Стеван Сремац
Поп Чира и поп Спира (15)

Глава петнадесета

От която читателят ще се убеди, че и в този случай се потвърждава старата поговорка: „Има ли огън, ще има и дим“; с други думи, все току не ще е без нищо, щом толкова много се приказва. Освен това читателят ще научи какво стана в попските къщи след онова събитие

„Всяко чудо за три дена“ — казва нашата поговорка; така стана и с това събитие. Селото говори два-три дена и се умири, като очакваше, разбира се, по-пресни новини. Знаеше се, че поп Чира е скаран с поп Спира, това се прие за естествено и хората започнаха да гледат на него като на нещо старо и обикновено. Селото, като всяко село, свой хляб ядеше, а чужди кахъри береше. Работата с поповете обаче беше по-друга. За тях не важеше правилото, че всяко чудо трае три дена. Те едва сега започваха истинската вражда. Още на другия ден поп Чира се посъветва с приятелите си какво да предприеме. Всички бяха на мнение, че трябва да се оплаче от поп Спира, и то не на протойерея или на някой друг, а направо на негово преосвещенство владиката.

И той седна, че написа тъжба.

Няма да я цитираме цялата, само ще ви разкажем някои места от нея. В тъжбата си поп Чира говореше най-напред за себе си. Припомняше някакви си тридесет години безупречна служба на черквата и олтара; тридесет години на усилен апостолски труд в божията градина, насаждайки в сърцата на повереното си паство различни добродетели. Той изреждаше колко невенчани: съпружески двойки бе склонил да приемат светото тайнство на брака; колко швабки и маджарки беше избавил от еретическите им заблуди и беше превел заедно с невинните им деца в лоното на православието, като ги венчал за православни сърби; изреждаше редица проповеди, които беше произнесъл и благодарение на които беше изчистил къклицата и плевелите и издухал плявата на греха и лошите навици сред енориашите си… И чак след това преминаваше на стълкновението с поп Спира и на обидата, която той му беше нанесъл. Обвиняваше поп Спира, като добавяше, че доказателствата, отнасящи се към стълкновението и последствията му, пазел у себе си и че щял да ги покаже в съда.

Тъжбата беше съчинена и преписана собственоръчно от поп Чира, който имаше хубав почерк. В деня, когато я преписваше на чисто, той изгони от къщи всички, за да не му пречат. Останал сам, преписа тъжбата и я изпрати по пощата.

След това, след изпращането на тъжбата, между поповете се отвори огромна пропаст. Оттогава те вече не се събраха наедно. Когато единият трябваше да служи, нито другият, нито пък семейството му поглеждаше нататък. И понеже работите на големите господа вървят бавно, не се бързаше и с тази тъжба. Стоя тя доста време, без да бъде придвижена, а в това време студенината и омразата между поповете се засилваха и все по-ярко биеха на очи. Ако например умреше някой по-богат и семейството му пожелаеше да бият всички камбани и да го опеят и двамата попове, биеха всички камбани, но поповете не искаха да се събират; най-често попът от съседното село заместваше единия от тях.

А какво правеха техните близки — попадиите и дъщерите им; какво правеха господин Пера и Шаца, — ще запитате вие, любознателни читатели.

Господин Пера още на втория или на третия ден от пристигането си се намери като в небрано лозе и не знаеше какво да прави. Той беше доволен и от едните, и от другите. Мили му бяха и Юла, и Мелания и до тоя нещастен случай бяха за него еднакво добри и поп Чира, и поп Спира. Юла много му харесваше; у нея той намери много неща, заради които си струваше да я обикне. Здравето й, буйните й руси коси, румените й бузи, румени като недокоснати праскови (и по-късно, когато го почерпеха у Попчирови с праскови, той веднага си спомняше за розовите бузи на Юла), нейният кротък и добродушен, нейният детски поглед — всичко това му харесваше и той си мислеше колко хубаво щеше да бъде, ако всички тия черти притежаваше и Мелания, която естествено много обичаше. Да, точно това чувствуваше и така си мислеше господин Пера до нещастното събитие.

