Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Поп Ћира и поп Спира, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Analda (2017)

Издание:

Автор: Стеван Сремац

Заглавие: Поп Чира и поп Спира

Преводач: Дарко Попов

Година на превод: 1959

Език, от който е преведено: сърбохърватски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна Култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1959

Тип: повест

Националност: сръбска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Лилия Кацкова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Кръстю Георгиев

Художник: Атанас Пацев

Коректор: Надежда Добрева; Мария Ждракова; Евгения Кръстанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2066

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и четвърта

В нея се разказва за общата радост на двете семейства: семействата на леля Макра и на поп Спира, чиито най-млади членове бяха Шаца и Юла

За разлика от Попчирови настроението у Попспирови беше чудесно. Когато поп Спира влезе с покупките в двора, излезнаха да го посрещнат госпожа Сида и Юла. И двете го гледаха загрижено и се мъчеха да прочетат по лицето му какво им носи: щастие или нещастие. Поолекна им, като го видяха разположен и особено като видяха, че се беше сетил да изненада и госпожа Сида, и Юла; сетил се бе дори и за Шаца, беше му купил хубава връзка от червена коприна — цвят, който, както е известно, всички бръснари обичат много. Щом видя всичко това, госпожа Сида предугади, че работите са се наредили. Веднага почувствува, както се изразяваше самичка, че „тежкият камък поолекна с три четвърти“, но все пак, като изпрати Юла в кухнята, запита го как е завършило делото.

— Слава богу! Слава богу, ще кажа, а той, разбира се, трябва да благодари повече и от мене. Я го виж ти, моля ти се, него! Искаше да излъже негово преосвещенство! Насмалко не му махнаха брадата.

— А ти?

— Аз? Нищо! Много добре! Негово преосвещенство ме извини. Освободиха ме и получих удовлетворение! Излязох невинен, а той — дързък клеветник, който е дръзнал да излъже дори негово преосвещенство! Упрекна ме само загдето си бях послужил с „Часослова“; каза, че това са църковни вещи и не било хубаво да се употребяват при такива случаи. А след това каза и на двама ни, че не трябвало дотам да се забравим. „Вие сте солта на земята — каза владиката, — ашче же соль обуяеть, чим осолится; ни во что же будет кому точию да исипана будет вон и попираема человеки.“ И право каза. Засега, казва, ни прощавал, но ни посъветва занапред да живеем в мир и съгласие. И на него му прощава, дето се опита да го излъже.

— Ама наистина ли искаше да го излъже?

— Обвини ме, че съм си послужил с „Пентикостара“ и съм му избил зъба, а то фактически беше с „Часослова“.

— Ама чакай, нима не беше…

— Когато си помисля добре — каза поп Спира, като всеки човек, минал опасността, — то не беше точно така. Сега вече сам виждам, че опасенията ми са били напразни. Всичко това, Сидо, са глупости! Какъв избит зъб! Какъв зъб! От сутрин до обед мъчат селянина, докато му извадят зъб: всичко става доброволно — и от страна на тоя, който го вади, и от страна на другия, на когото го вадят, и пак едва го измъкват! В нашия случай той не искаше, аз — още по-малко, пък зъбът паднал! Всичко бе само долнопробна обида и клевета, нищо повече! Чудя се само как можах да се изплаша толкова.

— И после?

— Ами клевета; разбира се, че е клевета! Когато каза, че съм си послужил с „Пентикостара“, излъга за първи път. Не беше „Пентикостара“, а „Часослова“, малкият „Часослов“! И при това не истинският, изпратеният от Русия, ами един друг, напечатан от някой си шваба — и то без титли, без титли, Сидо; такъв „Часослов“ хората не смеят да държат дори в православния черковен двор, а камо ли в канцеларията на черковния настоятел! Заслужава да го обръснат само защото внася униатски книги[1] в православна църква! А „Часослова“ беше негова собственост, той го беше купил и донесъл. Да го питам аз кой руши православието? Каза пред владиката, че бил „Пентикостара“ само защото това е по-голяма книга; сигурно си мислеше, че последствията трябва да бъдат по-страшни!

— Я виж ти, какво лицемерие!

