Джанет Еванович
Стефани Плъм или г-ца Сватовница (9)

Девета глава

Шарлийн беше в малкия си преден двор и разхождаше Блеки в кръг, като се опитваше да го накара да се изпишка.

— Може би му трябва противопожарен кран или дърво — предположих аз.

— В това е проблемът — отговори Шарлийн. — Той не трябва да натоварва предния си крак, затова пада, когато повдигне задния.

— Как мина вечерята снощи?

— Трудно е да се каже. Младши разля млякото веднага щом седнахме на масата, като наводни всичко и намокри всички ни. Докато се опитвахме да попием млякото, Блеки се докопа до печеното и избяга с него. Така че вечеряхме фъстъчено масло и желе. И докато ядяхме сандвичите си, Флъфи избяга от клетката си, изяде връзката за обувки на Гари и се изака под масата.

— Бях взела да гледаме филм, след като децата си легнат, но Гари беше подгизнал от млякото, затова си тръгна рано. Изглеждаше така, като че искаше да ме целуне за лека нощ на вратата, но момчетата стояха и ни наблюдаваха, затова само се ръкува с мен и си тръгна.

— Еха.

— Да, беше вечер, която ще се помни. Може би ще трябва да минем към план Б — да ми намериш домашна помощница.

— Но той сигурно те харесва, ако е мислел да те целуне, преди да си тръгне.

— Предполагам.

— Харесваш ли го?

— Разбира се. Как да не го харесваш? Той е мил с децата и животните. Дори е мил и с мен. И е сладък, и гушлив. И изглежда много стабилен. Само не мога да си представя, че някой би искал да приеме целия този хаос.

Аз самата бях свикнала да вечерям с дете, което се мисли за кон, баба, която редовно подпалваше покривката, и бъдещ зет, който припадаше и започваше да пърди при споменаването на думата „женитба“. Не разбирах къде точно хаосът при Шарлийн беше в повече от нормалното.

Ралф стоеше на вратата и попиваше всичко казано.

— Може би ще трябва отново да подпалим котката — каза той. — Само малко.

Казах на Шарлийн засега да изчакат с идеята за котката, върнах се до колата си и се зарових в досието на Гари Мартин за телефонния му номер. Обадих се на домашния му телефон и се включи секретарят. Опитах да се свържа на мобилния му и се включи услугата за съобщения, която ме уведомяваше, че в момента е в спешна операция, затова се отправих директно към клиниката. Двадесет минути по-късно спрях на паркинга, погледнах в огледалото за обратно виждане и съзрях Дийзъл да спира зад мен.

Излязох от ескейпа и отидох при него.

— Как винаги знаеш къде да ме намериш?

Той само сви рамене.

— Мога да се настроя на твоята честота.

— Сложил си проследяващо устройство на колата ми, нали?

Отново тази усмивка с трапчинките. Повечето мъже изглеждат готини, ако имат. Той имаше трапчинки и температурата ми се покачи с десет градуса.

— Да не си посмял да ми показваш тези трапчинки — заплаших го аз.

— Не мога да ги спра. Просто се случва. Досието на Анни в теб ли е? Трябва да проверя нещо.

Извадих папката от колата и се наместих на пасажерското място до него.

— Няма кой знае колко много в него. Обичайните споразумения за гаранцията и някои лични данни.

Спътникът ми набързо прегледа документацията.

— Адвокатът на Анни подсигури гаранцията й от Вини. Стандартна процедура. Адвокатът е един от нашите. Тя се върна в къщата си в Хамилтън и два дни по-късно Бърни започна да я тормози. Извикаха ме и я преместихме в защитено жилище. Трудно ми е да повярвам, че някой е открил къде е това място. Мисля си, че Анни е тръгнала доброволно.

— Ходи ли отново до къщата й? Може просто да е решила да си иде у дома.

— Изпратих Флаш. Той каза, че къщата била заключена и тъмна, но смятам, че трябва сами да я проверим.

Отложих срещата с Гари Мартин, настаних се в ескейпа и последвах Дийзъл през града до дома на Анни. Беше точно такава, каквато очаквах да е — спретната едноетажна къща с две спални. Бяла облицовка и черни щори. Съвсем традиционно. Бяла ограда от островърхи колчета около малкия двор. Червено сърце върху пощенската кутия. Паркирахме на алеята и отидохме до предната врата.

