Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Поп Ћира и поп Спира, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Analda (2017)

Издание:

Автор: Стеван Сремац

Заглавие: Поп Чира и поп Спира

Преводач: Дарко Попов

Година на превод: 1959

Език, от който е преведено: сърбохърватски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна Култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1959

Тип: повест

Националност: сръбска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Лилия Кацкова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Кръстю Георгиев

Художник: Атанас Пацев

Коректор: Надежда Добрева; Мария Ждракова; Евгения Кръстанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2066

История

  1. — Добавяне

Глава осма

Или продължение на глава седма. В нея се разказва за закуската у Попчирови, по време на която стана скарването и започна откритата вражда между попадиите, а по-късно, разбира се, и между поповете

Къщата на поп Чира беше наистина по-бедна, в нея се забелязваше по-малко богатство, но и повече вкус.

Всички влязоха в гостната стая, която ухаеше на тоалетен сапун и кумонига, докато у Попспирови миришеше на прясно сирене и босилек. Диванът и столовете бяха без кретонени калъфки, а по дивана и фотьойлите бяха наредени плетени възглавнички и гоблени с изшити по тях голи амурчета с колчани, докато у поп Спира имаше тънки покривчици от везано сръбско платно. На полиците бяха наредени порцеланови и стъклени съдове, а по стените — няколко картини: някаква битка, някакви репродукции от Геснеровите[1] идилии и сцепи от живота на блаженопочившата Мария-Терезия. Тук беше и портретът на бащата на поп Чира, стария майстор на пелерини Аверкие, нарисуван с маслени бои. Лицето му имаше благ израз, а до него бяха нарисувани няколко дебели книги, макар че той едва четеше. Като човек, който уважаваше учените хора и който се движеше все сред спомоществователи на нови книги, той пожела край него да се намират колкото може повече книги. И художникът изпълни желанието му; така се наредиха до него четири дебели тома от Раич[2], „Макробиотика“ на Хуфеланд[3] и „Собрание вешчей“ от Доеитей, а „Совети здравого разума“ от същия автор Аверкие държеше в ръка. Но това, което най-много изненадваше гостите, беше пианото. Пиано на село по онова време! На село дори кринолинът бе още твърде рядко или поне непопулярно нещо. Колко девойки в село ядяха бой и бягаха по бараките или в зелените метли, спасявайки се от татковците, които се вбесяваха при споменаването на кринолина! Никак не е чудно тогава, че хората се удивяваха, когато виждаха пиано на село, където от музикалните инструменти бяха познати само устните хармоники, кавалът и гайдите. Но когато узнаете историята на това пиано, няма толкова да се чудите. Поп Чира го взе от един свой извънредно неизправен длъжник, като се утешаваше с поговорката: „По-добре с нещо, отколкото без нищо“, пък и от делото му писна главата. Фрайла Мелания често дрънкаше някакви арии на пианото. Когато беше в добро настроение, поп Чира я слушаше с удоволствие, макар че тя свиреше швабски мелодии. Но когато нямаше настроение, Мелания оставяше пианото и не смееше да свири дори любимата песен на баща си: „Ясен месец зад горите“, защото в яда си поп Чира много пъти се бе заричал, че ще го раздроби на парчета с брадвата или ще го продаде ма някой латернаджия.

— Моля, заповядайте, седнете. Заповядайте тук на дивана. Мелания, гълъбче — каза госпожа Перса, — махни тези твои книги; не може човек да се обърне от тези нейни книги, къщата е заприличала на битпазар. Прибери тази от дивана, за да седне господин Пера.

И наистина имаше няколко разтворени книги: една на дивана, друга на фотьойла, а трета на прозореца.

— Нищо, нищо; не се безпокойте, госпожице, ще я вдигна самичък — каза Пера, взе книгата и започна да я разглежда. Това беше немска книга, тридесет и седмата брошура на „Риналдо Риналдини“[4] — интересен роман из живота, на разбойниците, който по онова време много се четеше.

Мелания бе получила доста добро възпитание; учи се в пансиона на една стара госпожица в Бечкерек и там научи много и твърде полезни за една млада девойка неща, на първо място, между които немски език. Така владееше тя немски, че според твърденията на госпожа Перса нощем „бълнувала само на немски“.

Докато гостите се наместваха и цареше мълчание, влезе Ержа с поднос, върху който бяха сложени порцеланови канички, чаши и сребърни лъжички. Започна закуската, започна и разговорът, все едно че не беше спирал. И пак всичко вървеше добре и при поповете, и при младите. Най-напред пиха кафе с мляко; Мелания наля на всички, като питаше всекиго как го обича — с повече кафе или с повече мляко, с повече или с по-малко захар.

— Господин Пера, какво кафе обичате — по-сладко или обикновено?

— О, госпожице Мелания, от вашите ръце всичко е пресладко.

— Ух — избухна госпожа Сида, — на всички ли ви е топло като на мене?