Но сега, като честен човек, той изцяло премина на страната на поп Чира и решително и открито осъди поп Спира. И никак не беше чудно. Та нали в семейството на поп Чира го наричаха просто: Перо, синко или сине, а той ги наричаше татко, майка или родители. Двамата с Мелания изпървом си изповядаха взаимно симпатиите, а след това и любовта си, която признаха и пред родителите и даже тайно си размениха пръстени. И като бъдещ зет на това семейство той, разбира се, взе голямо участие във враждата, която придоби твърде сериозен характер.

А Шаца и Юла? И техните отношения се задълбочаваха, но както по-рано, оставаха в тайна. Те продължаваха да се срещат в градината, но по-рядко, защото с настъпването на есента това бе свързано с известни рискове.

Градината оредя. Нямаше я вече буйната зеленина, която помагаше на влюбените, скривайки ги от непоносимия родителски контрол, с който господ гнети всяко младо влюбено същество. Листата на лозите редееха, маковете отдавна бяха процъфтели, само по голите им стъбла стърчаха пълни със семе глави, които даваха на Шаца повод да мечтае и да си създава чудесни картини: скоро, ако е рекъл господ, като на зет в тая къща всички ще му угаждат и често ще му месят баница с маково семе, която той, като всеки бачванин, обичаше повече от всяко точено. Зелените метли бяха отдавна оскубани, завързани и занесени в бараката и от оградата, която през лятото зеленееше и пъстрееше от повета и от пълзящите по нея ластуни, от зелените метли, слънчогледа и щърковия клюн — от тая ограда се виждаха само голите дъски и останалите тук-таме сухи ластуни, които вече не можеха никого да скрият и така да помогнат на невинното ухажване.

Затова сега — за благоприличие — срещите ставаха в присъствието на леля Макра, за да могат да намират винаги удобно оправдание, че случайно са се срещнали, Ето защо за симпатиите между двамата млади дълго време не знаеше никой, освен тях, господ на небето и баба Макра на земята, с тая разлика само, че господ чуваше и виждаше всичко, а баба Макра виждаше лошо и не чуваше почти нищо от техния разговор.

Така се развиваха нещата до онова фатално и злощастно събитие. Но след това от дома на Попчирови започнаха да следят по-зорко какво става в къщата на поп Спира. И в края на краищата узнаха. Не беше лишено от основание и предположението на Попспирови, че тук има пръст и госпожа Габриела. И така, макар че Шаца и Юла, както всички влюбени, най-много обичаха самотата, техните скромни срещи бяха не само забелязани, но дори и припети.

Кой ги беше припял, не можа да се узнае, но най-големите подозрения паднаха върху Тима шрайбера (собствено „шлайбера“, както му викаха селяните), който, както ви е известно, никак не се спогаждаше с Шаца — погаждаха се, както казват, като петли на бунище. Още от оная песен, ако си я спомнят читателите, в която се говореше за писари и селски ергени, за вили и крясъци и за която предполагаха, че е съчинена и изпратена във Великобечкеречкия календар от Шаца бръснаря, който имал пред вид Тима шлайбера, оттогава съществуваше омразата между двамата.

И щом в село започнаха да шушукат, че попската Юла и Шаца се заглеждат, Тима го намрази още по-силно — защото и той харесваше много попската Юла. Но докато за него тя беше непосуижим идеал, който той се осмеляваше да гледа само отдалече и само от това се чувствуваше щастлив и прещастлив, то, както приказваха на село, Шаца дори се беше срещал с нея в градината, бе й говорил през тарабата, бе я завладял и дори бе довел работата дотам, че дръзваше да разчита на женитба!

Кой не би се ядосал от това, кажете чистосърдечно, драги читатели! Защото, ако сме справедливи и обективни, то с какво Шаца бе по-добър от Тима? И двамата бяха съученици, и двамата учеха в латинско училище, и двамата бяха изгонени от училището; Шаца в четвърти, а Тима в пети клас. Шаца бе изгонен от преподавателя по катехизис, а Тима от учителя по латински език, защото веднъж Тима в най-учтива форма запитал учителя как се казва на латински „уха“! И е много естествено, че Тима се смяташе за по-добър от Шаца поради две причини: първо, защото Шаца беше изгонен в четвърти, а той в пети клас, и, второ, защото Шаца стана занаятчия, а той, Тима, чиновник. А това, мисля, е значителна разлика. И затова Тима смяташе себе си за по-добра партия за една свещеническа дъщеря като Юла, от Шаца, който бе наистина много хубав, но винаги носеше къси ръкави и зиме ходеше без дълго палто.

