Стеван Сремац
Поп Чира и поп Спира (5)

Глава пета

В която е описан рапортът, с който прислужничката Ержа се яви пред госпожа Перса. В нея читателят вече ще предугади конфликта и завръзката, без които всяка повест е скучна

Още същия ден по същото време с Попспирови и Попчирови се научиха, че е пристигнал новият учител. И тъй като в селото както във всяко село не се отбиваше никой, никак не е чудно, че новината за пристигането на отдавна очаквания нов учител в миг гръмна навсякъде. А и Ержа, прислужничката на Попчирови, която точно в тоя момент стоеше на портата и следеше с похотливите си очи Лацка писаря — най-младия писар и по години, и по служба, добре видя как поп Спира въведе в къщи един непознат човек и тутакси докладва на госпожа Перса.

— Видя ли! Какво разправям аз! — каза ядосано госпожа Перса. „Оня селяндур го хвана вече на въдицата. Урсуз такъв!“ — добави тя в себе си и се замисли. Измъчваше я такова любопитство, че не можеше да се побере в кожата си. Как да научи кой е гостенинът, как изглежда и какво ще си приказват! Да прескочи сега, когато доят кравите — някак не върви, няма смисъл. Лукава е госпожа Сида, веднага ще се досети. Не, не върви! Какво да прави? И тъй като бяха съседи — през три-четири къщи, — госпожа Перса, като всяка загрижена майка, която има дъщеря за женене и която е така сериозно застрашена, се досети, че може да изпрати Ержа, уж по работа, за да поразгледа и обади.

— Ержа, надеждо моя — извика госпожа Перса, — я прескочи до Попспирови и кажи на госпожа Сида: „Поздравява ви, кажи, моята господарка и ви моли да ни дадете за малко, или по-точно за нощес, вашия котарак.“ Кажи, че от съседния хамбар е изскочил един грамаден плъх и е направил големи поразии в килера — изгризал ботушите на господаря, изгризал ги, кажи, целите, останали са само ушичките и токовете. Така й кажи и я помоли да хванат и да ти дадат техния котарак, той майсторски лови плъховете. Хайде, върви сега! Стой! Ти ще забравиш и туй, както запушалката. Я, какво ти казах? Какво ще кажеш? — запита я госпожа Перса и я изпита дума по дума. А това беше необходимо, защото Ержа беше много разсеяна, и затова госпожа Перса й натякваше за запушалката на шишето, която тя постоянно забравяше в дюкяна на гърка.

Ето това измисли госпожа Перса и трябва да признаем, добре го измисли. Може би тук някой читател ще спре, ще поклати недоверчиво глава и учудено ще попита:

„Та нима поп Чира нямаше котка?! Нима богатата попска къща нямаше един такъв пазач?!“

Въпросът е съвсем уместен, но няма да смути автора, защото той си има готов отговор.

И Попчирови си имаха котарак. Но поп Чира нямаше късмет с котарака си. Защото, макар че беше от малък при него, макар че беше възпитаван да стане, така да се каже, стълб на къщата — той все пак се отплесна в нещо друго, съвсем противоположно. С течение на годините у него се развиха пагубни и извратени душевни наклонности. Беше вероломен. Същинско олицетворение на всички пороци, между които и на двата най-пагубни — лентяйството и кражбата. Беше страхотен мързеливец и сънливко. По него можеха да се разхождат и да тичат преспокойно, колкото си искат, не само плъховете, но и мишките, той пазеше само спокойствието си. От плъховете се боеше, а мишките, изглежда, смяташе за дребосъци. На всичко отгоре беше безкрайно лукав и дързък крадец. Крадеше, каквото му попадне, и в къщи, и у съседите. Ако можеше да се вярва на оплакванията на съседите, нахвърлял се и върху кокошките, давел пилетата им, дебнел гургулиците, а гълъбчетата изтребвал като някакъв стар пенсионер. Ето защо всички съседи бяха против него и го дебнеха да го убият. И беше чудно, че въпреки всичките тия заплахи и опасности той все още беше жив, макар една съседка дори да се закле пред кандилото, в което гореше най-чист зехтин, да не остане жива и да не бъде госпожа презекуторовица^[1], ако от кожата му не си направи маншон за зимата.

Това, че крадеше от съседите, госпожа Перса все някак можеше да му прости, но той крадеше и у дома. Дето се казва, не беше откраднал само това, което не бе закачено на небето. „От домашния крадец не мож се опази!“ — казваше госпожа Перса. Мушне се в кухнята, свие се на кълбо, замижи и се престори на равнодушен към всичко, а всъщност само дебне и хвърли ли око на нещо — негово е. А докопа ли го, бяга като луд, бяга право на тавана, на покрива или на друго някое безопасно място, където ще може спокойно да облажи мустаците си. Налиташе и на по-едри неща; не се отказваше и от топли колбаси, посягаше на цели бутове варена шунка, премерваше сили и с цяла оскубана гъска, само да му паднеше! Наричаше се Марко, но госпожа Перса му викаше само крадец. „Крадец неден, дето ми трови живота!“ — казваше тя сърдито.

А и самият той, изглежда, знаеше добре, че освен Марко, го наритат и така. И щом чуеше думата крадец, дори и да се отнасяше за другиго, дори да ставаше дума за някой конекрадец, той нали винаги беше гузен и знаеше вината и греховете си, веднага изтичваше от кухнята на някакво високо и сигурно място, сядаше там с подвита около краката опашка, замижаваше и се спотайваше. А госпожа Перса го намираше и започваше да му се кара:

— Не искаш ли гургулица, дърти крадецо!​

Той мълчеше, затваряше очи, разтваряше уста, изплезваше език и се прозяваше като надут аристократ, когото нищо на света не засяга, а госпожа Перса се изяждаше от мъка.

