Стеван Сремац
Поп Чира и поп Спира (26)

Глава двадесет и шеста

Която със съдържанието си много прилича на „печатните грешки“, които обикновено се поместват в края на всяка, дори на най-хубавата книга и които показват как е отпечатано и как трябва да се чете.

От разказаното в миналата глава изминаха много години и през това време се промениха много неща — и селото, и енориашите, и поповете, и попадиите, и зетьовете, и дъщерите им.

Поповете имаха помощници, а попадиите не можеха сами да си вдянат игла. Попадиите — искат или не искат да признаят това — доста бяха поостарели, те вече и през лятото, щом се позахладеше малко, обуваха ботуши.

Малко по малко силите ги напущаха. И двете носеха очила. Много рано захвърляха плетивото и сами признаваха, че не са същите, както някога. „Хе, остаряхме, разбира се! Минават си годинките!“ — казваше едната или другата, като увиваше плетивото и забождаше иглите в кълбото и чорапа. А още по-ясно признаваха, че са остарели, когато трябваше да вдянат игла. В подобни случаи те обикновено викаха прислужничките, които имаха много по-здрави очи и можеха да видят много по-дребни неща, отколкото, да кажем, аптекарският помощник, полицейският или пък уланският ефрейтор.

Започнаха и да забравят, оплакваха се, че паметта им изневерявала. Забравяха къде какво са оставили и често пъти по половин час и повече търсеха например напръстника. „Че къде ли се дяна тоя проклет напръстник? Ей сега беше тука, господ да го порази! Спомням си даже, че го сложих на специално място само да не го забравя! Трябва да зашия тия проклети джобове: сто джоба, а всичките празни!“ Те непрекъснато се удряха с ръце, като петел, който се готви да изкукурига; ругаеха, викаха и обвиняваха всички в къщата, докато напръстникът не паднеше от пръста им. „О, господ да те убие, Персида (или Сида)! Какъв дявол ти е влезнал в главата, като че ли си на осемнайсет години!“​

И все пак нито зрението, нито паметта на попадиите им изневеряваше, когато трябваше да видят своята противничка и да си спомнят всички неприятни подробности от старата си вражда. Всичко помнеха и макар че се оплакваха от слабо зрение, отдалеч се забелязваха и кривваха по друга улица. Избягваха да се срещат, защото все още смъртно се мразеха. Но трябва да се признае, че бяха станали по-малко нападателни и войнствени, отколкото бяха някога; сега предпочитаха да се отбягват, докато по-рано искаха да минат една край друга и всяка да каже или да подхвърли на другата нещо неприятно, за да я ядоса и отрови поне за тоя ден. Но омразата все още не беше угаснала — оная тиха, но постоянна, вечна омраза. Тя ги крепеше, вдъхваше им сили, подслаждаше им живота. Както на някоя селска бабичка е необходима ежедневно малко ракия, за да се движи, така и те се нуждаеха от тази омраза — за да ги крепи в живота. Тя беше моторът на живота им и те поне знаеха защо живеят. Всъщност те само живуркаха, защото какъв е тоя живот, когато зъбите ти един по един изпадат и с всеки изминат ден дават на лицето ти все по-старчески вид. Едната дъвчеше само на лявата, а другата — само на дясната си страна. И тук не се погаждаха!

Всичко, казвам ви, всичко се бе променило — даже старият часовник на поп Чира бе преместен в слугинската стая, защото, както злобно обясняваше госпожа Перса, бе толкова одъртял, че не само кихаше и кашляше, но беше започнал да изхвърля и слуз. Само старата усойница, старата омраза си остана същата да ги трови и унищожава или както сами се утешаваха, да крепи живота им.

И поповете не бяха предишните. Вярно, те говореха помежду си, но това беше повече заради епископа и заради паството. Нямаше я предишната сърдечност, всичко беше официално, студено — никога вече няма да се върне миналото!

Че и зетьовете им се измениха. От учител Пера беше станал дякон, а след това и поп, а Шаца от бръснар — хирург и зъболекар. И в столицата, и навсякъде му викаха „господин доктор Шандор“, само госпожа Перса не признаваше неговите виенски дипломи, защото, станеше ли дума за него, все му викаше „оня, бръснарина“. „Та и дядо му не е бил доктор!“ — добавяше тя злобно.

