Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Поп Ћира и поп Спира, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Analda (2017)

Издание:

Автор: Стеван Сремац

Заглавие: Поп Чира и поп Спира

Преводач: Дарко Попов

Година на превод: 1959

Език, от който е преведено: сърбохърватски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна Култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1959

Тип: повест

Националност: сръбска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Лилия Кацкова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Кръстю Георгиев

Художник: Атанас Пацев

Коректор: Надежда Добрева; Мария Ждракова; Евгения Кръстанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2066

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета

Която съдържа целия край на Габриелиния разказ, който не можа да се помести в глава тринадесета. И така, от нея читателят ще научи още някои подробности, които се отнасят към споменатото вече значително събитие, и ще види как се създава и расте селската „фама“[1]

 

Щом напусна госпожа нотариусшата, госпожа Габриела с бързи крачки се запъти към госпожа Сока — гъркинята. От своя страна госпожа нотариусшата, след като се облече набързо, хукна към госпожа Гецовица, касиершата, и към госпожа аптекаршата, за да разбере дали са чули нещичко от цялата тая история и ако са чули, да научи нещо повече, а ако не са, първа да ги осведоми.

— Кучето вързано ли е? — чу се глас откъм улицата.

„Кой ли пък е това?“ — попита се госпожа Сока и погледна към портата.

— Госпожа Сока, вързано ли е кучето? — чу се повторно откъм улицата и госпожа Сока позна гласа на Габриела.

— Вързано е, вързано. На синджир е под хамбара. Заповядайте, не се бойте! — отговори госпожа Сока.

„За какво ли иде пък сега тая дърта сплетница?! — Госпожа Габриела не беше ни дърта, нито пък грозна, тъкмо напротив, но госпожа Сока бе ядосана, а при подобни случаи дори и мъжете не подбират изразите, нито пък са обективни. — Пак ще ми попречи на работата, както оня ден“ — каза си госпожа Сока, пред която стояха купчина стари плесенясали ръкавици; тя ги изрязваше, за да завърже с тях шишетата с доматите, които днес беше парила за зимнина.

— Добър ден, кис ти хант[2]! — поклони се госпожа Габриела. — Пардон, пардон, ако съм ви обезпокоила… вие, както всякога, и днес си имате работа. Божичко, гнедиге, иска ми се да зная кога си почивате?

— О, напротив. Никак не ме обезпокоихте. Току-що си мислех: „Няма ли господ да ми изпрати някого! Както съм самичка, няма да е лошо да дойде някоя“, а то виж, че вие пристигнахте. Самият господ ви изпрати!

— Ей богу, мила, няма да мога да остана по-дълго, защото ида по работа, пък и вие, както виждам, сте заета.

— Ето, тършувам в шкафа. Събирам стари ръкавици — ще запушвам бутилки с домати. И все бални ръкавици, бог знае откога са. Гледам ги, божичко, и недоумявам: мои ръкавици ли са това?! Та нима в тях се е вмъквала сегашната ми лапа?! Ех, как се променя човек! А че, разбира се, преди колко време бе това, мила моя! Божичко, какво нещо е човекът! Още не си си поживял както трябва, а годините си отминали! Господи, и за това се сетих, какъв франт бе някога покойният ми мъж, когато беше млад търговец и ме ухажваше! И всичко мина!

— Да, но и вие трябва да признаете, мила, че е имало кого да ухажва — заяви госпожа Габриела.

— Е… не казвам, че не е така. Не един мъж ми е признавал това. Бях млада, а всеки млад е и хубав. Беше, но мина! — въздъхна госпожа Сока.

— Ех, госпожо, „текат годините като мътна вода“, както казват селяните. Каквото си поживеете, мила, това ще ви остане.

— Право казвате — съгласи се госпожа Сока.

— Така си е! А на хората, докато са живи, все им е тясно! Гледам нашите свещеници поп Чира и поп Спира; хе, какво да се прави! На един, дето казват, му е тясно, на друг пък му е широко около врата! Като че ли хиляди години ще живеят!

— Поп Чира и поп Спира ли? — учудено я попита госпожа Сока. — Че какво е станало?

— Нищо ли не знаете? — недоумяваше госпожа Габриела.

— Нищо.

— Ама нищичко не сте чули?

