Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стефани Плъм (12.5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Plum Lovin’, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 11 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2017)

Издание:

Автор: Джанет Еванович

Заглавие: Стефани Плъм или г-ца Сватовница

Преводач: Illusion

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: Английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2017

Тип: новела

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1944

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Бяхме в колата ми на път за бара на Ърни. Беше спряло да вали, но небето бе катраненочерно, а въздухът щипеше от студ.

— Как мина с Албърт? — поинтересувах се аз.

— Не припадна, но и не беше много последователен. Това, което разбрах, е, че той иска да се ожени, но самата мисъл за церемонията го подлудява. Очевидно е, че бедният човек трябва да се подложи на хипноза, но все още не може да мине по пътеката до олтара.

— Ами транквиланти?

— Каза, че е пробвал и тях, но е получил алергична реакция и го избило на лудост.

— Говорих с Валъри и, малко или много, тя ми каза същото. Не че не го знаех вече. Той наистина е мил човек. Обича децата и Валъри и знам, че много ще му хареса да бъде женен. Самата женитба е проблемът.

Дийзъл мина надолу по улицата и спря до тротоара срещу бара на Ърни.

— Вътре ли е? — попитах аз.

— Не мисля — отвърна ми той след няколко удара на сърцето. — Но нищо няма да ти стане, ако хвърлиш един поглед.

Прекосих улицата, проврях се през голямата дъбова врата в топлото заведение и се настаних до бара. Нямаше проблем да си намеря свободен стол. Барът на Ърни беше място, което се посещаваше след работа, а не място за срещи в събота вечер и затова беше злокобно празно. Неколцина редовни посетители държаха питиетата си и шокирано гледаха телевизора над главите си. Масите бяха празни. Единственият барман се приближи с лека походка към мен.

— Какво да бъде? — попита той.

— Търся един приятел. Миналата вечер беше тук. Има родилно петно на лицето си. Казва се Бърни.

— Да, познавам го. Не знаех, че се казва Бърни. Не е много приказлив. Плаща в брой. Днес не се е появявал. През седмицата идват съвсем различни хора. Събота и неделя е наистина спокойно. Трябваше да се срещнете тук ли?

— Не. Само си мислех, че бих могла да го намеря тук.

Излязох от заведението и се върнах в колата.

— Няма го — уведомих Дийзъл. — Барманът каза, че не го е виждал. Може би сме го изплашили днес следобед. Вероятно ни е видял, докато обикаляхме да го търсим.

Партньорът ми седеше зад волана с телефон в ръка.

— Имам проблем — каза той. — Анни не си вдига мобилния. Проверявам я по четири пъти на ден. За първи път не ми отговаря.

— Може да е под душа.

— Знае, че й звъня по това време. Трябва да е там. Имам човек, когото познавам и който я навестява, защото живее в същата сграда.

— А ти защо не отседна при него?

— Живее с приятелката си. А и направо ще ме подлуди. Ти също ме подлудяваш, но по много по-забавен начин.

О, боже!

— Мислиш ли, че Бийнър е открил Анни?

Дийзъл вдигна ръцете си с дланите нагоре.

— Не знам.

Телефонът му звънна и той погледна дисплея.

— Флаш е.

— Човекът от сградата на Анни?

— Аха.

Една минута по-късно Дийзъл прекъсна разговора, включи колата на скорост и се вля в трафика.

— Не е в апартамента си. Вратата е била заключена. Изглежда, че нищо не е пипано.

— Взела ли си е чантата? — попитах го аз.

Той ме погледна с празен поглед.

— Не знам.

— Ботуши? Палто?

— Не знам.

— Светели ли са лампите?

— Не знам. — Направи обратен завой и се отправи към центъра на града. — Хайде да отидем да проверим.

Двадесет минути по-късно се намирахме в една странична уличка в Трентън. Той използва пропуск, за да влезе в подземния гараж, паркира и двамата се отправихме с асансьора към седмия етаж, като оставихме Боб в колата. На етажа имаше четири апартамента. Спътникът ми почука на номер 704, след което отключи вратата. Влязохме вътре и се огледахме. Лампите светеха. Върху кухненския плот имаше дамска чанта с портфейл и различни други дреболии в нея. Ключовете ги нямаше. Проверих гардероба. Нямаше зимно палто или яке. Нямаше ботуши.