И двамата живееха в град. Шаца в бачкия град Б., а Пера в банатския град В.

За Пера това беше второто местожителство през тия шест години, откакто бе облякъл расото. Той живееше добре и на старото място. Енорията беше чудесна за попа, обаче не харесваше на попадията. Тук Мелания, както сама се беше изразила в едно свое писмо, се чувствуваше като погребана, та той се принуди да търси друга енория и го преместиха във В.

Сега, слава богу, и попадията беше доволна, даже по-доволна от самия поп. Хареса й тук на Мелания. Голям град, с отбрано градско общество; имаше всичко, каквото душата пожелае, „а моята Мелания е създадена само за града“ — казваше едно време госпожа Перса.

Тук Мелания намираше много развлечения. „Колосално“ овладя пианото; сега изпълняваше и по-сложни пиеси, които простаците не можеха да разберат. Учител й беше някой си Пемак, „артист“ в тая област — млад и блед блондин, с рядка брадица и с уста от едното до другото ухо. Не беше толкова хубав, но като специалист беше приятен. Тя на два пъти беше участвувала в благотворителни концерти, изнасяни в полза на градската болница и с някаква друга хуманна цел.

Освен това тя изучаваше и езици. Учеше френски, защото беше обикнала силно този език на образованото общество. Затова пък беше поизоставила немски, който госпожа Перса постоянно защищаваше. Това стана причина майката и дъщерята да встъпват често в пререкания. Госпожа Перса не беше против изучаването на френски език; напротив, радваше се, но все пак казваше, че не бива да се подценява и немски, както прави Мелания. Ако френският език беше чак толкова благороден — заявяваше госпожа Перса, — нима нямаше да говори на него госпожа бюргермайстершата Евлалия — знатна дама, в чийто дом по три-четири пъти на ден се пие шоколад и се купува хляб с ким. Но Мелания държеше на своето и казваше, че не би било лошо и мама да знае малко повече френски. То, да си признаем, и тя, Мелания, още не говори както трябва френски, но поне дружеше с хора, които го знаеха, и ходеше на уроци при един военен съдебен кандидат. А нейният Пера бе станал почетен член на местния офицерски клуб. Заслугата за неговия достъп в тези кръгове принадлежеше на Мелания. Когато научи за това, госпожа Перса много се зарадва и каза възхитена:

— О, с нашата Мелания Пера изтегли голяма печалба… Кога щеше да попадне той между тия хора?! Никога! Ами му помогнаха нейното образование и моето възпитание!

Всички го уважаваха и канеха на офицерските балове, които и тук, както навсякъде по света, са най-бляскавите.

Често ходеха на гости при тъстовете си и Пера, и Шаца, пък и тъстовете с тъщите често ги спохождаха, но Шацови и Перови, както и тъщите им нито се събираха, нито се виждаха. Младите не се мразеха, но не се и интересуваха едни от други.

Един летен ден — осем години след разказаните събития в предпоследната глава — един млад поп, връщайки се от Омладинския събор, пътуваше с каруца през Бачка. Летният ден беше хубав. Каруцата мина по Главната улица на Б. след обед. Горещината беше понамаляла, лек ветрец поклащаше клоните на дърветата пред къщите, които хвърляха сенки чак до средата на улицата. Разнасяше се мирис на акации, орехови листа и мерудия от градините. На пейката под сенчестите акации пред една хубава къща, покрита с нови дъски, със зелени кепенци и прозорци, потънали в прекрасни цветя, седеше една млада жена, заобиколена от дечица. Едно от децата тя държеше в скута си, второто и третото седяха до нея и ядяха, а четвъртото най-голямото, беше излязло насред пътя и замеряше с прах бавно минаващата по улицата каруца, в която седеше пътникът.

Младата жена, облечена в чистичка светлосиня басмена рокля на бели точки, бързо стана и заплаши палавия малчуган, който държеше прах в двете си шепи. Пътникът я погледна. Погледите им се срещнаха и на пътника се стори много познато това хубаво и приветливо лице.