— Аз си замълчах, нищо не казах. Не исках да го уличавам в лъжа пред негово преосвещенство. Ако бях казал, че беше „Часослова“, щеше да се издаде и да си признае.

— Ама, разбира се, добре си направил!

— Но да видиш какво направи по-нататък! Да видиш каква хитрост беше замислил! То поне да беше намерил зъб от някакво словесно същество, та да му се повярва; а той, какво ли си казва, сега ми е паднало да разчистя сметките си с поп Спира и окончателно да го унищожа, нека да види негово преосвещенство как съм пострадал. И взел, че домъкнал един голя-а-ам зъб, почти колкото половин мамул… Някакъв зъб от най-едър щирийски кон, като ония, с които краинчани разнасят стоки по нашите градове.

— Конски зъб! В тая работа има пръст оная, неговата кучка; никой друг, само тя. Ах, сякаш я виждам и чувам! Тя, само тя е способна на туй! Та той не е толкова луд, нито е злобен! Виждаш ли я ти как го е посъветвала, като някакъв адвокатин.

— Така го беше посъветвала, че насмалко не пострада.

— Ама какво думаш!

— Насмалко не отиде брадата му!

— Знаеш ли — каза окуражена госпожа Сида, — че това нямаше да му струва кой знае колко. Ето, нашият Шаца щеше да го обръсне без пари — ако не за друго, то поне за нашето някогашно приятелство.

— Да беше видяла само негово преосвещенство! Мене ме заряза, па като взе него на мушката, че както казват, дръж здравата! Едва отърва кожата си.

— Така е — доволно потри ръце госпожа Сида. — Който копае гроб другиму, сам пада в него, обичаше да казва покойната ми майка!

— Хайде, остави вече туй! Било и минало!

— Право думаш! Боже, знам, че като я срещна в другиден пред църковния двор, Перса ще ме изяде с парцалите от яд и злоба. Непременно ще гледам да се срещнем. А, вярно, щях да забравя. Имам да ти кажа една новина, която получихме в твое отсъствие. Нашият Шаца получи наследството. Умря една негова стринка от Итебей и Шаца се сдоби с богато наследство; сега чрез нашата община го викат да отиде да го получи, тъй като той е единственият законен и най-близък наследник.

— Еее, бог да я прости! Не е лоша новината!

— Вчера ме видя от бръснарницата си и изтича да ми каже, а аз го посъветвах да те почака! Сега може да отиде във Виена да завърши хирургия. Ще почака да се отслужат четиридесет дни на добрата му стринка и ще се ожени, а сетне ще замине да учи хирургия.

— Всичко това е хубаво, но сватбата може да стане чак през април.

— Ами добре, нека да пожали стринка си и половин година! Далече е, но какво да правим, ами годежът…

— Годежът! Че може и довечера! Какво има толкова да чакаме! Нека довечера да бъде първото сватосване, а след два-три дена и годежът. Нека някой отиде да извика Аркадие. И него не съм забравил, а и как да го забравя! Искам малко да се повеселя. Не е шега толкова време да живееш в неизвестност и страх; как тръгнах, а как се завръщам от Темишвар.

След малко пристигна Аркадие и много се зарадва, когато се научи, че всичко е минало благополучно благодарение на неговата изобретателност; а още повече се зарадва той, когато получи шал, ботуши и лула от морска пяна. Но най-много се зарадва, като чу от устата на поп Спира, че утре той ще занесе в швабската спестовна каса сто форинта и ще ги внесе на името на Йела, хубавата дъщеря на Аркадие, мома за женене.

 

 

След един час бе приготвено всичко. Аркадие отиде да извика Шаца и му занесе и червената връзка. Свари го в дюкяна да кълца конопено семе за храна на щиглеците и канарчетата и да си свирука. Той засия, щом се научи за какво го викат. Тутакси облече вишневата си душанка, върза копринената връзка около врата си и се издокара празнично. Нагизден като в празник, Шаца покани майстора си, който пък покани Кипра нотариуса, а Кипра — съпругата си. Господин Кипра щеше да бъде полезен на Шаца със съветите и напътствията си по отношение на наследството и затуй бе разумно да го поканят. Всички приеха поканата с удоволствие и от дома на майстора отидоха у господин нотариуса, а от последния — у леля Макра, която също се бе облякла празнично. Оттам отидоха право в къщата на момата, където завариха всички празнично облечени. Леля Макра като стара жена искаше да минат по най-късия път — през прореза на оградата между градините, който в Бачка и Банат открай време е знак на голямо приятелство и любов, — но господин нотариусът и госпожа нотариусшата напомниха, че така е по-тържествено, пък и по-официално.