— Нито дума, мила моя, нито думичка!

— Как е възможно!?

— Нали ме задържаха в къщи тези проклети домати, пък и аз намерих точно днес да ги варя! Ефи! Ефика! Вземи тези ръкавици, намокри ги, опъни ги, очисти ги от плесента и ги нарежи на парчета, както аз съм започнала — нареди госпожа Сока на Ефика, една дунда с бели мигли, която начаса изтопурка. — Имам гостенка, нямам време сега! Хайде, прибирай това по-скоро! Та какво е станало, мила? Просто изгарям от любопитство, толкова съм найгириг[3]! Нищо, нищичко не зная.

— О, тогава съм загубила много! Пък аз, горкичката, си мислех, че ще спечеля нещо, и си казвам: „Я да прескоча за малко до госпожа Сока, казвам си, тя не може да не знае, нали държи дюкян!“ Ех, много съжалявам.

— Моля ви, нали ви казвам, нито думичка не съм чула! По-скоро казвайте, каквото знаете, не ме измъчвайте, мила! Колкото знаете, ми разкажете, пък аз ще си представя останалото!

— Разбира се, че колкото зная.

— Да не са се скарали?

— То да беше само това, пак добре!

— Мамичко, нима е станало нещо по-лошо?

— А вие какво си мислите?

— Не думайте! Олеле!

— Инзултирунг[4]! Сбили се!

— Сбили се! Фрау Габриела, вие навярно се шегувате! Недейте, моля ви!

— Честна дума, мила!

— Божичко, кой би допуснал!

— И то здравата!

— Не думайте!

— Как си мислите! Изпати си нашият Чира като италианците при Кустоца[5]!

— Оле! Госпожа Габриела, що думате! Че от кого, боже господи?!

— От поп Спира.

— Я виж! Че за какво?

— Заради жениха! Все за него се боричкат; нали и двамата имат в къщи моми, та заради господин Пера, учителя.

— Знам де, знам, но все си мисля, че не трябваше заради това чак дотам да се стигне! — недоумяваше госпожа Сока. — И друг път е имало годежлъци! Ах, божичко — учудваше се и се кръстеше госпожа Сока, — сякаш са някакви селяндури!

— Е, така ми каза госпожа нотариусшата… случайно се отбих у тях преди малко, та от нея научих. Като чух, онемях и едва дойдох на себе си. Не мога сега да ви разкажа и една десета от онова, което тя ми разказа, пък и нямам време, мила. Между другото госпожа нотариусшата ми каза, че причината не била само тази — чия дъщеря да вземе. „За това, казва, поп Спира все някак би му простил, но той се научил, че оня — поп Чира де — ходил, гдето трябва, за да подготви работата така, че бъдещият му зет — тоест сегашният господин Пера — да вземе енорията на поп Спира!“ Как точно е трябвало да стане това, аз не мога сега да ви обясня, но знам, че поп Спира се научил, седнал в каруцата, хукнал след него и навреме му объркал сметките. И още там, в Темишвар, казва жената на господин нотариуса, се скарали, но тая сутрин тук довършили всичко.

— Света Богородичке, мигар са се били!? Как можаха на тия години?!

— Здравата са се били. Из селото приказват само за това. Отивам да чуя още нещо. Довиждане! Довиждане! — каза Габриела и побърза да тръгне.

— Поседете още малко — спираше я госпожа Сока, като я изпращаше до портата. — Та нали току-що дойдохте! И никак не ми пречите!

— Налага се, мила, даже много се забавих. И така, довиждане!

— О-о, фрау Габриела, какво ви се влече по земята — извика след нея госпожа Сока. — По-скоро се връщайте! Къде ще вървите такава! Смъкнала ви се е фустата, че се влече — ще се спънете и ще си счупите носа!

— Оле, майчице! — извика отчаяно госпожа Габриела, която беше отишла доста надалече. — Пфу, да я убие господ! Как можа да ми се случи това! — Тя се спря, огледа се и видя, че е истина. — Ух, ух! Как можах да тръгна такава!

— Фрау Габриела — долетя нечий глас от един отворен прозорец в къщата на господин Гена касиера. — Къде ви са очите? Ха-ха-ха! Ще си изгубите фустата насред пътя! Ах, жена, господ да ти е на помощ!