— Тук се усеща лоша енергия — каза той.

Отстъпих крачка назад. Не исках да вляза вътре и да намеря Анни мъртва на пода във всекидневната й.

— За колко лоша става въпрос? Дали бих предпочела да изчакам отвън?

— Не е чак толкова зле. Нарушена би било по-точно описание.

Дийзъл отвори вратата и влязохме в тъмното, тихо фоайе. Той запали една лампа и двамата си проправихме път през къщата. Беше ясно, че е била претърсвана. Възглавничките на дивана бяха разхвърляни, чекмеджетата бяха оставени отворени, леглата бяха счупени, капаците на тоалетните казанчета бяха на пода. Нямаше нещо, което да не бе претърсено. Проверихме всички гардероби, мазето и всяка миша дупка. Не открихме трупове.

Оставихме къщата на Анни точно така, както я намерихме. Дийзъл заключи вратата след нас и двамата се наместихме в корвета да поговорим.

— Някой е търсил нещо — отбелязах аз.

— Да, и вероятно е имало борба във фоайето. Вазата беше бутната от шкафа на пода.

— Очевидният извършител е Бърни, но не знам каква причина е имал да претърсва къщата. Мислиш ли, че полицията го е направила — търсили са предполагаеми откраднати вещи?

— Не — отговори той. — Това не прилича на полицейско претърсване. А и се съмнявам, че полицията ще си създава такива главоболия за обвинение, което почти мога да гарантирам, че ще бъде свалено. Издирват Анни за въоръжен грабеж и нападение със смъртоносно оръжие. Мъж, наречен Станли Крамп, твърди, че тя е влязла в заложната му къща, обрала го е и го е простреляла в стъпалото. Оръжие не бе открито, но двама свидетели могат да потвърдят, че Анни е била на местопрестъплението. Но нито един от тях не е видял грабежа или нападението.

Дийзъл се беше обърнал към мен в малката кола. Ръката му бе на гърба на седалката ми и той разсеяно галеше врата ми с върха на пръстите си, докато говореше. Беше успокояващо и същевременно смущаващо еротично и аз неистово се опитвах да се съсредоточа върху разговора ни, а не върху топлите му пръсти.

— Защо Анни е била в заложната къща? — попитах.

— Каза, че отиването там е било само като приумица. Видяла някаква огърлица на витрината, която я заинтригувала. Двамата свидетели били в магазина, когато тя влязла. Те излезли. Скоро след това излязла и тя, но без колието. Минути по-късно на 911 постъпило обаждане.

— Как са разбра ли, че е Анни? — попитах.

— Била паркирала пред магазина и Стенли Крамп записал регистрационния номер на колата й.

— Какво я обвиняват, че е взела?

— Колието. Нищо друго.

— Говорил ли си със собственика?

— Все още не, но мисля, че вече е време. Бих искал ти да го направиш. Виж дали можеш да го очароваш и да измъкнеш нещо от него. Ако това не проработи, можеш да го простреляш в другото стъпало.

— Това ще е трудно — отбелязах аз, — след като нямам оръжие.

Той бръкна под седалката си и извади един Глок.

— Няма да взема това! — запротестирах аз.

— Защо не?

— Мразя пистолети.

— Не може да мразиш пистолети. Та ти си агент по залавяне на обвиняеми, нарушили гаранцията си.

— Да, но аз почти никога не стрелям по хората. Ловците на глави стрелят по тях само във филмите.

Дийзъл повдигна вежди.

— Добре, може би стрелях по двама, но вината не беше моя.

— Само вземи проклетия пистолет — настоя моят спътник. — Стенли Крамп не е мил човек.

— Къде мога да го открия?

— Живее в апартамент над заложната къща, но по това време на деня ще е на работа. Заложната къща се държи само от един човек и е отворена седем дни в седмицата.

 

 

Излязох от корвета на Дийзъл и се качих в моя ескейп. Карах до центъра на града и завих по страничната улица, която водеше към заложната къща. Паркирах две врати по-надолу от срещуположната страна на улицата. Оставих колата си, пресякох улицата и се загледах в Дийзъл, докато паркираше един магазин по-надолу. Натиснах звънеца до вратата и чух избръмчаването на електрическата ключалка. Високо ниво на сигурност.