Официалната част на сватосването мина и замина. Госпожа Сида изреди поименно всичко, което Юла щеше да занесе като зестра, а пък леля Макра с помощта на господин нотариуса изложи имотното състояние на Шаца и новото наследство, като напомни, че Шаца е и неин единствен и неоспорим наследник, независимо от това, дали ще има, или няма да има завещание.

— Като учени хора, какъвто например е негово преподобие — завърши леля Макра, — вие можете да се уверите, че тук няма никаква лъжа, защото можете да видите всичко в поземлената книга.

— Ама вярваме, вярваме ви, мила сватя — отвърна поп Спира, — та може ли съсед съседа си да лъже!

След официалната част, след като се уговориха в кой ден да бъде годежът, настъпи веселието. В миг се насъбраха съседите. Намериха и Совра гайдаря.

Игрите, песните и наздравиците се редяха едно след друго. Есички се развеселиха и не мислеха да си ходят и едва ли някой щеше да си тръгне и да развали компанията, ако внимателният и вежлив майстор не беше станал пръв и не бе напомнил на развеселените гости, че всичко това е хубаво, но че все пак трябва да имат пред вид уважаемия домакин, когото каруцата беше друсала през целия ден и който сега се нуждае от топло легло и укрепителен сън.

Никой не възрази и всички си тръгнаха въпреки упоритите увещания на госпожа Сида да останат. Гайдарят изпрати най-напред господин нотариуса и съпругата му, след това леля Макра и най-накрая майстора и семейството му.

 

 

Шаца беше толкова разнежен, че по никакъв начин не можеше да се прибере направо в къщи, а тръгна по улиците, преизпълнен с най-хубави мисли и сладки спомени за днешната вечер. Доволен, той скиташе из улица в улица и си мислеше за голямото си щастие. Тази вечер Юла за пръв път му каза: „Ти, Шандоре“, а той няколко пъти й рече: „Ти, Юло.“ И двамата гласяха разговора така, че да могат по-често да си казват „ти“.

Вървеше Шаца и си спомняше за всичко, което беше чул, видял и преживял тази вечер. Спомняше си как и той, и Юла два пъти слизаха в мазето за вино.

„Деца, няма вино; донесете вино! Татко е жаден, пък и гостите са жадни!“ — казваше развеселеният домакин.

„Тичай, Тино, в мазето за вино!“ — добавяше господин Кипра нотариусът, а Совра гайдарят запяваше: „Сипвай, Тино, във полата вино!“

А те бяха послушни като деца: той взимаше две огромни кани, а Юла свещника с лоената свещ и тичаха долу в мазето — той наливаше, а тя му светеше. Шапа се шегуваше, плашеше я, заканваше се, че ако не го целуне, ще й угаси свещта и ще си отиде, а нея ще заключи в мазето. А Юла му отвръщаше, че ще умре от страх самичка в тъмното мазе, затова предпочита да го целуне, отколкото тъй млада да умре от страх в тъмното. Тогава той я питаше дали се бои и когато е с него. А тя отвръщаше, че когато е до него, не се бои от никого на света. На него му беше драго, че тя го смята такъв юнак, целуваше я, но тя се дърпаше и му казваше:

„Не те е срам!“ — но толкова меко и нежно, че нейните думи и сега звъняха в ушите му.

Шаца тичаше напред, а в главата му преминаваха картините от тази вечер — една от друга по-хубави и по-приятни; изведнъж той се намери далеч извън селото, чак на пазарището. Тогава се спря учуден, като се питаше кога е успял да попадне чак тук. След това се върна в къщи, но дълго не можа да мигне. Два дена след това в ушите му бучеше гайдата на Совра и звъняха думите на Юла: „Не те е срам!“ На другия ден чиракът се измъчи, докато изчисти ботушите на бате си Шаца.

И Попспирови бяха също така доволни. Поп Спира си легна веднага, а госпожа Сида остана да поразтреби след гостите.