— Колко сте любезен. Ето ви и каймак. Знам, че го обичате! — каза тя, сложи му още две бучки захар и седна до него.

„Как не, в семинарията все с каймак са го хранили“ — искаше да каже госпожа Сида, но както казват: „Да са живи предни зъби“ — въздържа се.

Насядаха и започнаха да закусват. Настъпи продължително мълчание. Всички се заловиха с работа. Чуваше се само сърбането на кафето; всички сърбаха сякаш под команда. Двете попадии бяха сложили под чашите си кърпички и пиеха кафе, а изпод око гледаха девойките и учителя. Госпожа Перса беше доволна, щастлива! Още у Попспирови тя забеляза, че работата тръгна добре и ако знаеше латински, можеше още там да извика подобно на древния римлянин: „Veni, vidi, vici!“[5] А госпожа Сида беше кисела, защото, кажи-речи, бе предугадила и своя, и Юциния провал.

Впрочем никак не беше чудно, че тя бе започнала да се съмнява в успеха, защото не за пръв път се случваше така с нейната Юла. Все я сполиташе нещо. Но уви, както толкова пъти преди това, и сега трябваше да признае, че Мелания е и по-щастлива, но и по-изкусна.

„А че, разбира се, то такова зло винаги ще си намери по-рано късмета, отколкото моята! — често обичаше да казва госпожа Сида. — Я виж, моля ти се, как го заглежда в очите, като някаква чифутка. Моята, разбира се, нито умее, нито пък иска да направи такова нещо. А днешните момци са кьорави, нищо не виждат. Те не харесват скромните и тихи девойки, харесват ей такива фръцли, чиито очи играят на четири. В наше време само такива имат успех!“

Мисля, че ще бъде най-удобно тук, докато гостите пият кафето и закусват, да запозная малко по-подробно читателите с двете девойки, иначе казано, да ги „представя“. Не направих това миналата вечер, когато бяха заедно, защото ги гледахме осветени от свещ, а отложих за днес, на дневна светлина. При светлината на свещта човек може да се излъже, пък и жените са такива майстори в издокарването, че човек никога не може да научи истината. А през деня всяка се показва точно такава, каквато е; тук не помагат много никакви хитрости и аптеки.

Юца беше дребна, закръглена, румена и здрава, като откъртена от скала, а Мелания беше висока, кръшна, с бледичко лице и все се оплакваше, че нещо не й е добре. Юца умееше хубаво да готви, а Мелания — да критикува гозбите. Юла обичаше светли и пъстри рокли, а Мелания носеше само рокли с тъмен цвят. Юла с удоволствие прекарваше времето си в градината, поливаше и плевеше, а Мелания гледаше само кактусите и романите си. Мелания бе прочела много сръбски и още повече немски романи — във фотьойла, на прозореца или скрита зад закачалката; а Юла много малко — прочела беше „Любомир в Елизиум“[6], „Аделаида, алпийската овчарка“ и „Многострадалната Геновева“. Вика я майка й, че си дере гърлото, а тя се захласнала и не чува — пролива сълзи и се отвращава от безбожния Голос, който измъчва и клевети невинната Геновева.

— Ти пак си чела онази проклета книга!

— Не съм — лъже Юла.

— Чела си, чела си! Я виж как си се измацала от плач! — казва госпожа Сида, претърсва я и й отнема „Аделаида“, една стара книга, която още бабата на Юла донесла зестра на дядо й. На последната страница на книгата всеки, който я беше прочел, бе написал името си и най-горещо я препоръчваше. Мелания знаеше немски, знаеше да свири на пиано; а Юла едва сричаше и подрънкваше на китара. А когато госпожа Перса запиташе поп Спира защо не купи пиано и на Юла, той все й отвръщаше, че й е купил пиано от пазара.

„Ето го в бараката — казваше той, — нека от време на време да свири на него дуети с майка си!“

Мелания често посещаваше балове в Темишвар или Велики Бечкерек и там играеше немски танци, които бе научила в пансиона, флиртуваше, покоряваше сърцата и щастлива и предоволна, напускаше бала късно през нощта; а от швабските танци. Юла знаеше само полка-екосеза и един танц, който майка й, когато беше в добро настроение, й показваше под черницата. На бал отиваше по веднъж в годината, на Свети Сава, но там никак не й вървеше. Два пъти да я завърти кавалерът из залата, непременно ще й се случи нещо — ще й се спука роклята под мишницата. Току ще чуете госпожа Сида, щом кавалерът довежда дъщеря й и я предава, да казва: „Ех, тегло мое, нещастие мое — пак ли беда!“

А нещастната Юла след това не можеше да танцува, седеше до майка си между жените, а след известно време — хайде в къщи, точно когато балът беше в разгара си, когато и самите майки се разпалваха и канеха танцьори, когато и Шаца се развихряше, тропаше на хорото и подвикваше: „Иху-ху!“ По целия път тя плачеше и проклинаше часа, в който се беше родила такава дебелана.