— Влизайте бърже в двора — долетя глас от трета къща.

— Ах, много ще ви моля! — каза госпожа Габриела и се вмъкна тичешком в къщата. — Прощавайте, само за минутка! Уф, уф, как можа да ми се случи това! Моля ви, мила, сега нямам друг изход, ами ето ви фустата, пък утре ще изпратя момичето. Ех, ех, все ще ми се случи нещо, когато имам най-много работа. Моля ви, само до утре.

— Бъдете спокойна.

— Но, мила, никому нито думичка за това! Уф, уф! Много благодаря! Добре, че се случи пред вашата, а не пред някоя друга къща! С това поне се утешавам, защото ви знам, че сте порядъчна жена! Къде шях да се дяна! Оле, мамичко! Ако ме бяха видели селските мъжорляци, щяха, дяволите, да ми измислят някоя песничка! В земята щях да потъна от срам, ако ме бяха видели някои мъже! Проклети мъже! — каза тя и влетя като вятър в къщата на господин Геца касиера, където я посрещна с разтворени обятия госпожа Марта, съпругата на Геца.

— Е — каза госпожа Габриела, като влезе в къщата на Геца, — чудесно изглеждам. Като че ли мене са били, а не отец Чира!

— Ама истина ли е, за бога, това, което чух преди малко за нашите уважаеми свещеници?

— От кого, мила?

— Ами от госпожа нотариусшата. Всичко, казва, й прочел от протокола нейният мъж, господин Кипра.

— Тя ли казва това?! Тя?! Та всичко й казах аз.

— Значи, истина е! — учудваше се госпожа Гецовица. — Значи, са се били?

— Здравата се били. Едва ги разтървали. Поп Спира инзултирал ей тъй, по селски, поп Чира. Ударил го.

— Ударил го! Леле, мамичко! А с какво?

— Ударил го с ютия по лявата буза, та избил всичките му зъби и те се разпилели из черковния двор.

— С каква ютия?

— „С каква“! Ах, боже, що за въпрос?! Че с ютия, ютия за гладене! Боже, госпожо Марта, като че ли сте селянка, че нямате в къщи ютия, ами се гладите като селянките с валяк.

— Ама… знам, но все пак — отвърна Гецовица и от учудване се прекръсти. — Оле, майко, ами откъде намерил ютия?!

— Взел я в джоба си. Поне вие, мила, като касиерша, знаете колко големи са попските джобове и какви ли не работи побират!

— О-о, божичко! Ютия…

— А-а-ама, носил си ютия!

— Знам, знам… — отвърна недоверчиво госпожа Гецовица. — Хайде, да се бяха сбили с ютии попадиите, ще кажеш, жени са, никак нямаше да е чудно да полетят и ютии, и печки! А то мъже, и при това попове! Ах — решително се усъмни тя, — каква ютия, бог да ви е на помощ!

— Ютия, мила, ютия! — с тъжен глас каза госпожа Габриела. — Впрочем сепна се тя и продължи — сега не мога да ви кажа откъде точно намерил ютията, но така чух; така го купих, дето се казва, така го продавам.

— Откъде пък ютия! — продължаваше да недоумява госпожа Гецовица. — То тогава…

— Ами щом не ми вярвате, няма да ви разправям — каза госпожа Габриела, готова да се разплаче.

— О, моля ви, разправяйте!

— Не, няма! Пред очите ви ми се случи оная беля — отвърна Габриела и се разплака, — а вие само ме ядосвате и не ми вярвате. Никак не е хубаво от ваша страна, госпожо Марта! Аз, макар че фустата ми пада, все пак нямам навик да лъжа! — рече госпожа Габриела и започна да лее едри сълзи. — А това може да се случи на всяка, щом бърза по работа! — завърши тя разплакана.

— О, боже, боже, с какво да се бият!

— Хубаво, щом не ми вярвате, тогава няма вече да стъпя у вас. Запишете си, когато ме видите у вас!

— Недейте де, вие пък всичко вземате навътре! — успокояваше я госпожа Гецовица. — Божичко, мигар такива хора трябваше да я докарат дотам!?

— Та нали познавате, слава богу, поп Спира — каза, като бършеше сълзите си, поуспокоената госпожа Габриела, — уж е чифликчийски син, а какъв грубиянин е!