Той погледна към къщата и към фирмата, на която блестяха позлатени букви, и прочете:

АЛЕКСАНДЪР Н. ВИЕНЧАНИНА

хирург и дентист, т.е. зъболекар

„Значи, това е тя! Юла! Колко е хубава!“ — прошепна си пътникът, свали шапката си и махна с нея на младата жена, поздравявайки я. А тя се усмихна и му отвърна приятелски. Позна го.

— А, откъде сте дошли в нашия край, господин Перо! — каза тя приятно изненадана, изтича към каруцата, която спря, и се ръкува с пътника.

— Ами ето, откъдето най-малко очаквате. Връщам се от събора… от оня, нашия. И сега си отивам в къщи.

— А, зная, и моят Шандор изпрати заедно с другите поздрав на омладинците! Откога не съм ви виждала! Какво прави Мелания, здрава ли е, как изглежда?

— Слава богу! А вие как сте? Как е господин съпругът ви, в къщи ли си е? Вие, както виждам, добре изглеждате. В къщи ли си е господин Шандор?

— Няма го! Извикаха го, наложи му се да замине набързо за панаира в П. Час и половина е дотам. Сбили се в някоя барака, нали знаете какви работи стават по панаирите! — каза Юла, като се смееше.

— Е, как живеете?

— Слава богу, добре. Шандор по цял ден е зает. Работата върви много добре.

— Та вие сега не сте каквото и да е, ами виенчанка! Пък не се хвалите как прекарахте там?

— Ах, как. Като при чужди хора! Не е като между свои! Но няма как: където мъжът, там и жената; а където на него му е добре и на жената трябва да е добре. Е, и туй преживяхме. Едвам дочаках да се свърши това негово учение! Никъде я няма нашата Бачка! — с гордост заяви Юла. — Все едно че съм си в Банат, толкова е хубаво! Добре, че сме тук!

— А вие, госпожа Юла — засмя се пътникът, — не ми се сърдете, но много добре говорите сръбски; пък аз си мислех: „Нашата госпожа Юла е научила там, разбира се, немски и се е отказала от своите, не може да продума по сръбски.“

— Да, научила — засмя се тя, — научила е това, което е забравил швабата.

— А-а-а, а тия тук всичките са ваши, нали?

— Да — отвърна любезно Юла и погледна децата ласкаво, по майчински.

— Добри ли са, слушат ли мама и татко, които денонощно се грижат за тях? — попита пътникът, като гледаше нежно децата.

— А, добри са, само оня, най-големият — отвърна тя, като по негово искане му подаде най-малкото.

Пътникът го взе в каруцата, целуна го и го сложи на коляното си. Щом видяха най-малкото в каруцата, останалите три в един глас писнаха да качат и тях.

Засмяха се и пътникът, и младата жена. Тя ги взе едно по едно и ги качи в каруцата. С детските глави тя заприлича на каруца, която се връща от бостан.

— Я, вие се качихте в каруцата направо, без да се представите, а, малчугани? — каза пътникът, като се смееше и ги милваше.

Децата се заливаха от смях, но нищо не му отвърнаха.

— Е, засега им простете — застъпи се Юла, — майка им е виновна. Както виждате, останала съм си все така проста, като че не съм живяла във Виена.

— Моля, моля — смееше се пътникът, — грешката може да се поправи! И така, моля…

— И така… и така… — започна младата жена, но по-нататък не можа да продължи от смях, като гледаше децата, които се бяха наблъскали в каруцата и се кискаха от удоволствие и радост, че се „возят“. — И така, това, най-малкото, е Сида, другото, по-голямото — Макра, още по-голямото е Ива, а най-голямото е Рада. Рада и Ива са, разбира се, виенчани, а Макра и Сида са бачванки, чистокръвни бачванки.

— Послушни ли са поне, слушат ли? — попита пътникът и започна да целува децата.

— Добри са — отвърна Юла, — само Рада е малко такъв… Я ми кажи ти — обърна се тя към Рада, — целуна ли ръка на дядо поп и помоли ли го да ти прости, че замеряше каруцата с прах? А? Хайде, веднага да му целунеш ръка! — каза тя, като се намръщи, за да го сплаши.

— Не искам! — засмя се Рада, който не се страхуваше от никого на света, освен от коминочистача.

— Какво каза? — извика Юла, като повдигна веждите си и се престори на сериозна и строга.