Мелания се отличаваше с известна мечтателност и сантименталност, а Юла беше такава, как да кажа, малко ограничена. Юла с удоволствие пееше: „Расти, расти, бяла лилия!“, а Мелания от сръбските: „Кой сърце ти нарани“, а от немските пееше все такива, в които се заклеймяват с презрение мъжете и се пита защо съществуват по света.

И накрая Юца беше скромна и богобоязлива девойка, без собствена воля, която слушаше всички в къщи и на баща си казваше татко, а на майка си мамо. А Мелания казваше на родителите ей папа и мама, думата й се слушаше, всички бяха задължени да се съобразяват с нея и винаги ставаше това, което искаше тя.

Госпожа Перса трепереше над нея и се страхуваше, че ако я разсърди, ще направи нещо, защото нервите й не издържаха и беше много чувствителна. Често припадаше и беше склонна, както твърдеше госпожа Перса — към самоубийство. Колко пъти само е хуквала към кладенеца да се удави, но за щастие там все се случваше клисарят Аркадие, който я настигаше и спасяваше. А веднъж за малко не облече госпожа Перса в черно: хукналият след нея Аркадие се спъна в коритото и падна на земята и докато да дойде на себе си и да се подигне, тя можеше преспокойно да скочи в кладенеца, ако за щастие не беше припаднала досами него.

След това винаги купуваха някакъв подарък: нова шапка, нова рокля или я завеждаха на бал в Бечкерек „малко да се поразвлече детето и да се изпарят от главата му тия черни мисли“, както обикновено казваше госпожа Перса. Дори и споменатото преди малко пиано беше купено след три-четири такива припадъка.

Та такива бяха двете попски дъщери. И тъй като знаем как стават работите на тоя свят, мисля, че не ще има читател, който предварително не би се досетил коя от двете ще възтържествува и който не би се съгласил, че точно така и трябваше да стане.

— А вие, госпожице, както виждам, обичате да четете! — каза Пера, като прелистваше книгата.

— О, вярвайте ми, аз съм влюбена в четенето.

— Оставете я, моля ви — намеси се госпожа Перса, — когато вземе книга, не спира. Просто забравя и да яде, и да пие, намери ли по-интересна книга.

— Ех, вие, мама, винаги преувеличавате! — защити се Мелания.

— Тя всичко е прочела, драги господине — каза госпожа Перса, — всички сръбски, а да не говорим за немските книги! Грабне книгата след закуска и казва:

„Хайде, мама, днеска вие ще бъдете в кухнята!“ — и току изчезне.

Викам аз: „Мелани, о, Мелания!“ Напразно, няма я никаква! Търся я по всички стаи и по целия двор и изпращам да я потърсят у госпожа Сида, а тя отвръща:

„От сутринта изобщо не е идвала:“

Продължавам да я търся, а тя, какво мислите? Скрила се зад закачалката и цяла се унесла в четенето, а през нощта в съня си все по книгите бълнува:

„О, Едмонд, ние трябва да се разделим навеки!“

Питам я:

„Какво ти е, пиленце? Ти си пак изстинала!“ — а тя продължава в съня си.

„Жестоката ми съдба, казва, другиму ме обрече!“

И всичко приказва на немски, та звучи много по-хубаво. Не минава нощ да не говори така по книгите, а аз седя в кревата, плача в тъмното и кълна тия проклети писатели и техните книги. Гръм да ги удари! Седне там някакъв си гладник, дето го мързи да работи или не може да си намери служба, че пише, прибира парата и подлудява младите.

— То… знаете ли, уважаема госпожо — каза Пера, — вие имате право, но само до известна степен. Навярно имате пред вид онези сензационни романи, в които всичко е измислено и лъжливо.

— Точно така! — прекъсна го госпожа Перса. — Ето преди малко Мелания ми четеше как един кораб потънал в морето и всички се удавили, а само един се спасил върху една дъска, пък и той след това се удавил. Че сега от къде на къде в книгата ще се пише какво е правил и какво си е бъбрил, щом след него не е останал жив човек, пък и самият той подир три дена се удавил далече от бреговете; само дъската останала след него!

— Да, да, имате право — каза Пера и продължи по-нататък. — Вие имате пред вид ония романи, в които се описват хора, каквито не съществуват, и събития, които са нереални; образите, които не са нищо друго, освен плод на болна писателска фантазия. Против такива книги съм и аз, както и всеки, който знае какво се изисква от добрия роман. Но има, вярвайте, и полезни произведения, в които като в огледало е отразена картината на обществения живот; има романи, които с бича на безмилостната и неподкупна сатира шибат страшната обществена поквара.