Но станалото, станало! Юла принадлежеше на Шаца, а Шаца беше неин. И колкото обичаше преди Юла, толкова повече я намрази Тима сега. И понеже беше майстор на стихчета — многото хубави стихове върху медените питки-сърца бяха най-доброто доказателство за големия поетически дар на Тима писаря, — пък и беше засегнат до дъното на душата си, никак не е чудно, че той бе седнал и съставил песента, която наистина не искаше, пък и не смееше за нищо на света да признае за своя, но за която цялото село знаеше, че само е негова. Защо то самият Тима, като се прибираше призори, придружен от циганина-музикант, за отмъщение пееше все тая песен, която гласеше:

Кратунка с тикви зелени,

нашата Юца се жени;

бръснарче тя ще вземе,

момченце — дарец безценен, хей!

Точно това беше съчинената от Тима писаря песен, която една вечер чу самият поп Спира. Като разбра за кого се отнася, той като луд се втурна към дома и извика на Жужа:

— Къде са тия две тикви?!

— Кои тикви, господарю — попита го учудената и изтръпнала от страх Жужа, като го видя как е вбесен.

— Веднага ми извикай госпожата и госпожицата! — кресна поп Спира и сърдито тупна с крак.

Те дойдоха и застанаха прави пред поп Спира.

До тоя момент никой в къщата — нито поп Спира, нито пък попадията — не предполагаше какво му се готви, затова тази новост ги срази като гръм от ясно небе.

Още при първия въпрос Юла се разрида, а госпожа Сида само се кръстеше и поглеждаше ту попа, ту дъщеря си. Поп Спира крещеше така, че цялата къща се тресеше, а попадията го успокояваше, докато най-сетне той се поукроти и имайки пред вид женската й опитност, предостави на нея да разбере цялата работа и да му съобщи.

И наистина Юла всичко сподели с майка си. Всичко й каза. Не забрави да каже нито за богатия род на Шаца, нито за намерението му да замине за Виена и там да завърши хирургия. Отначало госпожа Сила изглеждаше като заляна със студена вода. Стоеше като вцепенена и не можеше да продума. Странно и неочаквано беше за нея това, което чуваше от устата на Юла; не вярваше на собствените си уши, затуй беше замислена. Юла плачеше в ъгъла, проливаше потоци сълзи и ги бършеше с престилката си, а госпожа Сида се разхождаше из стаята, спираше до прозореца и без всякакъв израз на лицето си гледаше към улицата, като се мъчеше, но по никакъв начин не можеше да си спомни такъв случай — попска дъщеря да се е омъжвала за бръснар. Точно в тоя миг тя си припомни за Мелания и Пера и за госпожа Перса.

— Не, това няма да стане! Не, това няма да стане! — решително рече госпожа Сида. — И таз хубава, само това ни трябваше! — каза тя и излезе, като остави обляна в сълзи нещастната Юла, за която майчините думи угасиха и последната искрица надежда.

 

 

Тъжни се проточиха дните за Юла след тоя разговор. Никой не й съчувствуваше — нито бащата, нито пък майката. И двамата бяха против влечението й към Шаца. Срещите се преустановиха, защото Юла беше следена зорко като някакъв престъпник. Затова тя обикна самотата. В самотата намираше известна утеха. Когато беше сама, можеше да си мисли, за когото си иска, това поне никой не можеше да й забрани. И тъй като мислеше, че всяка надежда е изгубена, най-често си мислеше за своята смърт и беше готова да прости на баща си и майка си, макар че те можеха да предотвратят злото. И мислите й, и песните, които тя с голяма охота пееше, и книгите, които четеше — всичко говореше, че животът й беше омръзнал и че единственото спасение за нея бе смъртта. Бащата, като всеки баща, не обръщаше достатъчно внимание на тия неща и нищо не забеляза. Веднъж даже в присъствието на Юла той поведе разговор за един добър кандидат, но госпожа Сида, като всяка майка, на която дъщерята е постоянно пред очи и по-близо до сърцето, забелязваше настроението й и то никак не й харесваше. За настроението на Юла тя разбра преди всичко от песните, които пееше дъщеря й. Затова много внимателно се вслушваше във всяка песен и с все по-голяма болка в сърцето се уверяваше, че нейната Юла е нещастна.