— Не искаам!

— Xa, какъв виенчанин си ти! Селяндур си ти! Веднага да целунеш ръка на дядо си поп.

— Не искам — отвърна Рада, — целуни го ти.

— Веднага на дядо поп ръката! Сега ще те сваля от каруцата! — каза тя и го хвана под мишниците.

Рада поотстъпи и целуна ръката на попа.

— Нищо, нищо — оправдаваше го пътникът. — Порасне ли, ще стане по-послушен! Горкият виенчанин, зажаднял е за прах! Какво ще приказваме, личи си то бачката кръв! Обичат праха, и туй то! — каза той, смеейки се, и целуна Рада.

— Нали може и мама да се качи в каруцата? Дядо попе, нали може? Хайде, мамо, качвай се и ти в каруцата! — повика я Рада.

— Е, мама не може, пиленце, мама трябва да чака татко! — каза тя, като се смееше.

— Нека и дядо поп да почака татко! — отговори Рада.

— Ами ето, дядо ти поп не иска да се отбие — каза жената.

— А защо не слезете за малко от каруцата, докато конете си починат и се нахранят? Да отворя портата, а? — каза тя и направи весело движение към портата. — Хайде де, поне за малко.

— Не, не… не мога! — отказа пътникът, но повече на себе си.

— Ама много ви моля…

— Благодаря, благодаря, госпожа Юла, трябва да бързам! Не бива да си пилея времето, утре сутринта трябва да съм си у дома.

— Ама хайде де! Толкова много ви моля!

— Не! — каза твърдо пътникът и уморено прекара ръка по челото си.

— Ах, много съжалявам, че не искате! Па поздравете Мелания! Ах, как много съжалявам, че не се отбихте за малко! Е, какво прави Мелания — попита тя, като се облегна на каруцата, сякаш искаше поне по тоя начин да го задържи. — Откога не сме се виждали! Струва ми се цял век! А така ми се иска да я видя! Нали бяхме другарки от детинство, не помня и кога сме се запознали! От една улица сме — каза тя и сълза блесна в окото й. — За какво да се сърдим.

— И тя… да… ще дойдем при първата възможност.

— Гледайте да дойдете! Толкова обичаме да посрещаме гости! Аз не мога заради децата, на нея поне й е лесно!

— Ще дойдем, ще дойдем, госпожа Юла. Е, Радо — каза Пера, като се обърна към каруцаря, — да тръгнем ли?

— Той целуна Рада, Сида и Макра по бузите, а Ива, който закусваше хляб и мармалад, целуна по вратлето.

— Хайде, деца, слизайте, дядо поп си отива — каза Юла на децата и понечи да ги свали от каруцата.

Но на децата никак не им се слизаше. И четирите ревнаха и се развикаха. Не искаха да слязат, а викаха и майка си да седне в каруцата.

— Ще се върне дядо поп; ей сега ще се върне! — успокояваше ги пътникът.

— Хайде, пиленце! Нали чу какво каза дядо поп, че ще се върне — обърна се тя към Рада, след като свали трите по-малки. — Хайде, Радо, упование мое, сега ще си дойде татко! — а Рада беше легнал в каруцата, крещеше с все сила и риташе. — Нима като си дойде татко с медените питки от панаира и ме запита: „Къде е Рада?“, аз ще му кажа: „Рада избяга от татко си!“ Хубаво ли е това? Хайде, козленце мое, слизай от каруцата!… Пък и дядо поп ще се върне. Ей сега ще се върне. Отива само да доведе своята попадия, а тя много обича добрите деца! — каза тя и едва смъкна Рада от каруцата.

„Блазе му!“ — каза си Пера, като гледаше разплаканите дечица, които се бяха наредили край каруцата и стояха като наказани, а едрите им сълзи капеха по дрехите, по ръцете им и долу в праха.

— Нали ще дойдете?

— Ще дойдем — уверяваше пътникът плачещите деца. — Непременно ще дойдем.

— Ето, виждате ли, палавници такива, а вие плачете. Ще дойде, разбира се. Те са наши добри приятели, нали, дядо попе; приятели на татко и на мама, нали? Дядо поп обича татко ви и пак ще дойде. Той обича татко.