Стенли Крамп изглеждаше така, като че ли животът си бе отишъл от него. Беше около метър седемдесет и пет и много мършав. Около петдесет и пет годишен с изтъняваща мазна черна коса, която отчаяно се нуждаеше от подстригване. Дрехите му бяха поне с един размер по-големи. По зъбите му се виждаха жълтеникави петна от тютюн. Имаше огромни торбички под очите, а кожата му беше с цвят и структура на мокър цимент. Изглеждаше така, все едно е по-добре да го сложат в найлонов чувал за мъртъвци, отколкото да стои зад щанда на заложна къща.

Приближих се до щанда и дарих Крамп с флиртаджийска усмивка. Той се обърна да види дали някой друг не стои зад него.

— Надявам се, че нямаш нищо против — казах аз. — Замръзвах там отвън, а магазинът ти изглеждаше толкова уютен и топъл. А и видях, че стоиш тук съвсем сам.

— Не си търсиш да… знаеш, да изкараш пари някак, нали? Защото мисля, че си наистина готина, но аз нямам никакви пари. Вчера заложих на грешния кон и съвсем се ошушках.

О, боже! Мислеше си, че съм проститутка. Не особено ласкателна преценка, но бих могла да извлека някаква полза от това.

— Много често ли залагаш на погрешния кон?

— За съжаление, да. Преди винаги печелех и тогава изведнъж късметът ми се обърна. И сега затъвам все по-дълбоко и дълбоко в лайната.

— Мили боже, това наистина е гадно. И все пак си късметлия, че имаш тази заложна къща. Нали е твоя?

— Да, може да се каже. Дължа пари на някои хора, но скоро ще се погрижа за това — веднага, щом късметът ми се промени отново.

Разходих се из магазина, като разглеждах витрините.

— Имаше една много красива огърлица на външната витрина преди, но напоследък не съм я виждала.

— Онази с червените камъни ли? Откраднаха я. Някаква жена дойде, ограби ме и ме рани в ходилото.

— Не думай!

— Кълна се в бога. Все още не мога да обуя обувка.

— Това е ужасно. Арестуваха ли я?

— Аха, но ченгетата не откриха огърлицата.

— Леле!

Крамп извади бутилка „Джак Даниелс“ и я постави върху щанда.

— Почерпи се.

— Имаш ли чаша?

— Горе имам чаши. Там живея.

— Може би бихме могли да се качим горе?

— Да, това ще бъде наистина добре, но както ти казах, нямам никакви пари.

— Добре, какъв е проблемът? Студено е, а и аз нямам нищо по-добро за правене. Хайде да се качваме горе.

Крамп изглеждаше така, все едно всеки момент ще колабира.

— Ами магазинът? — попитах го аз.

— Ще затворя — каза и забързано отиде до вратата, сложи резето и обърна надписа ЗАТВОРЕНО. — Така или иначе, в неделя няма много работа. — Взе бутилката „Джак“ и ме побутна към задната част на магазина. — Има стълби, които водят директно към апартамента ми — поясни той. — Дори не ни се налага да излизаме навън.

Стълбите бяха тесни, тъмни и скърцаха. Водеха към малко жилищно помещение, което също беше тясно, тъмно и скърцащо. Върху маса за игра на карти в предната стая имаше телевизор, а срещу него се намираше легло, покрито с одеяло с флорални мотиви. До леглото бе поставена издраскана странична масичка.

Крамп взе две чаши от кухнята. Постави ги върху масичката и ги напълни с уиски.

— До дъно — каза той и изпразни чашата си.

Аз само леко отпих от своята:

— Тук горе е приятно — отбелязах аз.

Крамп се огледа.

— Преди да ми изневери късмета, беше много по-добре. Имах някои наистина добри неща, но знаеш какво се случва, когато си в търговията на дребно. Когато се появи купувач, веднага гледаш да излезеш на печалба.

— Обзалагам се, че съжаляваш, че са ти откраднали огърлицата. Изглеждаше скъпа.

— Иска ми се никога да не я бях виждал. Виж какво ми докара — простреляно стъпало.

— Смятам, че това е интересна история. Дори би могла да се превърне във филм.

— Мислиш ли? — Крамп си сипа още уиски. — Да, май наистина би могло да стане един хубав филм.

Добре, вече беше мой. Не беше особено умен, а и вече бе леко пиян. Щеше да е лесно да му погъделичкам егото.