— А бе то… не казвам, че няма и такива; чест и хвала им — отвърна госпожа Перса. — Но аз все пак завиждам на другите майки, чиито дъщери не са така пристрастени към науката и четенето, и си викам:

„Божичко, колко щастлива майка е например нашата госпожа Сида!“

И колко пъти съм казвала на моята:

„Защо не се поучиш, викам, от своята другарка Юца?! Ха ми кажи кога си я видяла да вземе книга и да чете!? Тя все си седи до своята опитна майка и се учи да й помага в домакинството както всяка примерна дъщеря; всичко работи в къщи: и кисели краставици приготвя, и помия за свинете прави, и сапун вари, и птици скопява, и с какви ли още домакински работи не се занимава, учи се на домакинство овреме“.

— А, чете и моята Юла, нищо, че е по-малка! Е, не мога да кажа, че се завира по гардеробите, но все пак чете, и то в мое присъствие! Да, да, чете тя; горчиво се лъжете, мила, ако мислите, че само вашата Мелания чете! — злобно я прекъсна госпожа Сила, която отгатна намеренията на госпожа Перса. — Чете тя и още как, на глас!

— Щом сте толкова страстни читателки — намеси се досетливият Пера, обръщайки се към Мелания, — мога да ви услужа с много интересни романи, за които съвременната критика се изказа най-ласкаво.

— Много ще ви моля — каза Мелания.

„Искай и ти една, дръвник такъв!“ — бързо пошепна госпожа Сида на Юла и скришом я побутна.

— Ако искате „Морски труженици“[7] или „Последните дни на Помпей“[8], или пък „Пътеводна звезда“[9], която издаде „Сръбска омладина“.

— Ще ви моля третата книга да дадете на моята Юла — побърза да каже госпожа Сида.

— О, на драго сърце — каза Пера.

— Ако са написани на немски — намеси се госпожа Перса, — по-добре ще е да ги дадете на Мелания; тя много добре говори немски и щом ги прочете, може да ги преразкаже и изтълкува на Юла на сръбски.

— Не, не, уважаема госпожо! Всички са на сръбски, скоро са преведени. „Тружениците“ са преведени от Джордже Попович, а „Помпей“ — от Лаза Костич. „Пътеводна звезда“ е пък оригинална; в нея има един чудесен разказ, „Карловацкият ученик“ от Коста Руварац[10].

„Ах, злобна кучка такава, все да ухапе!“ — негодуваше в себе си госпожа Сида, а очите й все в Пера и Мелания, които бяха седнали един до друг и разглеждаха албума.

— Персо, я налей винце — каза поп Чира. — Господин Пера, не се притеснявайте, нищо, че се е променила обстановката. И в моята къща, и в къщата на отец Спира е все същото. Да не се оплаквате сетне от скука.

— Благодаря ви. Чудесно се забавлявам, разглеждам албума — отказа Пера, по челото, на когото беше избила пот и комуто всичко наоколо изглеждаше двойно.

— Хайде още по една — настоя поп Чира. — Разговорът, както виждам, секва.

Донесоха вино и чисти чаши и започнаха да наливат. Госпожа Сида стана зла като усойница, защото виждаше, че всичките й сметки са отишли на вятъра; в безсилната си ярост тя беше готова на всичко.

И това, от което авторът се опасяваше в миналата глава, се случи в тази. Защото, както наливаха чашите, госпожа Перса изведнъж побледня и като вцепенена се вгледа да види какво прави госпожа Сида. Това забеляза и Мелания: предусещайки бурята, тя толкова се доближи до Пера, че както разглеждаше с него албума, косите й докоснаха лицето му. Пера прелистваше албума, гледаше и разпитваше, а Мелания му обясняваше. Какви ли снимки нямаше тук. Имаше жени, мъже, различни по възраст и по обществено положение, но най-много бяха снимките на Мелания. В различни пози, в различно настроение, в различно облекло, през всички годишни времена; а срещу всяка нейна снимка се кипреше ту млад юрист, ту студент-медик, ту лекар, ту офицер-улан, хусар, пехотинец, та даже и един — просто невероятно за Банат! — морски офицер! На една снимка Мелания задълбочено чете, а отсреща, от другата страница, я гледаше млад медик; на друга тя беше с камшик, а срещу нея мустакат улапски офицер; на трета беше на морски бряг с миди на фона на скала, а пред нея снимка на обръснат морски офицер; на четвърта мрачен есенен пейзаж, а тя, облегната до някакви руини, беше също мрачна и мислите й блуждаеха някъде в далечината; на пета с ръце в маншон и цялата в снежинки; на шеста беше с лале и зюмбюл в ръка; на седма беше в леко, съвсем леко облекло, със сноп житни класове, като древната богиня Церера. Следваха безброй снимки. Някакви полицейски началници със засукани и търговци с отпуснати надолу мустаци; бабички с букли, с каквито обикновено рисуват испанската кралица Изабела; свахи в широки кринолини и моми за омъжване, до които стои по някой Амур от гипс; омладинци с дълги коси, облечени в душанки[11], с разтворени на масата пред тях „Застава“ и „Даница“[12]; вдовици с медальончета, в които са поставени снимките на незабравимите покойници; някакви групи с лица като порцеланови супници без носове и устни, с изрисувани с мастило очи и накрая като завършек на колекцията снимката на прочутия мошеник Роже Шандор, който изтърпяваше наказанието си в Куфщайн.