— И мама обича?! — каза разхълцано малкият Ива, когото Юла държеше на ръце. — Нали, мамо, и мама обича? — каза детето поуспокоено, но все още изплашено и разплакано. То сложи пръстче в устата си и загледа майка си с изплашен и питащ поглед. — И мама обича?

— Да, пиленце, и мама обича. И мама! И Сида, и Макра, и Ива — тя го целуна, — и Рада, и татко, всички ни обича дядо поп, всички; и твоята мама обича! — каза Юла, успокоявайки детето и бършейки сълзите му, както бършеше скришом и своите. — Той ще дойде пак.

— На вас прилича! — каза Пера развълнуван, като гледаше поуспокоения Ива. — Кожата ви е одрал! — добави той нежно.

— А, не, на него прилича, на баща си, същински бащичко! — отвърна Юла и започна да целува чертите на бащата… — Пак ще дойде дядо поп, Иво. Нали ще дойдете?

— Да, ще дойдем! — прошепна Пера. — А сега сбогом! — каза той с развълнуван глас, подаде ръка и се ръкува, без да снеме поглед от нея.

Тя му се стори по-хубава, откогато и да било по-рано. Свежа, надвесена над каруцата, тя приличаше на буйно разцъфнала сред пъпки и окъпана в майски дъжд роза, която протяга стъбло над градинската пътека. И Пера, като милваше детето, продължаваше да я гледа и мислено се упрекваше: „Къде ми бяха очите преди осем години?!“ А тя го гледаше с кротките си сини очи, с искрения си, вечно приятелски поглед. И този поглед обзетият от тъга Пера не можа да издържи. Той се ръкува, свали шапка и каза: „Сбогом!“ Каруцарят шибна конете.

Каруцата с пътника замина, а децата останаха да реват, колкото им глас държи, и да ритат, ядосани от безсилието си. Известно време Юла продължи да следи с кроткия си поглед каруцата, която отмина по Главната улица, и си рече:

„Много бих искала да се видя с Мелания; да видя дали се е променила!“

След това извика най-големия да се върне. Той беше хукнал след каруцата с викове и плач: искаше да се качи при дядо поп и да се вози.

Каруцата все по-бързо и по-бързо се отдалечаваше, а детето все повече изоставаше и по-силно плачеше. Пера се обърна още веднъж. Беше отминал далече, но все още можеше да чуе и да види как „старият виенчанин“ се въргаля в праха и крещи: „Искам при попа!“, можеше да види и милата си позната. Тя беше настигнала малкия беглец, който крещеше и се въргаляше в праха, като риташе и не даваше на майка си да го вдигне, беше се попревила над детето и му се смееше, а сетне го повдигна и помъкна през улицата.

„Да им отидем на гости!“ „Ние толкова обичаме да посрещаме гости!“ — повтори си пътникът Юлините думи и се замисли. „Тя е щастлива, а той, той колко ли е щастлив! Колко ли е щастлив!“ — каза пътникът и отново се замисли. Той дълго мълча, унесен в мислите си, а щом се отдалечиха от града, сред полето, махна с ръка и като човек, потиснал тъгата по нещо най-скъпо, въздъхна: „Ех!“ Сетне заговори каруцарят — хубаво, мургаво и наконтено момче.

— Хей, Радо!

— Заповядайте, отче!

— Какво си се умълчал?

— Смея ли да се впущам в разговор, щом ваше преподобие не ме пита.

— Все пак, мисля си, как не ти омръзна през целия път да мълчиш? Аз зная, че каруцарите понякога обичат да запеят.

— Ами… знаете… както се случи.

— Какво значи това: „Както се случи“?

— Ами ей така. Според хората, знаете. Има и такива каруцари например, дето пеят, но всичко зависи от пътника. Защото вие сте, както се казва, духовно лице и не знам, знаете, дали ще ви се поправи и къде ще се дявам тогава.

— Как няма да ми се поправи! Нима поповете не пеят като другите хора? Нима аз не пея в църквата? Ние, виждаш ли, пеем за вас всяка неделя, а вие ще трябва през делниците да ни пеете! Какво ще кажеш, така ли е? — запита пътникът, като се смееше.