— Кой заложи огърлицата? — попитах Крамп. — Някоя лъскава ли беше?

— Е, не беше лъскава като филмова звезда, но ставаше. Беше над двадесет. С големи цици. Косата й беше като птиче гнездо, но с цици като нейните това няма никакво значение. Затова си я спомням. Не се справям добре с имената, но винаги си спомням хубавите бомби.

Очарователно!

— Както и да е, беше същата история, която чувам всеки ден — добави Крамп. — Получила огърлицата от гаджето си. Оказало се, че той е простак. Искала да изкара някакви пари от бижуто.

Крамп изля уискито в гърлото си. Гъл, гъл, гъл. Това можеше да обясни защо изглеждаше като балсамиран.

— Продължавай — насърчих го аз. — Искам да чуя и останалата част от историята.

— Разбира се — съгласи се той. — Никога не съм мислил, че е нещо особено, но е една наистина добра история. Става дори още по-добра. Взех дрънкулката от госпожица Големи цици и две седмици по-късно се появява този тип и си търси огърлицата. Има дори разписката. Попитах го какво се е случило с момичето с големите бомби, а той ми отговори, че трябва да си затворя плямпалника и да му дам колието. Ето тук вече става интересно. Това е тази част, която може дори да се филмира. Почти всички бижута в магазина са фалшификати. Имам си човек, който търгува с крадени вещи, когато дойдат, а на мен ми прави фалшификат. Това е една взаимоизгодна сделка, нали? Аз вземам парите от продажбата на оригинала, а след това или продавам копието на някой клиент, или идиотът, който го е заложил, си го откупува обратно. В повечето от случаите хората не могат дори да разберат, че е фалшификат. А ако заподозрат, че е, се чувстват прекалено неловко, за да направят нещо. Много хитро, нали? Цялата система съм я измислил съвсем сам.

— Еха! — възкликнах аз. — Страхотно.

— Аха. Както и да е, онзи стои пред мен с разписката за получаване за огърлицата и аз изведнъж го разпознах. Беше Лу Делвина. Той е гаджето-простак! Искам да кажа, Лу Делвина. Исусе Христе! Знаеш ли кой е той?

— Чувала съм за него — отговорих аз.

Всеки в Трентън го познаваше. Двадесет години той беше убиецът на мафията на Северен Джърси и след това се сдоби със собствен имот и се премести в Трентън. Не беше от голямото добрутро, но извличаше най-доброто от това, което имаше. Чувала съм истории за него и нито една от тях не беше с добър край. Делвина беше много страховит човек.

— Щом знаеш кой е той, тогава знаеш какъв ми беше проблемът — продължи Крамп. — Аз, един вид, бях откраднал огърлица от някого, който би ме убил, ако разбереше. А шансовете да разбере бяха доста големи, тъй като предполагам, че може да различи фалшификат, като го види.

— Господи! — възкликнах аз. — Сигурно си напълнил гащите.

— И още как. Но ето какво се случи. Късметът ми се обърна отново. Делвина стоеше там с разписката за получаване в ръка и точно тогава му се обадиха по телефона. Новините не бяха добри, защото лицето му почервеня, а очите му се смалиха и заприличаха на цепки. Малки очи като на плъх. И ми каза, че трябва да тръгва, но ще се върне за огърлицата и че аз трябва да се погрижа наистина добре за нея.

— Аз щях да напусна града — казах на Крамп.

— Виж сега, това е, което биха си помислили повечето хора, но аз съм по-умен от тях. В магазина влязоха две жени, за да поразгледат. Местни. А след това дойде още една, съвсем сама. И аз разбрах, че не е местна, защото я видях в парка. Точно отпред. Така че веднага след като всички си тръгнаха, инсценирах грабежа. Страхотно, нали?

— Точно като по филмите. Обзалагам се, че Брад Пит би изиграл твоята роля.

— Брад Пит ще е добре — съгласи се Крамп. — Мога да си го представя как го прави.

— Какво направи с огърлицата? На непознатата жена ли я пласира?

— Не. Изхвърлих я. Под задната стая има нещо като тясно мазе и аз я изхвърлих в него. Там изхвърлих и пистолета, с който се прострелях.

— Прострелял си се?