— Я го виж ти, разбойника, как се преструва на светец! Па се и прозява, мошеникът адски! Фу, кучета те яли! — и го замеряше с метлата или с четката, но метлата падаше на главата й, а котаракът не се и помръдваше от мястото си, продължаваше спокойно и кротичко да се облизва и да тъкми тоалета си.

Но ние като че се поувлякохме в описанието на този крадец и се отклонихме от темата. В живота обаче така се случва! Право казват, че добрата дума стига далече, а лошата — още по-далече; затова за котарака на поп Чира се говори повече, отколкото за Попспировия, за когото и ние ще бъдем много кратки. Той беше съвсем друг. Беше олицетворение на истински добър котарак; речеше ли да улови мишка или плъх, той забравяше и ядене, и пиене и по цели часове го дебнеше; впрочем така го бяха научили.

— Няма да му дам, я, ей му мишките, тях да лови! — казваше госпожа Сида, когато режеше месо; само когато чистеше риба, му хвърляше вътрешностите й. А котаракът не се даваше дори на касапските плъхове, които са добре известни с дързостта си.

За него, значи, изтича Ержа.

— Моята господарка ви поздравява и ви умолява, един плъх ни направи големи бели в килера, изгриза ботушите на господаря, та ме изпрати да ви помоля да ни дадете само за нощес вашия нотариус… такова… вашия котарак. (Котаракът наричаха помежду си нотариус, защото и селският нотариус не сучеше мустаците си, а ги разчесваше, та приличаше на котарак, а и котаракът се разхождаше по покрива господарски и величествено — правеше крачка-две и спираше както господин нотариусът, когато отива някъде по служба.)

Ержа улучи най-подходящия момент. Пристигна тъкмо когато разговаряха с госта. И докато търсеха и ловяха котарака, тя има достатъчно време да огледа добре госта и да запомни и ръста, и лицето, и косата, и очите, и дрехите му и да чуе със собствените си уши, когато го поканиха за утре — в неделя — на обед. Щом се върна и донесе котарака, когото веднага пуснаха и затвориха в килера, тутакси я отрупаха с въпроси и майката, и дъщерята — госпожа Перса и госпожица Мелания. Ержа едва смогваше да отговаря. Каза им, че е висок, че е хубав като ангел, че има малки мустачки и малка брадичка, хубава кестенява коса, която по младежки е разпиляна по раменете му и по богословски е сресана на път, и че когато приказва, гледа в земята.

— Утре — завърши рапорта Ержа — той ще бъде у тях на обед.

Майката и дъщерята се спогледаха.

— Виждаш ли, моля ти се, оная лукава селяидурка си мълчи — ядосано каза госпожа Перса. — Виж я ти, моля те, къде ще удари кьоравото! Слушай, Ержа, дете мое, а какъв е в лицето, слаб ли е, или пълен?

— Слаб, с бледичко лице — отвърна Ержа, — такова, с господарски цвят. Като на Шаника, аптекарския калфа.

— Какъв ти калфа, селяндурко такава! — кресна госпожа Перса. — Той не е калфа, а господин асистент! Пълна ти е главата с калфи, затова все забравяш тапите от шишетата в дюкяна! Само за едно си мислиш, жабо маджарска! — скара й се госпожа Перса, като не знаеше на кого да излее яда си.

— Недей, мама! — успокояваше я Мелания.

— Ух! — викна госпожа Перса и не я сдържа на едно място, така я прихванаха, че всичко в къщи й пречеше. — Ето, какво разправям аз! Щом чух за нейния сън, веднага си рекох, че пак ще направят някаква магария. Всичко си нагласили хората отпреди. А уж сънувала, че играе на кегли, очаквала гости и какви ли не още врели-некипели! Само като я погледна, отгатвам мислите й! Цялата я виждам, сякаш е от стъкло! Та, казваш, че е хубав и бледичък момък! Такъв момък за нейния чукундур ли е! Той блед, а тя с нейните селяндурски зачервени бузи, пък и с просташкото си име! Юца, фрайла Юца! И тя е една Юца! Чучело такова!

— А каза също така и какво обича да яде — продължи да докладва Ержа.

— Какво ще прави, бедният, като вижда, че е попаднал сред селяндури! — каза госпожа Перса.

— Госпожата го пита — продължи Ержа — обича ли покенес.^[2]

— О, селяндурката! И тя разбирала от покенес!

— А той казва, че обичал баница със сирене! — продължи Ержа.

— Какво да прави бедният! Вика си, дай да кажа каквото и да е, само да не остана гладен. Разбира се, няма да му приготви бишкоти! И как се случи така, че беше негов ред да служи, а не на поп Чира!? Че той го хвана и право в къщи! Ух, идва ми да се отровя, виках си, че ми е в кърпа вързан!

— Боже мой, мама, защо се ядосвате толкова! Какво има толкова страшно! Е, слава богу, не са се свършили неделите, може и у нас да дойде!

— Ах! Ти поне не ме ядосвай! — сопна й се госпожа Перса. — Не си се още женила, дъще, затуй така приказваш. Сегашните младоженци са като змиорки — таман го хванеш на въдицата и кажеш „Слава богу!“, той се изхлузва като змиорка.

Госпожа Перса си припомни някогашните уловки, с които си послужиха (въпреки благоприятните обстоятелства), за да уловят младия семинарист Чира. Само каква скуфа му изплете собственоръчно — първото нагледно доказателство за нежна привързаност към него.

— С това не бива да се шегуваме — продължи госпожа Перса. — Ти, душо, не познаваш оная дърта вещица. Всичко можеш да очакваш от тяхната фамилия. Но, нейсе, ще я наредим някак! — утеши се госпожа Перса.