— Ето какво мисля, че е станало — казах му аз. — Взела е ключовете и палтото си, но е оставила чантата си. Затова мисля, че е излязла за малко и не е възнамерявала да ходи някъде надалеч. Може би се е нуждаела от малко свеж въздух или кратка разходка. И тогава, вероятно, й се е случило нещо неочаквано.

Апартаментът беше хубав. Беше удобен, а обзавеждането му не бе луксозно, но подбрано с вкус — малка кухня, всекидневна, ниша, пригодена за трапезария, една спалня и баня.

— Приятен апартамент — отбелязах аз, — но мога да предположа защо Анни е откачила, след като е била затворена тук за няколко дни. Телефонът й го няма в чантата. Защо не се опиташ отново да й се обадиш?

Дийзъл звънна на мобилния на Анни. След няколко секунди чухме апаратът да звъни наблизо. Последвахме звука до спалнята и го намерихме на пода до леглото.

— Не знам какво да мисля — казах аз. — Навсякъде вземам телефона си с мен. Не знам защо е оставила нейния тук. Като се има предвид, че е на пода, може би е изпаднал от джоба й.

Дийзъл написа бележка върху купчинката с лепящи листчета в кухнята и я залепи върху хладилника. Съобщението беше просто. Обади ми се веднага.

Заключихме след себе си и взехме асансьора до гаража. Излязохме с колата на улицата и на мен ми хрумна гениална идея. Бяхме само на две преки от сексшопа „Плежър Трежър“. В събота работеше до десет и вероятно имаха книга, която щеше да бъде полезна на девствената Джийни.

— Завий надясно на следващия ъгъл — казах на спътника ми. — На две пресечки оттук има магазин за сексиграчки и вероятно бихме могли да намерим някаква книга за Джийни.

Дори в тъмнината на колата можех да видя, че Дийзъл се усмихва.

— Точно, когато си мисля, че денят ми е напълно скапан, ти ми предлагаш да отидем до сексшоп. Скъпа, ти си като лъч слънчева светлина.

— Не бих искала да те разочаровам, но знам това място, защото през есента извърших един арест в него.

— Тогава нека да се надяваме, че това пътуване ще бъде по-забавно, защото наистина ми е необходимо нещо подобно.

Той паркира на малкия паркинг до магазина. Обещах на Боб лека закуска, преди да си легне, ако е послушно куче за още известно време, и двамата с Дийзъл влязохме вътре. Бяхме единствените клиенти. Една самотна служителка зад щанда четеше списание за филмови звезди. Когато влязохме, тя вдигна поглед и си пое дълбоко дъх, когато видя мъжа с мен. Беше малко над двадесет и истинска пънкарка с обрамчени в черно очи и многобройни пиърсинги.

— Просто разглеждаме — казах й аз.

— Разбира се — отговори тя. — Само ми кажете, ако мога да ви помогна с нещо.

Дийзъл ме последва до секцията с книгите, избра една и я прегледа набързо.

— Добра ли е? — попитах.

— Аха, погледни това — каза той. — Някога пробвала ли си нещо подобно?

Погледнах картинката.

— Това би трябвало да е доста неудобно, ако не и невъзможно.

— Хей, картинките не лъжат. Те наистина го правят. — След което уви ръка около мен и доближи уста до ухото ми. — Обзалагам се, че мога да направя това.

— Ти си болен. Може би трябва да попитаме жената-ракун за книга за начинаещи. Ако покажем това на Джийни, много е вероятно да постъпи в манастир.

Той извади друга книга от рафта.

— Това изглежда дава основните неща. Започва с анатомията. И има снимки… на всичко. Трябва да купим две от тази.

Беше доста смущаващо да разглеждам снимки на чатали в присъствието му.

— Добре — съгласих се аз, — купи две. — Погледнах часовника си. — Господи, виж колко е часът. Ако побързаме, бихме могли да хванем поне края на мача.

— Кой мач? — поиска да узнае той.

— Не знам. Който и да е мач.

Дийзъл се отправи към секцията с филмите.

— Би трябвало да вземем един филм на Джийни. Имат някои добри истории.

— Не! Никакви филми за нея. Тя не е по пъшкането, а във филмите има прекалено много пъшкане.

— Да пъшкаш е забавно — заяви той.

Хвърлих му един поглед.

— Ти пъшкаш ли?

— Обикновено не.

— Защо не?

— Бих се почувствал глупаво.

— Точно. Само плати книгите с твоята фалшива кредитна карта и да си вървим.