Докато те разглеждаха снимките, госпожа Перса не сваляше очи от госпожа Сида, а госпожа Сида беше вдигнала срещу прозореца една празна чаша, обръщаше я и я разглеждаше, а след това духна в нея два-три пъти и започна да я бърше с чистата си басмена престилка. Дали наистина чашата беше мръсна, или пък не, авторът не може да ви каже, защото такива дребни неща може да забележи само острото женско соколово око, а госпожа Сида беше наблюдателна, много взискателна и голяма чистница.

— Проклетите мухи! — каза сякаш на себе си госпожа Сида, — затуй аз все разправям, че през зимата е по-добре.

— Какво ви прихваща сега, госпожо Сида?! — попита я госпожа Перса, цялата позеленяла от стаена злоба.

— Да се не видят дано тия слугини! За нищо не може да им се довери човек!

— Знам, знам мила госпожо Сида — каза госпожа Перса и устните й побеляха и засъхнаха, а гласът й затрепера, — но все пак не трябваше точно вие да правите това, скъпа госпожо Сида!

— Хе, отде ще зная предварително какво ме чака!… Пък аз да знаех, та да взема със себе си, заради черните ви очи, една прислужничка! — отвърна госпожа Сида и скръсти ръце на корема си.

— Хайде, хайде, оставете… знам ви аз, знам… може ли вие да не си покажете…

— Хм, така ме е възпитавала покойната ми майка, така и аз възпитавам дъщеря си Юца — каза госпожа Сида, като гледаше Пера, — по-добре е да й кажа сега, отколкото свекървата или мъжът й сетне. Пък и свикнала съм в къщи всичко да ми е чисто — каза госпожа Сида, цялата пребледняла, с побелели ноздри, като скръсти ръце и отново погледна в Пера, който остави албума и започна да чете „Риналдо Риналдини“, сякаш го питаше с очи: „Нима не е така?“

— Странно, госпожо Сида, щом сте такава умница-чистница, странно как, освен носните кърпички не сте взели със себе си и някакъв парцал.

— Вие сте научена да бършете чашите с носни кърпички, ако искате да знаете! — каза госпожа Сида и пак стрелна с очи Пера, който постоянно се обръщаше ту към едната, ту към другата попадия.

— Та-та-та, госпожо Сида, Перса. Какво ви стана? — попита поп Чира, който, унесен в разговора с поп Спира, едва към края на тая сцена забеляза, че става нещо.

— Какво е пък това сега? — попита поп Спира, който беше пропуснал развитието на диалога, защото разказваше на поп Чира докога мисли да храни шопара и кога мисли да го заколи. — На какво прилича туй? Какво сте се захванали като деца!

— Нали виждате — отвърна госпожа Перса, — пак я прихванаха както обикновено; отдавна не бяха…

— Юцо! — скочи госпожа Сида, цялата позеленяла, като се загръщаше с големия си шал. — Ставай да си ходим, време е, ще докарат кравите.

— Ама, госпожо Сида, оставете тия комедии! — спираше я поп Чира.

— Че оставете я! — каза поп Спира. — По-добре в къщи да се навика. Току-виж, утре пак дошла…

— Не, не, кракът ми няма да стъпи вече в тая нечестива къща! Спиро, тръгвай веднага и ти!

— Ама че го каза! — отвърна поп Спира. — Седни, Юцо, седни, дъще, нека майка ти си иде сама.

— Юцо, тръгвай! — ревна госпожа Сида, тръшна вратата и плю след себе си.

Какво можеше да направи Юца, освен да тръгне. Тя кротко и тъжно погледна Пера и последва разярената си майка.

— Щом сте такава чистница, госпожо Сида — изтича подире й госпожа Перса, — елате тогава утре след обед да помогнете и да покажете на моята Ержа как…

— Викай ти покойния си дядо, кучко чифутска! — забоботи сред двора госпожа Сида.

Поповете не чуха последните думи, защото Мелания, за да заглади всичко, веднага скочи до пианото и засвири и запя любимата песен на баща си: „Ясен месец зад гората“. И така те не отдадоха голямо значение на разправията. А тъй като това не се случваше за пръв път, те бяха сигурни, че няма да бъде и за последен; пък след обяда и единият, и другият поп бяха винаги миролюбиво настроени, затова и след тая сцена те продължиха — като че нищо не беше станало — да пият и да разговарят за стопанството.

— Моля ви, господин Пера, никак не се смущавайте — каза госпожа Перса, — вие сега за пръв път я виждате, затуй може да ви е чудно. Такава е тя, прихващат я и… но иначе, вярвайте, има добро сърце, до утре всичко ще забрави. Затова ви моля, забавлявайте се спокойно. Слушайте! Харесва ли ви гласът и изпълнението на Мелания? За село стига и толкова. Това е любимата песен на татко й, по тя знае и модерни песни, нали, Николаевич? — Така се обръщаше госпожа Перса към своя поп пред чужди хора.