— Аха, поувлякох се. Исках да изглежда истинско, но страшно много болеше. Не си мислех, че ще боли толкова много. Както и да е, струва ми се, че си заслужаваше, защото всички повярваха на историята. Разказах на всички, че жената си е тръгнала с огърлицата. Ченгетата я подгониха, а и Делвина също тръгна да я търси. Той наистина иска това колие.

— А истинската огърлица съществува ли все още?

— По дяволите, не! Камъните бяха пласирани веднага. Не знам какво прави моят човек с обкова. Може би го претопява. — Крамп погледна към бутилката „Джак Даниелс“. Беше почти празна. — Мислиш ли, че вече можем да започнем?

— Да започнем?

— Да, нали знаеш, онова нещо, заради което се качихме тук.

Почувствах, че телефонът ми звъни в чантата, извадих го и се обадих.

— Добре ли си? — попита Дийзъл.

— Аха.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не е спешно, но малко подкрепа може да се окаже добре в този момент. Къде си?

— Точно пред заложната къща съм.

— Заключено е.

— Вече не. — И той затвори.

— Кой беше? — попита Крамп.

— Сводникът ми.

— Исусе, казах ти и ти повторих, че нямам никакви пари. Какво искаш? Вземи каквото искаш от магазина. Какво ще кажеш за малко бижута? Всичките са фалшиви, но все пак са доста добри.

Дийзъл влезе в предната стая и погледна Крамп. Успях да видя, че домакинът ни започва да се поти под ризата.

— Има ли проблем? — попита моят спътник.

— Не, няма — отговори Крамп. — Казах й да вземе каквото си пожелае от магазина. По дяволите, та тя не е направила нищо.

Дийзъл ми хвърли един поглед.

— Така ли е?

Свих рамене.

Крамп го погледна.

— Ще ме удариш ли?

— Може би.

Носът на Крамп течеше, очите му бяха зачервени и сълзливи. Започвах да го съжалявам. Той беше такъв патетичен жалък червей.

— Не си ченге, нали? — попита ме.

— Не, не съм.

Крамп насочи вниманието си към Дийзъл.

— Той също не е ченге — обясних аз. — В действителност, дори не съм сигурна какво е той.

Партньорът ми дори не си направи труд да се усмихне.

— Имаме ли още работа тук?

— Не. Той няма никакви пари.

— Е, тогава ми се струва, че няма какво повече да правим на това място — отбеляза спътникът ми. — Да тръгваме.

— Ето ти едно послание за довиждане — казах на Крамп. — Ако нещата изглеждат прекалено добре, за да са истина, вероятно е така.

Дийзъл уви ръка около врата ми, когато излязохме навън.

— Какво имаше предвид с това неясно послание?

— Помисли си, че съм проститутка и че ще получи безплатна промоция.

Дийзъл ме притегли по-близо до себе си.

— Този е пълен нещастник. Всеки може да забележи, че не си от типа момичета, които дават безплатни промоции.

— Еха, благодаря. Казах му, че си ми сводник.

— Ама че съм щастливец.

— В него са предполагаемата открадната огърлица и оръжието на нападението. Призна, че ги е изхвърлил в едно тясно и малко мазе под задната стая. Мислиш ли, че трябва да ги вземем?

— Не, но мисля, че ти би трябвало да се обадиш на Морели. Накарай го да изпрати някого да ги намери.

Разказах на Дийзъл за Делвина.

— Добра работа — похвали ме той. — Научила си много.

— И какво ще стане с Анни? Мислиш ли, че Делвина я е хванал?

— Възможно е той да е претърсил къщата й, защото си иска огърлицата. Не виждам как обаче би могъл да стигне до Анни.

— Случайно? Може би тя е излязла за глътка свеж въздух и той съвсем случайно е минал с колата по същата улица.

— Това е едно голямо съвпадение.

— Не мога да измисля нищо друго.

— Нито пък аз — предаде се Дийзъл. — Хайде да поговорим с господин Делвина.

— О, не. Ти можеш да поговориш с него. Ти си Железния човек. А и не живееш тук. Аз съм просто нерешителната Стефани от Бърг. Ако Делвина направи няколко дупки в мен, всичките ми жизнени сокове ще изтекат и накрая ще заприличам на Стенли Крамп.

— Не бих искал от теб да изтичат никакви течности, които не трябва — отбеляза спътникът ми. — Аз ще открия Делвина, а ти провери какво става с влюбените гълъбчета на Анни. Наближава Свети Валентин. Не искам никакви бъркотии.