— Обзалагам се, че мога да те накарам да пъшкаш — каза Дийзъл, като се усмихваше.

— Точно сега направо ми се вие — отвърнах. — И това няма нищо общо със секса.

 

 

Развих шала от врата си и го закачих на една закачалка на стената до предната врата. Окачих и тежкото си зимно яке върху него и смених ботушите си за сняг с пантофи от овча кожа.

— Не мога да повярвам, че купи всичко това — отбелязах аз.

— За Джийни е… освен ако не искаш ти да вземеш нещо за проба.

— Не!

— Убедена ли си? Имаме цяла чанта, пълна със забавления. Обзалагам се, че разполагаме с мостри от всички възможни презервативи, създадени някога.

— Не!

Той остави чантата върху кухненския плот и се запъти към хладилника. Върна се с няколко бири.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? Прекалено си напрегната.

— Не съм напрегната. Имам си приятел и не се забърквам с други.

— Очарователно, но този начин на живот би бил по-добър, ако имаше по-малко скрупули — каза Дийзъл. — Не се побирам на дивана.

— А на пода побираш ли се?

— Това беше грубо.

Взех си една бира от него и разопаковах хляба, който беше на плота. Направихме си цяла купчина сандвичи с фъстъчено масло, дадохме един на Боб, взехме си бирата и останалата част от сандвичите във всекидневната и включихме телевизора.

— Искам да науча всичко за Бийнър — заявих аз. — Какви способности притежава? Какъв вид хаос може да причини?

— Бих искал да ти кажа, но след това ще трябва да те убия…

— Кажи ми все пак.

— По-скоро не бих го направил.

— Чудесно. Не ми казвай. Ще науча историята от госпожа Бийнър утре.

— Добре, ще ти кажа, но няма да се смееш, защото се заклевам, че ще те превърна в крастава жаба.

— Не можеш да направиш това, нали?

— По-правилният въпрос е Бих ли? И отговорът е: Не!

— Ами Бийнър?

Дийзъл прокара един сандвич с половин бира.

— Той може да те накара да се изринеш.

— Да се изринеш?

— Аха!

— Това ли е?

— Сладка моя, това не е някакво обикновено изриване. Това е майката на обривите. Чувстваш сърбеж навсякъде. Това е непрекъснато мъчение от три дни до три седмици. Свързано е с отровата смрадлика и е като уртикария. Не е необходимо да ти остави белези, освен ако не започнеш да се опитваш да го изрежеш с нож, защото сърбенето е нетърпимо.

— Еха!

Дийзъл потъна в дивана и затвори очи.

— Кого се опитвам да заблудя? Това е обрив, за бога! Колко лош може да бъде един обрив? — Той притисна долната страна на дланите към очите си. — Преди преследвах опасни сексуални ексцентрици и откачени тирани. Последния път, когато бях тук, обезвредих един, който беше изключил североизточната електрическа мрежа на Коледа. Това са нещата, които наистина си заслужават. — Отпусна се още повече и изстена. — А сега преследвам господин Сърбеж. Имаш ли представа какво причинява това на имиджа ми?

— Нищо хубаво?

— Става пълен кошмар. Дори няма начин да го извъртя така, че да е в моя полза. Големият лош Дийзъл иска да затвори един жалък мърляч, чийто единствен път към славата е способността да кара хората да се изриват.

Избухнах в смях.

— Всъщност това ми хареса.

Отидох до кухнята и му донесох един пакет бисквити. Отворих го и всеки от нас взе по една, а Боб получи две.

— Как го прави? — попитах аз. — Това някакъв вид заразна кожна болест при контакт ли е?

— Не знам как го прави. Никога не съм виждал лично как става, но знам, че може да накара човек да се изрине без дори да го докосва.

— Вероятно Бийнър ще направи така, че Анни да се изрине и това да е всичко. Може би само има нужда да го изхвърли от себе си — предположих аз.

Дийзъл поклати глава.

— Той е откачен. Преследва я непрекъснато и всеки път, когато му се удаде възможност, я заразява. Това е отвратително. Анни получава обрив след обрив.

— Разкажи ми още за Бийнър.

— Той притежава само маловажни способности. Добър е с всичко свързано с техниката. Преди имаше свой собствен сервиз. Миналата година го продаде и един вид се оттегли. Вероятно е влудявал жена си, докато се е мотаел вкъщи. Той по принцип е доста нормален, като изключим това нещо с обривите. А и преди една седмица, беше напълно под контрол. Хора започнаха необяснимо да страдат от копривна треска и това беше краят. Когато жена му го напусна и той реши, че Анни е отговорна за това, излезе наяве. Първите няколко дни беше насочил уменията си само към Анни, но тогава изгуби контрол и започна да го причинява на случайни хора, всеки път, когато се ядосаше.