Веднъж госпожа Сида слушаше песента, която Юла пееше, като я съпровождаше с китара.

А Юла пееше прекрасния бачвански романс, който някога често и с удоволствие пееха, но който отдавна е забравен у нас, както много други чудесни стари неща. Никой вече не го пее, както някога. Юла пееше:

Тръгна Юца във Бечей при вуйчо,

тръгна млада, нали силно страда.

Щом приближи града Феудвара,

срещнаха я трима вехтошари.

Накъде си, маджарева Юло?

Где да ходиш, наша ти ще бъдеш!…

Един сваля златните й гривни,

втори сваля от врата пендари,

трети казва: „Целуни ме, Юло!…“

Но отвръща маджарева Юла:

„Мама ме е вечно заклиняла

да не любя, щом сърце не иска!

На тиската риба за храна ще стана,

но не ще залюбя трима вехтошари!“

Това каза и във Тиса скочи

и оттам тя млада отговаря:

Госпожа Сида отдавна беше оставила плетивото, внимателно слушаше, търкаше очите си и загрижено поклащаше глава. А Юла продължаваше още по-тъжно:

„Ой ви вази, трима вехтошари!

Поздравете милия ми татко:

да не коси край Тиса тревата,

ще окоси косите ми руси!

Поздравете сладката ми майка:

да не пие водата от Тиса,

ще изпие очите ми черни!

Поздравете скъпото ми либе:

да не плува по Тиса студена,

ще прекърши ръцете ми бели,

ще наръси очите ми черни!“ —

Това каза и във Тиса скочи!

Госпожа Сида усети, че очите я засмъдяха и започна да ги трие с кърпичката си, но се овладя, стана и влезе в Юлината стая. И макар че сърцето й се късаше от болка, тя се намръщи и сериозно я запита:

— Що за песен е това?

— Че песен, мамо… бачванска песен, пееха я преди известно време жътварите от Бачка.

— Знам де, знам. Но отде пък нея намери да пееш?

— Та от вас, майчице, я научих — пък и тия дни ме подсетиха за нея.

— Да не съм я чула вече! Разбра ли? Виж я ти нея! — викна госпожа Сида, а гърлото й се стегна от жал. — Да не съм те чула вече да пееш! Я я виж ти нея! Щом не можеш да избереш нещо по-свястно, по-добре да не пееш!

— Няма, майчице! — отвърна Юла. — Нима ми е до песен! — каза тя, избърса носа си с крайчеца на кърпата, с която беше вързала главата си, разплака се и покри лицето си с престилката.

Разплака се и госпожа Сида; тя не намери думи и напусна стаята.

Оттогава госпожа Сида не я оставяше самичка. Постоянно ходеше при нея или пък я викаше при себе си, за да е пред очите й, да я поразговори и поободри. Но това не помогна. Юла тъгуваше, не смея да кажа, вехнеше, защото макар и влюбена, напук на всички правила на поетиката, тя си остана все така пълничка и закръглена както преди, когато още не беше почувствувала оная, така да се каже, адска, но все пак сладостна страст.

Госпожа Сида с всички сили се стараеше да избие от главата й тези мисли и желания, но всичко това.неизменно свършваше със сълзите на Юла и безуспешно за майката. Юла упорито държеше на своето, а госпожа Сида стана по-мека и отстъпчива. Те честичко започнаха да четат. Юла четеше, а майка й работеше нещо до нея и мълчеше, щом Юла четеше на ум, или пък слушаше, щом тя четеше на глас.