— Е, няма да излезе на добре тая! Госпожа нотариусшата ми каза, че според мъжа й поп Спира ще бъде обръснат като две и две четири и че енорията ще получи господин Пера, щом се ожени за Мелания. Чудесна двойка ще бъдат, като се запопи. Че какво си мислите! Отиде брадата…

— Ха-ха-ха! — засмя се през сълзи госпожа Габриела. — Не мога да не се смея, мила, макар че не ми е до смях! Какво ми дойде на ума! Горката Юла! Толкова е без късмет! Тя като че предугади: ненапразно се влюби в Шацика бръснарина. Ще има поне кой да обръсне поп Спира. Ха-ха-ха! Собственият му зет! О, господ да те убие, Габриела, отде пък ти дойде на ум това! Ах, жена, върви по дяволите! Ако някой ме чуе как се кискам, ще помисли, че съм злобна. Горката, горката Юла! Като че е знаела! Останете си със здраве, довиждане!

— Че постойте още малко, мила! Поне на кафенце с мляко да бяхте останали, чудесен каймак имам.

— Друг път, друг път. Сега бързам. Има да обикалям още къщи — отвърна тя и литна като вятър през портата. Тя мина три-четири улици, отби се в някакви си шест къщи. Когато напускаше шестата къща, вече се смрачаваше и тя ускори крачките.

Като тичаше, без да поеме дъх, по улицата, госпожа Габриела отново срещна госпожа потариусшата, след това гъркинята Сока, която остави Ефика да се разправя с доматите и й каза къде да я търси, ако се случи нещо при варенето, и накрая фрау Цвечкенмайерка, с която си поприказваха доста дълго. Фрау Цвечкенмайерка беше сразена, щом разбра, че нейната близка приятелка фрау Габриела знае много повече от нея; тя гореше от желание някак да й отмъсти, но не можеше да продума и най-много бе огорчена, че фрау Габриела не я подпитваше твърде; затова с нетърпение чакаше да се освободи от нея.

— Е, сбогом — каза фрау Цвечкенмайерка.

— Довиждане, мила, няма да ви задържам, пък и аз си имам работа. А утре след обед ще ви дойда на кафе и ще ви кажа всичко от игла до конец. Божичко, усеща се вече, че е есен — денят намалява! Докато измиеш съдовете и пооправиш, вече мръкнало! А трябва да обиколя още седем къщи. Адио! — каза тя. Целунаха се и се разделиха.

Госпожа Габриела запраши из кожарския сокак. На портата тя завари Пела, жената на Лека, майстора на ямурлуци, която беше ядосана и ругаеше чираците.

— Да не сте се били и вие с някого? — попита я госпожа Габриела.

— Не съм, мила, но с тия чираци само ядове, щом майсторът не е тук.

— А, такава ли била работата! Пък аз мисля, че сте се били, защото това, знаете ли, стана на мода дори и сред отбраното общество. Та си казвам, щом могат и поповете да се бият…

— Не думай, кои попове?! — сепна се Пела.

— Ами нашите попове.

— Кого, казахте, са били?

— Хе, кого! Тоя, който навярно няма да се похвали. Уж пък не знаете! Вие няма да знаете!

— А откъде ще зная! Откакто мъжът ми замина по панаирите, никак не излизам, та нищо не зная.

— Вярвам, вярвам; е, сигурно поп Чира няма да дойде да ви се похвали. Моля ви, дайте ми чаша вода от кладенеца, съвсем пресипнах от вълнение и ужас.

— На драго сърце! Заповядайте вътре — каза Пела и двете влязоха в двора.

— Олеле! — изкрещя госпожа Габриела, изплашена от дрънченето на синджира.

— Мило, я пропъди кучето под хамбара — викна тя на чирака, — нали знаеш, че не понася граждани и обути хора. Все ги мисли за някакви скитници.

И наистина трябваше да го пропъдят, защото кучето на Лека не лаеше много по босите селяни, но видеше ли някой господин или само обут човек, то побесняваше и забиваше зъби в токовете му.

— Прощавайте — извиняваше се Пела, — моят Лека от три седмици е по панаирите, а пък аз се страхувам да не се вмъкне някой, нали знаете какво е къща без мъж, затова го пускам от синджира.