— А бе то, знаете, така си е, както вие казвате. Вие пеете в църква, ама това е бамбашка; то е пеене и пение, а нашето, селяшкото, е крещене! Какво, скучно ли ви е, като мълчим?

— Разбира се. Затуй почвай да пееш, развесели ме; тежи ми нещо на душата! Но аз не те попитах, знаеш ли да пееш?

— Кой? Аз ли? Как може да не пея, когато ми е весело на сърцето! Крещя и пея отче. Пял съм аз дори и „Херувикото“ на село, и то пред протоиерея, оня, нашия, от Стари Бечей.

— Хайде де?! — учуди се пътникът.

— Толкова високо я започнах, че трябваше половин час да я карам, за да излезе в края на краищата както трябва! Колкото беше дълга цялата служба, два пъти по-дълго май излезе моето „Херувико“! Но поне протоиереят разпитвал за мене! — гордо завърши Рада.

— Хайде де?!

— А моите роднини, пък и всичките селяни се надуват като пуяци, току ме хвалят и казват: Ех, че умееш да го докараш. Попитайте протоиерея дали му е харесало молчанското „Херувико!“

— Виж, това говори много хубаво за тебе! Пей тогава.

— А каква ще искате да чуете — някоя от черковните или от ония от мегдана, дето ние им викаме мегданджийските?

— Та, знаеш ли, хайде от тия, които вие пеете. Или хайде тая, гдето най-много обичаш. Точно нея искам!

— Ами, щом толкова настоявате, защо не! — отвърна той, като нахлупи копринената си бачка шапка над очи и запя с ясен глас:

Юло, фина, с теб отдавна сме роднина

— А от къде на къде пък точно тая песен ти дойде на ума? — прекъсна го пътникът. — Нима не знаеш някоя друга?

— Та може ли, отче, как да не зная; сума ти песни знам, ама нали вие казвате: „Хайде тая, която най-много обичаш“, а аз исках да изкарам тази, защото аз… знаете ли, и моята жена се казва Юла.

— Нима си женен вече?

— Нали знаете как е у нас на село; ние не мъдруваме много-много като гражданите! Да, какво си мислите вие?! — гордо рече Рада и се извъртя върху капрата. Стана по-интимен и през капрата прехвърли десния си крак в каруцата.

— А откога?

— Ами има вече три месеца, но като че бе вчера, така хубаво мина.

— Е, как върви, доволен ли си, щастлив ли си?

— Че как да не съм щастлив, когато се любихме, да ме простите.

— А, любихте се, значи?

— Да, две години и четири месеца.

— Ей богу, никак не е малко.

— Напротив, отче, хич не усетих кога минаха!

— Та казваш, че се любихте?

— Колко пъти само съм се бил на хорото заради нея! Все до мен я карах да се хваща, до мен да играе!

— Че тогава защо не се ожени веднага?

— Ех, щях да се оженя още веднага, щом я видях за пръв път на хорото, ама опаките ми родители дълго време не се съгласяваха!

— Виж ти, защо не се съгласяваха?

— Били сме уж чорбаджии, а аз нали съм единствен син, пък тя бедно момиче! Та ми казваха нашите: „Не е, казват, за нас!“

— След това?

— След това им казвам: „Щом моята Юла не е за нас, тогава и аз не съм за другите! Тя или никоя друга!“ И им казвам: „Ако не ми давате да взема Юла, ще ида доброволец.“ И щях да отида, честна дума.

— А те тогава какво?

— Наложи се да поотстъпят. А баща ми вика: „Щом обичаш нея повече от нас, тогава нека, казва, ти е честита! Но аз, казва ми той, няма да те признавам вече за син. Нищо, казва, няма да получиш; не се надявай на наследство! Всичко ще припиша, казва, на градската болница.“.