Един ден двете седяха и работеха нещо, а Юла покрай това четеше и току бършеше сълзите си. Госпожа Сида скришом я наблюдаваше и й беше много мъчно.

— Ти пак си грабнала тъжна книга! Защо не вземеш нещо весело, да се посмееш? Какво е това?

— „Пътеводна звезда“ на господин Пера, още оттогава остана. Чета „Карловацкият студент“, мамо.

— Остави я веднага!

— Точно я привършвам.

— Чуваш ли какво ти казвам! — викна строго госпожа Сида. — Сигурно за трети път я четеш!

— Само половин странична и свършвам. Слушайте, майчице!

И Юла с треперещ глас зачете високо:

— Сега косите на Любинко лежат в героичната херцеговска земя, но никой не може да намери гроба му; а дори и да го открият, кой ще го посети, кой, оплаквайки го, ще пророни сълза, когато той няма близки на тоя свят?

Пролейте поне вие, драги сестри сръбкини, една печална сълза над злощастната съдба на нашия Любинко; покажете, че цените и уважавате тези, които са се пожертвували за своя род, а сръбската вила^[1] ще запише името му в поменика на сръбските мъченици и ще съхрани паметта му за грядущите поколения.

Но ако на вас ви е много мъчно, нежни сръбски души, че гробът на Шац… тоест на Любинко не се знае и никой не може да го посети и да го облее със сълзи, идете при господаря Йова — там ще се утешите. Господарят Йова ще ви заведе в Карловацките гробища и ще ви покаже гроба, в който спи вечен сън половината от живота на Любинко.

Тук, на гроба на Юл… на Драгиня безутешният баща ще ви разкаже как след женитбата си единствената му дъщеря все повече и повече вехнела, докато съвсем увехнала. Обливайки се в сълзи, той ще ви признае, че е убиец на собственото си дете, че е убиец на жена си — защото наскоро след смъртта на Драгиня от мъка и тя починала; а вие, гледайки горчивото, но късно разкаяние на упорития баща и спомняйки си тези невинни жертви на упоритостта, ще въздъхнете и ще кажете: „Упорство, да потънеш в дън земя!“ — завърши Юла, задавена от сълзи, и изпусна книгата: госпожа Сида изпусна плетивото и също се разплака.

— Е, де да беше това истина! А то така, само да… А кой е написал това? — запита госпожа Сида, като бършеше сълзите си.

— Коста Руварац…

— Коста! Та… та това е Попвасовия Коста, на поп Васа от Сас. Ех, какво приказвам аз! Откъде знае той всичко това? Аз познавам трима господари Йововци от Карловци и нито един от тях нямаше дъщеря Драгиня. Глупости! Сигурно не е имал друга работа. Така е! Поп Baca, дето се вика, отделяше от залъка си да го учи, та да стане човек, а той с глупости се занимава. Сто пъти да е напечатано, пак не му вярвам! — каза госпожа Сида, преструвайки се, че не е покъртена.

— Мамо, нали е много тъжно написано?

— Щастие мое, няма чак дотам да се стигне! — каза покъртена госпожа Сида. — Да ни пази господ! Баща ти не е бездушен като тоя господар Йова.

— Мамо, мила майчице, толкова ми е мъчно!

— А на мене леко ли ми е, пиленце… Но ще видим, каквото мога, ще направя; ще поомекне, гълъбче, той не е толкова упорит! — утешаваше я госпожа Сида, а след това продължи със спокоен глас: — Та казваш, че е от богат род и че може да завърши и хирургия?

— Може, казва, много лесно — отвърна Юла, като постепенно се успокояваше.

„Хм — рече си госпожа Сида, — не умря магарето!…“ — Тя се замисли.

— Виж, за хирург, пак се ядва — каза тя високо и отново се замисли.