— Много ви благодаря! Чудесна вода. Боже, като казах вода, та се сетих, дето казват, че хората се биели, като се опият; на някои пък им е съдено да се бият и без вино, и без вода. Както сега с поп Чира се…

— Вярно, аз забравих да ви попитам. Кой го е нападнал?

— Поп Спира!

— Поп Спира?! Мамичко, че защо?

— Ами заради жениха, господин Пера.

— А ние, на нашата улица, пък чухме, че между Юла и господина работата била отдавна уредена, още докато той бил в семинарията… казват, че още на другия ден, щом пристигнал, си разменили пръстените.

— Ами, разменили! Че как можете, мила булка Пело, така изведнъж да повярвате?! Това са празни приказки. Поп Спира би искал, разбира се, да е тъй, ама се стиснал като някакъв грък и нито грошче зестра не дава на девойката. А поп Чира излязъл по-умен и привлякъл младежа! Пък и който има мома за женене, и при това с кусур, не трябва много-много да е циция.

— С кусур? Та нима поповата Юца е с кусур?

— А вие какво си мислите?

— Та тя е здрава като дрян!

— Е, само ви се струва така, мила.

— О, пресветая и пречистая! Че какъв кусур има? — смаяно попита Пела.

— Един ли е, миличка! Не знам откъде да започна!

— Оле, мила — учуди се Пела, — кой би повярвал?!

— Че първо на първо, не знае немски! Нима това не е кусур за една млада девойка! Какво ще кажете, а?

Пела се замисли и млъкна, на нея, изглежда, също й се стори, че това е кусур.

— И то какъв кусур… какъв кусур, мила! На вас, като жена на майстор, не се засягайте, никак не ви трябва, разбира се, но на нея, на нея…

— И се сбили?!…

— За малко не го намушкал с куката, с която си скубят слама. За щастие там се случили господа черковните настоятели и Аркадие клисарят, та му взели куката.

— Мамичко, отде пък тая кука?!…

— Та в черковния двор станало това, в черковния двор. Тогава той грабнал тухла и като го ударил по главата, всичките зъби му избил. Ето, събрал се е консулт от бечкеречки лекари в дома на болния и казват: „Долната челюст бог да я прости!“ Кой знае дали изобщо ще отърве кожата!

— Оле, майчице, какво чувам!

— А сега, сбогом, булка Пело. Много бързам! Сбогом! Сбогом! — каза тя, като забърза, но изведнъж се спъна на портата и изненадана извика: — Ах!

— Ах, какво става с вас, за малко не се проснахте!

— Ах, гащите… огън да ги изгори! И точно сега, когато имам най-много работа! Пело, миличка, сега не мога да си оправям тоалета, толкова работа имам! Нека останат през нощта у вас, пък аз на сутринта ще изпратя. Ето ви ги… — каза тя и бързо ги бутна в ръката на Пела — Ах, нещастна Габриела, както започна, гола-голеничка ще си отидеш у дома!

— Ах, жена, жена, господ да те убие! Че как… Ха-ха-ха!

— Добре, че тая беля не ми се случи пред друга къща или на улицата. Щях да умра от срам, да ме бяха видели някакви мъже! Хубаво щях да се наредя!

— Да пази господ, каквито са нехранимайковци, щяхте да си имате главоболия!

— Ух, булка Пело, не ми напомняйте. По-добре да бях потънала в земята! Господ да ги убие, може ли те да не стърчат навсякъде! Мъже! Ух, само като си помисля. Пък и тия селски мъжища само зяпат да видят нещо и веднага му измислят песничка. Ох, мойто чудо нямаше да го има никъде, мила булка Пело!

— Господ да ги убие!

— Само, моля те, нито думичка. Нито една думичка. Знаете ли, чух го от фрау Цвечкенмайерка. Тя всеки след обед ми идва на кафе и така ми дотяга, че напоследък й отстъпвам и, ща не ща, я слушам. А тя непременно всичко ще изопачи. Затова не вярвам и на една десета от приказките й.