— Неприятно.

— Мда, много неприятно, но няма значение. Както и да е, казаха ми, че трябва да го изключа.

— Не искаш да кажеш, че ще го изключиш… завинаги?

Да го изключа в смисъл да му спра захранването.

Можеш да направиш това?

— Имам си своите начини.

Бях любопитна да разбера какви бяха тези начини, но не мислех, че ще ми каже. И вероятно беше по-добре да не знам, затова изядох още две бисквити и се изхлузих от дивана.

— Отивам да си легна. Ще се видим сутринта.

Събудих се от проникващите в спалнята ми слънчеви лъчи през вертикалния процеп на пердетата и една тежка ръка преметната през гърдите ми. Дийзъл се беше проснал до мен, изглеждайки по-опърпан от всякога с четиридневната си брада. Все едно си нямах достатъчно проблеми с двамата мъже в живота ми, а сега се появяваше и трети, който се опитваше да пропълзи в леглото ми. Многото хубаво не е на хубаво. Поне все още бях с пижамата си. Това беше успокояващо.

Освободих се от прегръдката на Дийзъл, плъзнах се под ръката му и се претърколих от леглото. Грабнах някакви чисти дрехи, заключих се в банята и се пъхнах под душа. Чакаше ме един доста натоварен ден. Да говоря с госпожа Бийнър, да проверя Гари Мартин, Шарлийн Клингър и Лари Бърлю. Трябваше да занеса чантата от сексшопа на Джийни. А и не трябваше да забравям Анни Харт. Надявах се да се е върнала в апартамента си, но не мислех, че е вероятно.

Докато се измъкна от банята, Дийзъл беше станал от леглото и стоеше до плота в кухнята, като ядеше купа зърнена закуска.

— Нахраних и разходих кучето — каза той. — Не знаех какво да правя с плъха.

— Хамстера.

— Както и да е.

Дадох на Рекс прясна вода, напълних купичката му с хрупкави бисквити и си сипах останалата част от зърнената закуска.

— Чувал ли си се с Анни? — попитах.

— Не. Не ми отговори, когато й се обадих тази сутрин, така че накарах Флаш да провери апартамента й отново. Все още е празен. — Остави купата от закуската си в миялната машина. — Трябва да отида сам тази сутрин и да се опитам да оправя нещата с Анни. Само ще мина през душа и изчезвам. Написах ти адреса на съпругата на Бийнър на тефтерчето на плота. Казва се Бети. Очаква те. Не знам колко ще ти помогне, но можеш да опиташ. Ще държим връзка по телефона. Номерът ми също е в тефтера.

— Имаш ли кола?

— Мога да си намеря някаква.

Добре, и за това няма да задавам въпроси.

Стоях до плота и се наслаждавах на второто си кафе, когато Дийзъл влезе в кухнята. Косата му бе все още мокра, а от него се разнасяше ароматът на моя душ гел. Беше си облякъл якето и увил шала около врата си.

— По-късно ще се присъединя към теб — каза той.

Докато премигна и беше изчезнал. Не като магия. През вратата, надолу по коридора към асансьора.

Изплакнах чашата и отидох в банята да си измия зъбите. Когато се обърнах да изляза от банята, се сблъсках с Рейнджъра. Изпищях и отскочих назад.

— Нямах намерение да те плаша — извини се той.

Обикновено усещах, когато Рейнджъра е зад мен по промяната на напрежението във въздуха и носещото се наоколо желание. Днес не внимавах и бях хваната неподготвена.

— Мъжете непрекъснато се прокрадват зад мен — отбелязах аз.

— Видях Дийзъл да излиза.

— Познаваш ли го?

— Не отблизо — отвърна той. — Проблеми ли ти създава?

— Не колкото обикновено. Работим заедно, така да се каже.

— Трябва да замина извън града за няколко дни. Радвам се, че ще е тук. И с мен можеш да се свържеш по телефона. Трябва да говоря с теб, когато се върна. — Той леко ме целуна по устните и си тръгна.

— Мъжът мистерия — казах аз към затворената врата.

— Чух това — отговори Рейнджъра от другата страна.