Тя познаваше мнозина хирурзи. Всички бяха възпитани и дружеха само с възпитани хора, като например с господин председателя, с аптекаря, с ротмистъра^[2]. Сами се наричаха доктори и наричаха колеги останалите доктори. Пък и другите им казваха само „господин докторе“. Обикновено след обед господин хирургът се отбива в казиното, където играе шах или пие пунш и чете вестници, знае как тоя цар ще излъже другия; когато яде грозде, измива го в чаша и не яде люспите, а ги оставя в чинията и щом се нахрани, измива ръцете си в същата чаша, както правят само големите господа и евреите.

„С една дума — разсъждаваше госпожа Сида, — хирурзите живеят като същински господа и, разбира се, човек трябва да си помисли, защото партията не е лоша.“

Юла я изпрати при леля Макра, за да се осведоми по-добре. И госпожа Сида реши да не споделя нищо с мъжа си, докато не поговори с лелята на момчето. А трябва да признаем, че като гледаше как детето й от ден на ден вехне, госпожа Сида, както всяка майка, омекна и почти се примири с мисълта, че доктор Шаца, или по-добре „доктор Александър“, е добра партия за нейната Юла.

Още на другия ден тя два пъти се срещна в градината с баба Макра. Също и на по-другия ден. Тя се осведоми за всичко от баба Макра, пък и от други и остана напълно доволна от получените сведения.

„Божичко — мислеше си госпожа Сида, — какво нещо е съдбата! Щастието ни било под носа, а ние да не го видим!“ Поговори и с попа, като му обясни всичко, и добави, че като майка тя няма нищо против този брак; нещо повече, тя би посрещнала такъв зет с разтворени обятия.

— Момчето е добро; нищо лошо не се чува за него, пък и е от добър и богат род! И сега има хубав имот, с който се разпореждат опекуните. Учил е в латинското училище; не е какъвто и да е. Освен това има някакви стари лели и стрини, все бездетни, които скоро ще умрат! Още някой и друг ден — всеки миг очакват вест. Спиро, Спиро, не изпускай случая — завърши госпожа Сида, — такъв късмет не ще ти се падне скоро!

А поп Спира само я слушаше. Пухтеше през нос, въртеше лулата в ръцете си и се разхождаше по стаята, като на всяка крачка се спираше: размисляше нещо, поглеждаше към стената или през прозореца и накрая, като сви рамене, отсече:

— Ами сега, каквото станало, станало! Ти като майка не биваше да допуснеш да се стигне дотам. Сега не ще ми помогне нито умът, нито пък образованието ми. Какво да нравя! Пък и щом толкова се обичат, какво мога да им направя! Е, нека им е честито! Само че аз никога не съм си представял работата така! Мислех си съвсем иначе! Но… хайде…

— Боже, Спиро! — радостно и доволна каза госпожа Сида. — Аз все си казвам: така, изглежда, й било писано.

— Може пък да бъде щастлива! Ето, да ми беше казал някой в Карловци: „Ще вземеш Сида!“ — „Каква ти Сида!“ — щях да му отвърна аз. Е пък виждаш ли как хубаво си живеем.

— Така си е! Вземат се, както казват, и такива, които ни са се видели, нито са се обичали, пък си живеят щастливо и доволно, та какво остава за нашите! Пак си казвам, Спиро, това е съдба.

— Е, тая работа, сполай на бога, наредихме някак, но оная, оная комендия веднъж да мине, да ми се махне от главата, просто ще си отдъхна, повторно ще се родя!

— A… какво става? — попита и тревожно го погледна госпожа Сида.

— Никак не върви добре, всичко може да се очаква…

— А ти им кажи — поучаваше го госпожа Сида, — че през тоя ден не си го виждал, камо ли да го биеш.

— Не помага! Той си прибра зъба и сега го пази като очите си.

— Оле! Ами какво ще стане? — изплашено попита госпожа Сида.

— Да става, каквото ще! Сега не мога да изляза от кожата си я! Но, моля ти се, кажи на момчето да се поотдръпне, нека си гледа дюкяна, докато свърши тази комендия. Сигурно и той вижда какви са днес хората.

— Добре, ще му кажа! — доволно отвърна госпожа Сида и побърза да обади радостната новина на Юла, на най-нещастното същество на тоя божи свят, което седеше в кухнята обляно в сълзи и безутешно и пробождаше с вилица чушките за туршия.