— Може ли, мила, знам аз какво е тайна — отвърна Пела, изпращайки госпожа Габриела, която се скри в тъмното, като проклинаше кавгата, заради която трябваше да губи фусти и гащи. Веднага след нея започна да реди съседите и булка Пела. Тя не влизаше в къщите, а от портите повикваше домакините и женската челяд, за да им каже какво беше чула. На първите три места тя каза, че повредата била нанесена с желязна кука, а на останалите две места сбърка от бързане, та каза, че е нанесена с желязна вила.

Госпожа Габриела полетя лека и ефирна из улиците и на четвъртата улица отново се срещна с фрау Цвечкенмайерка, на петата — с госпожа Сока гъркинята, на шестата с госпожа нотариусшата и с госпожа касиершата, а на седмата с госпожа аптекаршата.

Тези пет енергични жени, подобно на жените-мироноск[6], разнесоха вестта за тазсутрешното страшно събитие по-бързо, отколкото ако цялото село беше уплетено в телефонни мрежи. Те бяха улеснени, защото тоя ден, 29 септември; беше някакъв женски празник — Кирияк Отшелник, и се празнуваше в село, откакто преди двайсет и няколко години една жена точно на тоя ден, както переше, получи удар. На тоя ден всички жени буквално каталясваха от тичане по улиците. Дори госпожа аптекаршата, която отначало се стесняваше да тръгне, защото говореше смешно сръбски, напоследък ревностно се присъедини към тази акция.

Както малката буца сняг, която се търколва от планинския връх, стига в подножието като огромна, затрупваща цели къщи лавина, така и тая мълва порасна от сутринта до вечерта дотам, че буквално затисна къщите на поп Чира и поп Спира.

В крайната улица, където продават скришом тютюн и където не смятат за грях да пребият или дори да убият акцизния, там, където обикновено се търсят и най-често намират откраднатите в село неща, точно в тази част на селото вечерта се разправяха най-невероятни истории, даже цели басни, с всичките им подробности. Ето защо авторът е принуден да си служи с данните на току-що споменатите уважавани дами, докато данните от покрайнините на селото само ще отбележи, тъй като най-достоверният източник за това събитие, клисарят Аркадие, е твърде оскъден и преждевременно би разкрил автора. Той, тоест Аркадие, е бил пред вратата и е чул само кавгата, но щом чул тропане в стаята, избягал и се качил на камбанарията, за да не се окаже в деликатното положение на свидетел, който държи страната на някого. Фамата обикаляше из селото, фамата с всичките свои притурки: едра, тлъста фама, огромна фама, по-дебела от двете попадии, взети заедно.

Точно затуй тази вест стигна накрай селото така преувеличена. Там се говореше, че поповете се сбили още в Темишвар, но уж бързо ги разтървали и те се усмирили, защото видели, че сред чуждите хора наистина не могат да се чувствуват така свободно, както у дома си, на село. Затова още на другия ден след пристигането си се хванали за гушата. И единият, и другият, казват, скрили под расата си климии и така отишли да си поговорят, както прилича на мъже. Дума по дума — разказваше по-нататък Рада Чилашев — и работата станала сериозна. Поп Спира отбягнал някак удара, избил сопата от ръцете на поп Чира и го тряснал със своята така страшно, че му обърнал долната челюст на гърба! Едва я наместил Софра бръснаринът, но зъбите — бог да ги прости! Поп Чира се заклел, че ако остане жив, няма да миряса, докато не обръсне брадата и мустаците на поп Спира, за да изглежда като католически свещеник! Обявил за продан два ланца[7] от най-хубавата си земя, намерил адвокат и щял да се съди, докато имало съдилища и земя за продажба. И казват, че дори и владиката му заръчал да не бере грижа: щял да лиши, казват, поп Спира от толкова улици енориаши, колкото зъби липсвали в устата на поп Чира.

Кое е вярното във всичките тия приказки, читателят ще научи от следващите глави, които ще бъдат по-кратки, но не и по-малко интересни.

Бележки

[1] Фама — мълва, обществено мнение (лат.).

[2] Целувам ви ръка — израз на уважение (изоп. нем.).

[3] Любопитна (изоп. нем. neugierig).

[4] Сбиване (нем.).

[5] Кустоца — село в Италия, недалеч от Верона, където по време на австро-италианската война (1866) били разбити италианските войски.

[6] Мироноски — жените, които според евангелското предание донесли миро за помазване тялото на Христа. — Б.пр.

[7] Ланац — старинна мярка за земя.