им стане още по-чудно как не са могли да се сетят по-рано, когато в романите отдавна е казано, че на сърцето не се заповядва, а в песните се пее:

Не е мило ни сребро, ни злато,

най е мило, що сърце й пленило…

И така, докато Юла като звезда слизаше и залязваше зад хоризонта, Мелания все повече и повече се издигаше. Тя така опитно се умилкваше около Пера, че той и половин ден не можеше да изкара без нея. И не знам защо, още отсега се мяркаше в главата му страшната мисъл: колко голямо нещастие ще бъде, ако остане вдовец като поп, ако, не дай си боже — му умре такава попадия! Чувствуваше, че не би бил в състояние да понесе такова нещо. И образът на Мелания му ставаше все по-скъп.

Пък и тя от своя страна много го задължаваше с жертвите си. Махна от албума всички мъже под петдесет години: и уланският, и пехотинският, и артилерийският, дори и морският офицер отстъпиха място на завършилия семинарист Петър Петрович, чиито четири снимки се изкиприха в албума срещу нея.

Той ги посещаваше всеки ден и носеше книги, които четяха заедно в градината под ореха, и имаше ли тъжни неща и двамата въздишаха; на трогателните места Перовият глас потрепваше, а Мелания бършеше с тънка кърпичка носа си, за да предотврати потока от сълзи. Госпожа Перса седеше, наплиташе чорапите на попа и слушаше. И макар да не плачеше, тя все пак се учудваше как могат хората така хубаво да измислят и съчиняват всичко, сякаш са били там!

След четенето ги чакаше закуската, а след това излизаха пред къщата, разхождаха се и си говореха, а приказките на влюбените никога нямат край. Разхождаха се, докато не се стъмнеше. По няколко пъти Ержа излизаше да съобщи, че масата е наредена. Пера искаше да си тръгне, но Мелания не го пущаше, а казваше на Ержа:

— Кажи на мама, ей сегичка! — и пак продължаваха да се разхождат.

— Пфу! Тази пък няма срам! — казваше си учудено госпожа Сида, като ги гледаше през дупката на портата. — Виж я само каква е: вкопчила се е в момчето като кърлеж и не го изпуска! Че тя, каквато е, би могла и да осъмне на улицата. Да не ми е жал за момчето, ще го попитам цяла нощ ли мисли да се разхожда, та да му изпратя позвантски рог, поне да знаем през нощта колко е часът!

Ержа отново излизаше и поканваше за вечеря и господин Пера, а той или приемаше поканата, или се извиняваше учтиво, покланяше се, ръкуваше се и си отиваше. А Мелания стоеше на открехнатата портичка и гледаше след него, докато той не завие по другата улица; като завие, той още веднъж поглеждаше към вратата, а тя още стоеше, махаше му с кърпичка и се прибираше; а той й махаше с шапката, скриваше се в другата улица и беше толкова щастлив, че или никого не забелязваше, или пък поздравяваше всички подред. А госпожа Сида се кръстеше зад дупката на портата, кръстеше се учудено и си казваше:

— Мамичко, това пък на какво прилича!

Госпожа Сида не можеше да понася това, то й пречеше или по-точно объркваше досегашния ред и навиците й. И тя беше свикнала всяка привечер да седне на пейката пред къщи, да се поздравява с минаващите, да дава съвети на Юла, която седи до нея, или на Жужа, която по това време обикновено поливаше улицата или плевеше троскот, за да се намира на работа, защото безделието, казваше госпожа Сида, е извор на безброй пороци. Така беше свикнала тя от толкова години и сега, откакто Мелания започна да се разхожда пред къщи, трябваше да се откаже от навиците си! Но да отстъпи, когато има право и когато е господарка чак до средата на улицата пред собствения си дом — това госпожа Сида за нищо на света не искаше да направи. Тя мисли, мисли как да им се наложи и най-сетне измисли, майсторски измисли.

На село няма бог знае какви полицейски наредби, по-точно, има, колкото искаш, но никой не ги спазва. Улицата или дворът — на село това е едно и също. Затова и в нашето село не беше рядкост да се опъне въже и да се прострат дрехи през улицата. Наистина хората псуват и въжето, и собственика му, но това никак не променяше нещата: всеки си прави, както му е удобно. И щом е така, никак не ще ви бъде чудно това, което направи госпожа Сида. А тъкмо сега беше най-удобният момент да изпълни замислите си: нямаше нужда да пита някого, можеше сама да го направи, защото и поп Спира, и поп Чира отсъствуваха от село. Още оня ден заминаха и кой знае колко време ще прекарат на път. С една дума, прекрасен случай — като по поръчка.

Още на другия ден приготвиха веячката — едно решето за жито — и започнаха да работят от ранни зори до късна вечер. Вдигнаха се облаци прах и плява и понесени от попътния вятър, започнаха да се стелят върху къщата на поп Чира, точно когато влюбените излязоха да се разхождат. Решетото така страшно затрака, че буквално запуши устата на Мелания и тя не можа да каже думичка.

— А-а, това е непоносимо! — извика Мелания.

— Наистина непоносимо. Налага се да отложим разходката за утре. Всичко най-хубаво, госпожице! — извика Пера.

— На вашите услуги! Много съжалявам. Но за утре трябва да ми обещаете, че ще дойдете по-рано и ще останете по-дълго, та да наваксаме загубеното днес.

— С удоволствие! Моите уважения! — каза Пера, целуна ръката й и си отиде.

Но и на другия ден не беше по-добре. Пак изнесоха решетото и пак започнаха да работят точно по това време, когато беше най-хубаво за разходка пред къщи. Това се повтори и през следващите дни и досади не само на Мелания, която се развличаше, но и на всички съседи, дори и на баба Тина, която се е развличала още преди петдесет години. Разходките бяха преустановени за цяла седмица и в къщата на поп Чира бълваха огън и жупел срещу госпожа Сида. Госпожа Чировица беше като отровена и чакаше с нетърпение да се завърне поп Чира, за да му се оплаче, защото, според думите й, нямала намерение „да се разправя с хлевоусти жени“. Не по-малко отровена беше и госпожа Сида, защото от Попчирови все още никой не протестираше, а седмицата почти се изтърколи!