А колко щастлива и доволна беше Юла! Преливаща от щастие, тя искаше всички да бъдат доволни и щастливи и се впусна в разговор с Жужа. Много се зарадва, когато Жужа похвали вкуса й и каза, че годеникът й е много хубав и че са си лика-прилика. Юла се зарадва, па я попита обича ли и тя някого и дали някой я обича. А Жужа призна откровено и се похвали, че мнозина я обичат, но, каза тя, нито един не е така хубав като годеника на госпожицата, нито пък някой има такава хубава червена връзка, която да му стои така хубаво, както на годеника на госпожицата.

Така си бърбореха те, докато Жужа не започна да нахалничи и да става прекалено интимна и докато не чуха заповедта на мама: „Хайде, лягайте!“ Чак тогава прекъсна разговорът и започнаха сладките мисли и мечтите под юргана.

— Ех, жалко, че сега не е лято — каза щастливата госпожа Сида, като прибираше съдовете и сновеше по стаята, — не знам какво бих дала да беше сега лято, че да бяхме извели гайдаря на двора или пред къщата! Щеше да надува гайдата, та да се чува както голямата камбана чак до последната колиба, па ако ще да се скъса, пущината! Как щеше да се ядосва и пука оная дебелана! Ех, моята радост нямаше да има край! Да я питам сега — каза госпожа Сида, като отваряше прозореца да се проветри стаята, — да я питам кого ще обръснат! Дали моя Спира, или оня, нейния, дето мъкне разни чифутски „Часослови“ в нашата църква и лъже негово преосвещенство владиката! Хайде да спим! Боже, дали не остана още нещо — каза тя и започна да оглежда стаята. — Та защо горят толкова кандила! Виж, моля те! Във всяка стая по половин дузина кандила, като на Христовия гроб! Я загаси тия кандила, Жужа; ако сме попска къща, да не сме случайно чифликчии от Елеонската гора[2]! Ух, не знам какво бих дала, за да разбера дали знае! Защо, защо не е лято! — каза тя, като сложи бонето на главата си.

Впрочем това нейно желание бе съвсем излишно. Още същата вечер — след вечеря, щом поп Чира си легна, госпожа Перса започна да размерва и крои купения фланелен плат и научи от Ержа всичко, което стана у Попспирови, тъй като Жужа и Ержа, не желаейки да се поведат по скараните си господари, продължаваха да дружат. Както и преди скарването, на господарите си те се срещаха на улицата, придружени от своите улански ефрейтори.

Единият от тях те наричаха помежду си „Нечестивец“, а другия — „Все едно“. Тези прякори ефрейторите получиха поради различните си темпераменти. Единият се сърдеше, когато видеше неговата Жужа да говори с другия, и ругаеше: „Нечестивец!“, а другият не беше такъв, той ухажваше тази, която намереше по-рано — Жужа или Ержа, — и казваше: „Есе едно!“

Те се срещаха всяка вечер и между другото си съобщаваха всичко, каквото се казваше или случваше в едната и в другата къща. От тях пък научаваха всичко техните господарки и това беше причина за постоянното раздухване и засилване на започнатата веднъж страшна вражда. Така стана и тая вечер. Въпреки заетостта си от време на време Жужа намираше удобен момент да излезе с пълна кана на улицата, където я чакаха нейният „Нечестивец“ и Ержа с нейния ефрейтор, и тук разправи на Ержа всичко. Тук, пред къщата, те пиха, даже си поиграха под звуците на гайдата, която се чуваше добре и навън. Още същата вечер Ержа докладва всичко на госпожа Перса.

— Да им преседне дано! — каза госпожа Перса, когато слушаше доклада на Ержа. — Сега — казваше тя, уморена от силните викове, отпаднала и сломена до такава степен, че будеше съжаление, — сега можете, ако искате, и три нощи да се веселите, щом сте попаднали на побъркания Чира.

Бележки

[1] Богослужебни книги, отпечатани с кирилица от държавната власт в Австрия по настояване на католическата църква, която е искала да привлече православните сърби към католическата вяра или унияда — Б.а.

[2] Елеонската гора — планина, на изток от Ерусалим, обрасла с маслинови гори, от която, според евангелието, Христос се възнесъл на небето.