— За какво стана всичко това, Персо? — запита поп Чира.

— А че за нищо, ей богу; госпожа Сида се разсърди просто, загдето я поканих два пъти с компот, а нали знаеш, че когато е горещо и когато мухите й досаждат, тя е винаги такава.

— Божичко! Само за туй ли?

— Ах, чудесна песен! — каза Пера и поправи с ръка буйната си коса.

— Изостави тя музиката. Както рядко свири, и толкоз е добре. А как хубаво свиреше преди! Свири някакви парчета и пет пари не дава. Сега само пред гости се съгласява да свири, иначе не можем я склони. А с такова удоволствие я слушаме и аз, и Николаевич. (При тези думи Николаевич се почеса по врата, но не каза нищо.)

— О, тогава би трябвало по-често да имате гости — каза Пера.

— Ами ето, много щастливи например бихме се чувствували, ако ви виждаме по-често у дома — каза госпожа Перса, — и тя ще свири както по-рано.

— О, моля, да знаете с какво желание бих идвал — каза Пера. — Бих се чувствувал така свободен.

— Ще ни бъде много приятно! Заповядайте! Заповядайте всякога, когато не сте зает с науката — продължи госпожа Перса.

— Чудесно! И без друго утре ще трябва да донеса на госпожицата обещаната книга.

— Да вървят по дяволите жените! Ние като мъже трябва да сме по-умни. Та нали заради тях пропадна и нашето царство, дето се казва. Хайде, господ да ни закриля! — каза поп Чира на поп Спира, па се чукнаха и пиха.

— Тъкмо това ми беше на езика! Хайде, господ да ни помага! Но да си вървя вече — каза доволно поп Спира, като стана. — Познавам я аз добре! До довечера ще й мине ядът! Е, сега довиждане! — Той се ръкува с всички и излезе с поп Чира.

— Добре, че всички в къщи са по-умни от нея и не й дават да се отпуска много — каза госпожа Перса. — Простачка такава; жал ми е само за детето, за Юла; че какво възпитание ще му даде тя!

— О, госпожица Юла е наистина симпатична девойка — съгласи се Пера, комуто стаята се стори празна след излизането на Юла. Нейният поглед се вряза дълбоко в сърцето му. — Как кротко гледа и колко е скромна и срамежлива!

— И на вас това ви харесва!? — учуди се явно поуплашена госпожа Перса. — Божичко, господин Пера, ама че сте… ама че е днешната младеж! Всички жени им харесват!

— Ама не, но вярвайте ми, сетих се за песента: „И Милица с дългите ресници“. Пък тя е толкова чувствителна, идеална сръбкиня! Пък и тая срамежливост…

— Простотия, по-добре кажете простотия — каза госпожа Перса. — Не искам, разбира се, да кажа, че тя е виновна — тя е чудесно дете, добро дете, обично дете. — Пера понави косата зад ушите си и внимателно я заслуша. — Но всичко това е само за първите две-три минути. По дяволите хубавото лице (а тя не е грозна), колко струва то, щом няма възпитание! Хубостта минава, а възпитанието трае, дето казват, до гроб. А когато умният човек вече е решил век да векува с някого, той гледа, разбира се, първото, но ей богу, повече гледа второто. Не е ли така?

— То вярно, че е така…

— Ах, вие, вие! — закани му се с пръст Мелания и го замери с цветето, с което дотогава беше закичена. — Знаете ли, че нито един ваш поглед към нея не убягна от моето остро око! Пазете се, господин Пера! Вие знаете ли какво значи до смърт наранена суета? Вие знаете ли на какво е готова една отчаяна жена! Поне да ви беше отвърнато със същото внимание, а то…

— Е, нима тя, горката, е виновна, че се е родила такава, че майка й я е възпитала така — намеси се госпожа Перса. — Само „да“ и „не“ знае да казва и нито думичка повече. Пази боже да се падне такава на някой мъж, който се занимава с наука и комуто е необходимо да си поговори и да се поразвлече малко…

— О, пардон! — прекъсна я Пера и скочи от стола. — То вече всички се разотидоха! Извинете, че толкова ви задържах. Първа визита, а толкова продължи…

— За пръв път, но да не бъде и последен — каза госпожа Перса.

— Господин Пера, цяла нощ ще мисля за вас, че ми обещахте книга. Докато не ми я донесете, все за вас ще мисля, само за вас.

— Ах, госпожице, ако не горя от желание по-скоро да ви видя, дълго време не бих я донасял, та по-дълго да мислите за мене.

— А за да не забравите, заповядайте този букет. Нека той ви подсеща за моята молба и за вашето обещание — каза Мелания.

— Ще ми напомня за вас…

— Наистина, господин Петрович — прекъсна го Мелания, — разбирате ли езика на цветята?