А аз му отвръщам:

„Аз съм ви благодарен и за туй, че сте ме родили и отгледали като син! Имам, слава богу, две ръце, не съм сакат, пък и моята Юла също; все някак ще се прехранваме и ще преживеем и без вашето наследство!… А вие го дайте на болницата — рекох му аз, — нека пияните печалбари-шваби го използуват, за да изтрезняват, и нека се молят на бога за успокоение на рацката душа!“

Но не направи така, както се беше зарекъл в яда си! На годежа, когато моята Юла му целуна ръка, тате се разплака, па я дари с девет дуката и един солферин! А когато излезнахме и тръгнахме за дома, той беше най-весел от всички ни, тупа ме с ръка по шапката и вика:

„Ах ти, главо глупава! Ама имаш набито око, магаре такова! Знаеш какво избираш! — казва ми тате. — Е, сега разбрах и те признавам, казва, за свой син и за моя кръв, дето се вика. Ама нали си от Бирцлиите, какво има да се учудвам! Бирцлиите, казва той, никога не са довеждали в къщи, която и да е и никога не са се омъжвали за когото и да било, все най-хубавото избират!“

Така тате омекна и сега най-много се радва и най-много държи на моята Юла: все тя му събува ботушите, не разрешава другиму, нито пък някой смее да се приближи. И много е горд, че снаха му е хубава.

„Хубави коне и хубави жени — казва той, — ако не по друго, по това ще познаеш Бирцлиите!“

— Познавам ги Бирцлиите!

— И сега живеем при него… Само понякога пътувам с каруцата. С това, което ще изкарам от вас, ще купя на моята Юла най-фината кърпа. Тате ми казва да карам кираджилъка, та отрано да се науча да си изкарвам хляба със собствени ръце. А не й казах, че ще й купя кърпа. Колко много ще се зарадва другиден вечерта, като намери новата кърпа под юргана. Само туй си струва сто форинта!

— Сега се обичате и добре си живеете, нали?

— Както сол и хляб, дето казват.

— А добра ли е, хубава ли е?

— Всички Юли, отче, са и хубави, и добри. Щом се казва Юла, не питай, ами я грабвай, докато не те е изпреварил друг! — каза Рада блажено, от сърце и като кривна шапката си, запя. Гласът му литна високо, до небето и се разля нашир, сякаш по цялата равна Бачка! Както се извива над полята есенната паяжина, така се изви и проточи от веселото сърце на Рада тъжната песен:

Мила Юло, цвете повехнало!

— Шибай, Радо! — викна пътникът и бързо притисна ръка към очите си, сякаш искаше да върне обратно сълзата, която заблестя в окото му. — Карай по-бързо!

— Хааа! — подвикна Рада на конете и камшикът му изплющя над тях. Конете полетяха като вятър из равния бачки път, а той запя за себе си, за собствено удоволствие:

Ще застанеш и с въздишка

ти ще кажеш: „Моя беше,

моя беше, по мен въздишаше,

въздишаше, мене обичаше;

чужди ръце сега я прегръщат,

чужди устни сега я целуват!“

Слънцето вече залязваше, скриваше се зад безкрайното блато с високата тръстика, още малко и щеше съвсем да се скрие. Рада продължаваше да гони буйните си коне. С лодка ги прекараха на Банатския бряг. Мръкна се, мрак покри всичко наоколо, дори и безкрайното блато, ширнало се вляво от насипа на пътя. Духна нощен ветрец, безкрайното тръстиково море в блатото се люшна и този тайнствен и елегичен шепот на разлюляната тръстика погълна унесения в мечти пътник, който буден сънуваше изгубеното си щастие!

Конете препускаха като вихър по високия и просторен насип на друма, край блатото; Рада доволно плющеше с бича и мислейки за своята Юла, пееше някаква песен, която заглъхваше сред конския тропот. От време на време вятърът я грабваше и я смесваше с шепота на разлюляната блатна тръстика и ругатните на овчарите, които псуваха блатните комари, че не бягат дори от запаления огън.

На пътника му поолекна, настроението му се възвърна, прииска му се да впрегне шест такива хали, да заплющи с бича и те още по-бързо да се втурнат напред, да полетят! Да прелети из цяла Бачка и Банат, из целия свят; да замине и да остави зад себе си всичко — и щастието, и нещастието си, а конете да летят и да го закарат накрай света, в мрака, в гори Тилилейски…

 

 

— Е, слава богу, пристигнахме вече! Ето ни! Още малко! — каза Рада призори и посочи с камшика църковната кула, гората от геранила и крайните къщи, които откройваха сиви силуети в ранната утринна мъгла и здрач.

— Нима пристигнахме! — въздъхна пътникът, който се сепна от мислите си.