— Езикът на цветята? Не, госпожице.

— Жалко! — каза Мелания и го погледна с черните си очи така многозначително, че благият Юлин образ изчезна завинаги от сърцето му. Пера наведе очи. — Ах, тия висши училища!

— Вярно — съгласи се Пера. — Омилетика[13], догматика, ех!

— Колко работи само можехте да прочетете от тези няколко цветенца!

— Вие навярно знаете? — попита Пера, като гледаше в земята. — Че защо не ме научите?

— Е, ще ви науча, но когато получа от вас букет; тогава ще ви го изтълкувам и ще ви науча, но при едно условие: да не споделяте с никого, дори и с най-добрата ми приятелка Юла.

— Ах, какво приказвате — каза той тъжно и махна с ръка, впил поглед в нея.

— Недейте, недейте — прекъсна го Мелания, — познавам аз коварния мъжки свят.

— Уверявам ви…

— Ще ви повярвам, но дайте ми основания, доказателства и време.

— Тогава да не ви безпокоя тази седмица.

— А, не, не. Утре ви чакаме.

— Добре — каза Пера. — И така, моите почитания, уважаема госпожо — каза той и целуна ръка на госпожа Перса. — Моите почитания, госпожице Мелания — ръкува се той и окуражен, като всеки семинарист, когато е в подобно настроение, добави плахо и тихичко: „Лека нощ, мила… скъпа.“

Мелания му отвърна със сърдечно ръкостискане, а Пера, сияещ от щастие, излезе, съпровождан от госпожа Перса и Мелания.

— Ах, не зная какво бих дала да можех да се мярна у Попспирови и ей тъй, от някое ъгълче, да зърна и чуя как подскача и крещи оная селяндурска кучка! — каза госпожа Перса, прибирайки чашите от масата след закуската.

— Божичко, горките, как бързо си отидоха! — каза Мелания.

— А какво беше това, Персо, за бога? — запита поп Чира, влизайки в стаята.

— Какво беше?… Аз съм й виновна, че дъщеря й не умее и да се обърне! А откога я съветвам: „Възпитавайте детето, госпожо Сида, това се изисква днеска, без немско възпитание си за никъде“, а тя отбира ли от дума! Ето й сега! Моето предвиждане се сбъдна; защото аз никога не приказвам на вятъра. Пиано, ръкоделие, валс и немски…

— Стига, стига, ще видя и твоя акъл — отегчено махна с ръка поп Чира.

— Излизай оттук с това лулище — каза госпожа Перса, — че да проветрим стаята.

— Какво ли ще си помисли тоя млад човек!?

— Каквото си помисли, той го каза, а ти излизай — каза госпожа Перса.

— То може ли без скандали — подхвърли поп Чира, напълни лулата и излезе навън.

— А ти сега, скъпо дете мое, внимавай какво ще правиш! Всичко тръгна както трябва! Взе му акъла и сега не го изпускай нито за миг!

— Не се кахърете, мама. Вие оставете на мене. Та нима напразно съм била в пансион!… Ще го подлудя аз него, както дона Игнация дон Мариано в „Любовния еликсир“[14].

— Ех, тегло мое! — каза госпожа Сида, когато пристигнаха у дома. — По-добре да бях родила дърво, отколкото тебе! От дървото поне бих имала някаква полза, на старини ще седна на него да си почивам, а от тебе — никаква!

— Мамо, да стопля ли яденето? — смутено я попита Юла.

— Божичко, и можеш да мислиш за вечеря! — кресна госпожа Сида и я загледа. — Друга да беше на твое място, щеше да вика: „Отвори се, земьо, че ме прибери!“, а ти, все едно че нищо не се е случило.

— Нали знаете как се ядосва татко, когато не е готова вечерята?!

— Защо не говореше?

— Нали говорих — отвърна Юла.

— „Нали говорих“… Какво си говорила? Кажи де, какво?

— Ами каквото ме попита.

— Момчето учено и възпитано, дошло от град, от Карловци, клетнице! И си казва: „Ако не водя разговор с дъщерята на попа, че с коя друга!“ А тя, гледам я, седнала като банатска невеста, гледа пред себе си и само: „Да“… „Не“.

— Но, мамо…

— Махни ми се от очите, не искам да те виждам!

— Само не ми се карайте, мамо! — помоли я Юца, закри лице с престилката си и се разплака.

— Пита я момчето, а тя се вдървила като… света Бона в католишката черкова — нито думичка…

— Ами като ме пита разни глупости — каза малко упорито Юла.

— Глупости му и отвръщай! — ядоса се госпожа Сида. — Разни глупости я питат!… Глупости говорих едно време и аз с татко ти, па, слава богу, ето, днес нищо не ни липсва!? Да не бяхме говорили глупости, нямаше да се вземем! Да не сме говорили случайно за Доситеевите философии! „Глупости ме пита“! Да не искаш да те пита колко прасенца е опрасила свинята ни!?

— Да, но той ми се присмива.

— Махни ми се от очите, посмешище такова! Да беше друга на твоето място, щеше да се скъса от плач.

— Отивам при Жужа…

— Отивай по дяволите, щом не те бива за нищо!

На вечерята мълчаха и ядоха. Поп Спира беше изморен, госпожа Сида ядосана, а Юла като убита, че всичко стана така. Господин Пера на няколко пъти я погледна така хубаво и тя се почувствува така добре, но не умееше и не знаеше нищо да каже. Затова всички мълчаха. Юла едва чакаше да остане малко насаме и да се наплаче до насита както всяка нещастна девойка, на която никак не й върви. Когато Юла отиде да приготвя креватите, Сида едва се стърпя да не се обади:

— Видя ли само каква е оная чифутска кучка?

— Коя кучка? — попита уморено поп Спира.

— Твоята мила госпожа Перса!

— Че какво има да видя?

— Божичко, Спиро, и ти всичко вече забрави!

— Ах, да! Е, не биваше да си толкова чувствителна!

— Ето сега, пак аз чувствителна! Та не видя ли как само се хвърлиха върху нещастното момче и не дадоха на нашата Юца да каже думичка.

— Нищо де! Какво от туй! Утре, другиден може да си поговори, колкото иска. Ако е за разговор, то вие всякога имате време.

— И таз добра, и това ми било баща! Та нима може нашата да се сравнява с онази, нейната! Така е и по баловете, така е навсякъде, навсякъде! Все нашата остава зад вратата. Нали я виждам и по баловете! То бива, бива, но пък това нейното… също като щерката на Иродиада, която, прости ми, господи, погубила оня прекрасен светец.

— Хайде, стига си дрънкала врели-некипели.

— Ти дрънкаш врели-некипели.

— Ами аз не говоря нищо; нали виждаш, че съм почти задрямал, спи ми се.

— Да се не събудиш дано! — измърмори госпожа Сида. — Виж го ти, сякаш е пощурял, така приказва! Махай се навън, какво си запушил тука с това твое лулище!

И този поп изгониха да пуши на двора.

 

 

Тъкмо когато Нича пазачът мина под прозореца на поп Спира и като изсвири единадесет пъти с рога, обяви на почти заспалата улица и на цялото село, че вече е единадесет часът, госпожа Сида, която се оплакваше от горещината, повдигна глава и от стаята извика на поп Спира:

— Спиро! Хей, Спиро, спиш ли?

— А?

— Спиш ли, казвам?

— Спя, остави ме.

— А трябва ли господин Пера, щом е назначен за учител, непременно да вземе Попчировата Мелания?

— А?

— У! — ядоса се госпожа Сида. — Трябва ли учителят да вземе Мелания?

— За какво са му на стареца две жени?

— Их, ама не старият, а новият учител, господин Пера.

— А, той ли? Не е задължително.

— Нали може да вземе, която си иска?

— Може, и нашата Жужа може, стига да иска… Остави ме да спя.

— Да, точно пък нея ще вземе! О, боже, боже — прозявайки се, каза госпожа Сида, като се прекръсти и намести по-добре бонето, което нахлупваше на главата си скришом в тъмното, защото поп Спира ненавиждаше тези швабски дамски бонета. Отвън се чуха тромавите стъпки на селския пазач Нича, който се отдалечаваше с топуркане и високо се прозяваше.

С това приключи този наистина бурен ден.

Бележки

[1] Геснер Соломон (1730 — 1788) — швейцарски поет, живописец и гравьор, известен с идиличните си сюжети.

[2] Йован Раич (1726 — 1801) — сръбски историк и писател.

[3] Кристоф Вилхелм Хуфеланд (1762 — 1836) — проф. по специална патология и терапия. Автор на „Макробиотика“ или „Изкуство да продължим живота си“.

[4] „Риналдо Риналдини“ — роман от Хр. Авг. Вулпиус (1763 — 1827). — Б.пр.

[5] Дойдох, видях, победих! (лат.) — съобщение, направено от Юлии Цезар през 46 г. пр.н.е. до сената след победата му в Мала Азия. — Б.пр.​

[6] Роман от първия сръбски романист Милован Видакович (1780 — 1840), без всякаква художествена стойност. — Б.пр.

[7] „Морски труженици“ — роман от именития френски писател В. Юго (1802 — 1885).

[8] „Последните дни на Помпей“ — роман от англ. писател Булвер-Литон Едуард Джордж (1803 — 1873).

[9] „Пътеводна звезда“ — младежки алманах.

[10] Коста Руварац (1837 — 1864) — сръбски писател и критик, известен деятел в младежкото движение.

[11] Горна национална дреха.

[12] Прогресивни по това време вестници.

[13] Омилетика — наука за църковни проповеди (гръц.).

[14] „Любовен еликсир“ — опера от Гаетано Доницети (1797–1848).